бр. 21/2021
Миналата година в началото на пандемията едно стихотворение на Йосиф Бродски започна вирусно да се разпространява в мрежата. „Не излизай от стаята” („Не выходи из комнаты”) се превърна в нещо като международен Ковид химн, локдаун ода, може би най-точното описание на живота ни в изолация. Наистина е трудно за вярване, че стихотворението е съчинено през далечната 1970-а в Ленинград, в една съвсем друга историческа епоха, но някои писатели имат дарбата (или просто късмета) да надникват в бъдещето. „Тресни вратата, барикадирай се / от хроноса, космоса, ероса, расата, вируса” – казва ни Бродски.
Или пък обяснението за това почти мистично съвпадение е по-просто. Бродски разсъждава по една универсална тема, която присъства на много места в литературата и философията: темата за човешката самота, за нуждата от самота, нуждата човек да се изолира от шума на общество и време, за да погледне надълбоко в себе си, да разбере себе си и света по-точно. Монаси, затворници, писатели: всички те гледат от дистанция, от позицията си на изолация и затова често виждат много повече.
В съветската система, в която Бродски живее вътрешната емиграция, доброволното отделяне от обществото и затварянето в личен свят е типична реакция на чувствителните и мислещи хора, несъгласни с режима, но без да е нужно да се конфронтират открито с него. Бродски не изпитва страх от конфронтация – през 1970-а той вече е минал през повечето репресивни институции на СССР, включително изгнание (въдворяване) за „паразитизъм”, арести и психиатрични клиники (печално известните „психушки”). Неговата позиция е по-скоро метафизична и се основава на донякъде стоическо отношение към света, на отстранение от болката и тъгата на всекидневието през тотализиращия поглед на времето. Да се слееш с времето, да превърнеш себе си в предмет е най-висшата форма на съществуване за него. Протестът на Бродски е пасивен или по-скоро пасивно-агресивен. В едно от своите есета той споменава, че начинът да спечелиш битката срещу враговете си е не просто, по християнски, да обърнеш другата буза, а да обръщаш бузата отново и отново, докато ръката на удрящия заболи. Това е в същността си изключително радикална и сурова философия, която малцина могат да понесат. Бродски не просто се затваря тихо в стаята си (никой нямаше да го преследва за това), а го прави демонстративно, без притеснение, заявявайки и дори призовавайки другия: „не излизай от стаята”. Неговото открито нежелание да участва в съветското общество, да не бъде част от системата, а да живее свой, отделен, изолиран живот, неподвластен на доминиращите идеологии на деня, е може би и най-голямото му престъпление, причината, поради която той в крайна сметка е изгонен от Съветския съюз през 1972 г.
Не мисля, че споделям позицията на Бродски – вече не. Да имаш собствена стая, както ни подсеща Вирджиния Улф, е задължително условие за всеки един писател, жена или мъж. То е необходимост и за повечето други хора: всеки има нужда от усамотяване от време на време, от свое си пространство, в което спокойно да може да потъне, за да намери себе си или пък дори да се изгуби. Много големи идеи са се родили сред шум, но и много – сред тишина. Световната пандемия от Ковид-19, която (сякаш режисирана от самия Бродски) затвори всички по стаите ни през последната година, ме убеди, че човек не може да е сам задълго, колкото и това да изглежда романтично в представите на някои от нас; че ние сме дълбоко в същността си социални същества, които изпитват нужда от реален, близък контакт с други не по-малко отколкото от храна и вода; че за да се танцува боса нова, трябват все пак двама души. Всичко това може би изглежда очевидно, но когато изгубим очите си, когато се изгубим един друг от поглед, осъзнаваме колко са важни очевидните неща.
Стихотворението на Бродски е наистина майсторско и предполагам, без определени часове, прекарани в усамотение, то нямаше да бъде пред нас. Литературата разчита на самота, писателска и читателска. Но самотата и литературата не могат и не трябва да заменят света навън. Да четеш стихотворение е едно, но да го живееш – както ние, затворени в стаите си, буквално живяхме в стихотворението на Бродски, – съвсем друго. Думите означават нещата, но те не могат да бъдат самите неща, каквито и теоретични трикове да прилагаме. Думата небе не може да замени небето; думата трева не може да замени тревата; думата любов не може да замени любовта. Така че, за разлика от Бродски, аз ще кажа: излез от стаята! Навън е Франция!
ДИМИТЪР КЕНАРОВ
Не выходи из комнаты, не совершай ошибку.
Зачем тебе Солнце, если ты куришь Шипку?
За дверью бессмысленно всё, особенно — возглас счастья.
Только в уборную — и сразу же возвращайся.
О, не выходи из комнаты, не вызывай мотора.
Потому что пространство сделано из коридора
и кончается счётчиком. А если войдёт живая
милка, пасть разевая, выгони не раздевая.
