Разговор с Галин Никифоров
Съвсем наскоро преиздадоха първите Ви два романа в едно ново общо заглавие – „Добро момче“ и „Умерено нежно“. В какви аспекти най-много според Вас се допълват двата текста?
Написването на двата романа ми отне общо девет години, като се застъпиха във времето около четири години – това е първото, което ги сродява. Другото е, че отношението ми към героите, както и начинът на разказване бяха сходни и при двете истории. Бяха „умерено нежни“… Това чувство за човешките отношения ми беше останало от детството – тогава хората се държаха по-добре един с друг, бяха по-меки и дори когато се караха, не бяха толкова яростни; сега вече не е така, за съжаление. В тези два романа може би това е най-ценното, което се е запазило – това чувство. Вероятно и красивата писателска наивност, съчетана с неприкрита страст, които са като златни зрънца в двете истории; усеща се опиянението от това, че пиша, че разказвам нещо, че се рея над света чрез въображението си. Днес това вече е отминало и осъзнавам, че с натрупването на опит съм станал по-преднамерен, по-овладян, по-сериозен, че „красивото ми детство“ на писател си е отишло, но пък е било заместено от зрелостта, която също си има своите предимства и своята красота. Както е в живота.
Какво беше чувството, когато се върнахте към „Добро момче“ и „Умерено нежно“ повече от петнайсет години след написването им? Как бихте описали процеса по редактирането и допълването, докато се стигне до общото издание?
Беше като среща на випуска от гимназията – познати лица, хубави спомени, смутени вълнения… Редактирането е сложно и отделно изкуство, а най-трудното е, че правилата за него са много общи и няма как това умение да бъде схематизирано и обяснено, за да може да се учи. Затова и единственият начин да се научиш да редактираш е като редактираш. И това пак е доста условно, защото всеки има различна настройка към текста и към смисъла. Дайте една нередактирана страница на сто редактори и след това няма да намерите две абсолютно еднакви редакции. Това усложнява нещата. Казвам го, защото излизането на „омнибуса“ от „Добро момче“ и „Умерено нежно“ беше предшествано от вторите издания на „Лисицата“ и „Фотографът“, като направих грешката да си мисля, че след като редактирам най-сложните си романи, после ще е по-леко. Но не стана така… Всяка книга си има своя специфика, редактирането й също си има своя специфика, затова и трябваше да се пипа много внимателно заради различния ритъм, различните герои и различната структура. Беше нещо като онази игра микадо, при която трябва да махаш само по една пръчица, без другите да помръднат. Още повече че аз съм от „отнемащите“ редактори, не от „допълващите“ – при мен текстът винаги намалява по обем. А когато си такъв тип редактор и редактираш вече многократно редактиран текст, една от най-големите опасности е да го „пресушиш“, да го изчистиш до такава степен от излишества, че да стане механичен. (Даниел Келман е класически случай в това отношение и може би единственият писател в света, когото критиците обвиняват в „стерилна брилянтност“, която според мен е следствие точно от това – от прередактирането, от „пресушаването“.) Отне ми може би около четири месеца да редактирам двата романа, след това ги пратих в издателството за преиздаване. Радвам се, че приеха идеята ми те да бъдат издадени заедно, защото усещането ми е, че така ще имат синергичен ефект и ще въздействат много по-добре на читателя, отколкото ако бяха издадени поотделно.
Как се сменя режимът Ви, докато пишете? Как протича времето за Вас, докато пишете роман?
