Иван П. Петров
Човечеството според дърветата
Вашите домове
са нашите гробища.
Вашите паркове
са нашите храмове.
Става дума за „И скакалците сънуват“ – дебютната стихосбирка на Александър Габровски с редактор Георги Господинов.
В елегантно оформеното томче се побират текстове, в които човешкото се изважда от човешкостта си, словото се прелива към заобикалящото, придава му някакво разумно битие и го ословесява. Перспективата на света, която крепи човека в смисловия му гравитационен център, се преобръща неведнъж. Дърветата осмислят мястото на хората в собствения им свят, преобръщат разделното между живота и смъртта. Огънят обръща потока на времето с думите си:
Колко време ви отне да ме откриете,
колко ли ще ни отнеме
да изчезнете,
да ме забравите.
(Човечеството според огъня)
Светът се преобръща. Ако човешкото е заключено в някаква окръжност, поставена в равнината на всичко останало, безсловесно и дори неживо (дали тази окръжност представлява езикът или по-скоро разумът, но като нус?), то тази книга напомня на математическата инверсия, обръщаща равнината кръга и вадеща кръга в равнината. Авторът напуска човешките чертози, ословесява обкръжаващата среда, ползва думите като скришни канали, за да достигне до други пещери на съществуването и да ги снима със слово.
Очаквано, но не досадяващо е в дебютната стихосбирка на млад поет да присъстват повече екзистенциални търсения, съзерцанието да пробожда физичното, да уплътни силата си от него и да продължи още по-ясно и точно към метафизичното. Приятен послевкус в тази стихосбирка е отказът от впечатляващ език, отдръпването в един премерен модус на говорене, комуто ексцесът чуждее. Езикът остава минимален, сбит дори, на моменти, афористичен, без да се принизява до посредствена приемливост, без дори да влиза в така модерната афористичност. Тази поезия не прицелва чувства, стои кристализирана без да е недостъпна, хладна без да е мъртва, жилава без да задушава.
Тази спомената хладкост и премереност граничат с едно усещане за игра, което стиховете създават. Именно тази им живост ги прави нещо повече от подредени думи или просто накъсани изречения. Зад тях прозира ум, който не се е зазидал в удобствата на рациото, а с рязка живина събира и гради светове, чупи огледала и изправя нови стени, с които да преначертае вените на собствения си език. Отраженията са резки и човекът не винаги е по презумпция наблюдаващият.
Дебют, който освен всичко друго е и някак примерен в представителността си. Очакваме или не, поетът именно ни се представя, може би не само с езиковите си похвати или отказа си от тях, с образността, през която пречупва и усуква словото. И го получаваме – книгата представлява сборник, до голяма степен очаквано широк и вероятно събиращ текстове от повече от един период или сезон (отколкото специално писани по дадена тема или идея, доколкото изобщо стихосбирка се пише така). Все едно сме се разговорили с автора някоя вечер и съвсем непринудено си казваме кой какво как разбира – какво е адът, поетът, думите, паметта, лицето на човека и приливът. Или сякаш поетичният потенциал опипва различни почви, за да види къде гласът му ще бъде приет и ще покълне.
Един ще ме срещнеш някъде
и няма да ме разпознаеш.
Казва жената, чийто глас е в метрото, и така първата ни по-сериозна среща с Александър Габровски приключва. Като клетва. Понеже едва ли ще е същият в следващата си стихосбирка, човек никога не е.
Александър Габровски, „И скакалците сънуват“, ред. Георги Господинов, изд. „Жанет 45“, 2021.