До 2011 година пишех, когато имах време – и в това отношение бях доста изобретателен. Никога не можеха да ме задържат на работа и една минута повече, което не беше най-доброто отношение към фирмената култура и тиймбилдинга, но ми печелеше време. Шефовете ми знаеха, че съм такъв, но си затваряха очите и не ме тормозеха – може би това беше тяхното разбиране за принос към местната култура… Имаше един период от около десетина години, когато си налагах да ставам сутрин към пет, за да мога да попиша преди да отида на работа, но този режим беше прекалено изтощителен и с времето изчезна от само себе си. За хората, които се занимават с изкуство, винаги идва един момент, когато разбират, че трябва да отдадат цялата си енергия и цялото си време, ако искат да продължат да се развиват. Затова през 2011 година напуснах работа и се оставих на течението, както се казва. И всичко се промени – най-сетне разполагах с цялото си време и се чувствах удовлетворен. Така съм и до днес. Иначе режимът ми на писане не е кой знае какво – пиша обикновено сутрин, по час-два, макар да има дни, когато само гледам екрана на компютъра или редя пасианси. Когато редактирам, обикновено е същото, с тази разлика, че мога да редактирам по всяко време, и то доста повече, отколкото когато пиша текста на първи вариант. Но писателят е писател дори и когато не пише. Всяко чувство, всяко усещане, всичко прочетено или видяно си намира място в подсъзнанието или паметта му и понякога, след време, влиза в играта на въображението му и се вгражда в историята, която се разказва. Нещо такова е…
Романите „Добро момче“ и „Тяло под роклята“ са в процес на екранизиране. Кога да очакваме излизането им?
За „Тяло под роклята“ срокът е до края на следващата година. Продуцентите Анелия Касабова-Константинова („МИСИЯ 23“) и Михаил Константинов („Студио Бленд“) са с ясното намерение снимките да започнат още тази есен. Четох вече един сценарий и части от други три и мога да кажа, че съм много оптимистично настроен за това, което предстои. С Анелия се чуваме често и си говорим за някои аспекти от процеса по филмирането или пък за самия роман. „Тяло под роклята“ има възможност да бъде реализиран и като минисериал, което е и най-модерната филмова форма напоследък, а и така историята ще бъде разказана по-подробно и с повече детайли, но още е рано да бъда конкретен в това отношение. За другия проект – „Добро момче“, мога само да кажа, че Боби Костов, който ще го реализира, е човек с богат опит – има три пълнометражни филма, последният е от миналата година – филмът „Не те харесвам“ с участието на Любен Чаталов, Явор Бахаров и Китодар Тодоров. И този проект вероятно ще отнеме около година и половина, така че към края на 2022-ра може да се съберат две щастливи събития.
Ще Ви върна назад във времето. Кога и как започнахте да пишете? Кои автори оказаха най-голямо влияние в самото начало?
Започнах да се занимавам с писане на романи още през далечната вече 1994 година. Бях поработил известно време в редакцията на един от местните вестници и се оказа, че имам афинитет към тази работа – към писането изобщо. Колкото до влиянието, всичко е по-общо – може би всички писатели, които съм чел, по един или друг начин са ми повлияли и може би продължават да ми влияят. Мисля, че при „Добро момче“ и „Умерено нежно“, въпреки че не пиша криминални романи, тук-там се усеща влиянието на Реймънд Чандлър в описанието на интериорите и външността на героите – той беше сред любимите ми автори като ученик. Като цяло влиянието на големите писатели върху мен е било най-силно по отношение на занаята, на методите на работа: какви проучвания са правили, как са редактирали, какви отношения са имали с издатели, редактори и читатели, как са подхождали към някои проблеми, какви навици са си създавали, както и кое ги е проваляло, кое им е пречело и кое е подкопавало усилията им.
Кои са предпочитаните от Вас съвременни автори прозаици?
Не знам как да го кажа по-меко, но сред съвременните автори малко са тези, които харесвам. Маргарет Мацантини, Паоло Джордано (най-вече със „Самотата на простите числа“), Сири Хуствет, Майкъл Кънингам, Бегбеде… Като цяло в желанието си да бъде харесван и четен, съвременният писател е станал по-повърхностен и по-фрагментарен в писането си, или пък по-политизиран, а аз не уважавам подобно отношение, въпреки че то практически е общоприето. Обичам „динозаврите“, които вече са на изчезване заради преклонната си възраст – Джон Ървинг, Ан Тайлър, Кормак Маккарти, Иън Макюън и още двама-трима.
А поети?
Нямам особени предпочитания, чета поезия съвсем хаотично и спокойно мога да кажа, че не разбирам много от нея. Просто има неща, които ми харесват и някои от тях си ги колекционирам, за да ги използвам после в книгите си. Ще ви направя един комплимент, но около 80% от поезията, която съм прочел, съм я прочел в „Литературен вестник“ и в още две-три литературатурни списания.
Без правилото да са съвременни поети, изреждам по памет: Реймънд Карвър, Мазин Марууф и Стивън Крейн, чиито стихове използвах вместо заглавия на глави в „Тяло под роклята“. Буковски, защото си е класика („Животът – да бъдеш изяден от свиня с лош дъх, докато лимоните се люлеят на вятъра жълти и наши“ в превод на Вергил Немчев), някои автори на хайку, някои класици като Силвия Плат и Робърт Бърнс. Мисля обаче, че българските поети са ми по-любими, защото говорят на родния ми език, усещам цялага гама на чувствата им, докато при чуждестранните автори я няма тази близост до природата ми: Бойко Ламбовски, Силвия Чолева, Камелия Кондова, „зверски кротката“ Амелия Личева, Иван Станков. Скоро запомних един красив ред от Ники Комедвенска, който използвах в новия си роман: „Беше кукова есен след куково лято…“, помня такива и от Слави Чернишев, Георги Господинов, Сашо Секулов. И за да оформя моя дриймтим от поети, разбира се, няма как да не включа и Пепо Чухов. В един перфектен свят, в който най-добрите писатели биха изкарвали колкото най-добрите футболисти, Пепо щеше да кара черно ферари, да носи бледозелен костюм на Версаче, а бутоните на ризата му щяха да са от розово злато!
Живеем в необичайни времена, промяна и „новото нормално“. Каква е Вашата 2021 г. засега и как Ви се отрази 2020 г.?
Да, трудни времена са, но се налага да се адаптираме. Просто приемаш това, което се случва, променяш част от навиците си или отношението си към някои неща и продължаваш напред; търсиш и намираш равновесие на друго ниво. Ако изключим това, че се притеснявах за близките си, за мен миналата година си беше почти нормална, с тази разлика, че носех маска на закрито и се наложи да отменя две-три пътувания. Хората на изкуството в основата си са асоциални, живеят по различен от общоприетия начин, затова и при такива критични ситуации имат едно оръжие в повече – самотата, на която са свикнали заради изкуството си. Това ни прави малко по-спокойни от другите, защото убежището си е вътре в нас, а не навън, в обществото, което изпитва проблеми.
Иначе тази – 2021 година, мисля че тръгна добре, въпреки че първият месец от пролетта повече приличаше на „ескимоско лято“. Но е очевидно, че животът вече започва да се нормализира и се виждат повечко усмивки. Все пак идва лято, идва масов имунитет, идват новите серии на „Аватар“, „Обадете се на Сол“ и „Фарго“, идва Олимпиадата и Европейското по футбол, идват новите книги, идват новите книги, идват новите книги! Едно по едно нещата се нареждат!
И накрая, един очакван, но винаги актуален въпрос – какъв е следващият Ви литературен проект?
Вече приключих романа, по който работих през последните три години и сега го редактирам. Още не съм му измислил име, но това е най-малкият проблем, защото така или иначе ми предстои още много работа. Обмислям и следващия си роман, дори започнах да събирам нещица, които са привлекли вниманието ми. Искам да го започна на първи януари догодина, за да мога после да се самозалъгвам поне за известно време, че това е едно ново начало. А може и да е едно ново начало…
Въпросите зададе: Лилия Трифонова