Не выходи из комнаты; считай, что тебя продуло.
Что интересней на свете стены и стула?
Зачем выходить оттуда, куда вернёшься вечером
таким же, каким ты был, тем более — изувеченным?
О, не выходи из комнаты. Танцуй, поймав, боссанову
в пальто на голое тело, в туфлях на босу ногу.
В прихожей пахнет капустой и мазью лыжной.
Ты написал много букв; ещё одна будет лишней.
Не выходи из комнаты. О, пускай только комната
догадывается, как ты выглядишь. И вообще инкогнито
эрго сум, как заметила форме в сердцах субстанция.
Не выходи из комнаты! На улице, чай, не Франция.
Не будь дураком! Будь тем, чем другие не были.
Не выходи из комнаты! То есть дай волю мебели,
слейся лицом с обоями. Запрись и забаррикадируйся
шкафом от хроноса, космоса, эроса, расы, вируса.
Не излизай от стаята…
Не излизай от стаята, не ги правѝ тия глупости.
Защо ти е Слънце, щом пушиш Шипка – луд ли си?
Навън е безсмислено всичко и радостта ни е чужда.
До тоалетната и обратно – по-далеч няма нужда.
Не излизай от стаята, не викай таксита. Това е.
Пространството почва от коридора – да знаеш –
и свършва със водомера. А ако някоя се затича
да те целува, гонѝ я направо. Недей я съблича.
Не излизай от стаята. Все едно си настинал.
От тия стени и от стола какво по-забавно има?
Защо да излизаш оттам, дето пак ще се върнеш
и пак ще си бъдеш същия, само че по-изгърбен?
Не излизай от стаята. Потанцувай, учѝ боса нова.
С палтото на голо и чехли на бос крак – готово!
В антрето от зеле и вакса за ски не се диша.
Ти много букви изписа. Още една е излишна.
Не излизай от стаята. Нека само тя да е трогната
от това как изглеждаш. И изобщо инкогнито,
ерго сум – знае го формата от самата субстанция.
Не излизай от стаята! Навън да не ти е Франция?
Не ставай глупав! Не бъди като другите хора.
Не излизай от стаята! Сливай се с интериора,
с тапетите. Тресни вратата, барикадирай се
от хроноса, космоса, ероса, расата, вируса.
Превод: Иван Ланджев
Коментар от преводача
Преведох това знаменито стихотворение на Бродски миналата година, в самото начало на извънредното положение. То датира от 1970-а и през 2020-а празнуваше юбилей. Досущ като всички останали, аз не излизах от стаята в тези странни дни и стихотворението ме подсети за себе си съвсем закономерно. Насред празните улици и площади последната му дума кънтеше: „Вируса“! Има я и българската връзка – цигарите „Шипка“, и фактът, че тук определено не е Франция.
Постарах се да бъда верен не само на съобщеното, но и на начина, по който говорещият го съобщава – стихотворението е умишлено „некрасиво“ (помоему това още повече го издига естетически), липсват епитети. Техническата виртуозност на Бродски постоянно затвърждава стереотипа за това, че поезията му е ритмически „желязна“, сякаш е някаква математика. Това не е вярно. Бродски много често чупи умишлено ритмическата си структура и стиховете му не маршируват, а се усещат като джаз. Тук случаят е точно такъв.
Съществуват какви ли не прочити на стихотворението. Най-първосигналният: като ирония срещу съветската система, която прави човека интроверт по принуда. В авторитарен режим имаш два еднакво неприятни избора – ако си на открито, говориш прикрито. А ако искаш да говориш открито, първо се скриваш някъде. Ясно е, че житейската настройка на поета по необходимост презира такова положение. Но Бродски като цяло не се е занимавал особено с властта – и точно това е карало властта да се занимава с него.
Другите популярни тълкувания стъпват на вътрешния свят на автора – нещо съкровено и вечно, за разлика от авторитарния режим. Уповават се на скептицизма на Бродски, на склонността му да се хвърля в метафизичното, за да изговаря от-хвърлеността ни, да смесва битовото с възвишеното… Навикът му да ни подсеща, че сме сами.
Ще споделя какво мисля и аз. Според мен Бродски, освен със себе си, тук разговаря и с още двама велики самотници – Рилке и Паскал. В „Книга на образите“ Рилке започва така: „Какъвто да си, бягай вечерта/ от стаята, която те гнети; / навън те чакат хиляди неща, / какъвто да си ти“ (прев. Стоян Бакърджиев). А в 139-и фрагмент от „Мисли“ Паскал пък пишеше нещо такова: „… стигнах до извода, че цялото нещастие на хората се дължи само на едно – неспособността да останат спокойно в стаята си“. Бродски чете и двамата. И клони към Паскал – с един несравним тон, който е много повече самоироничен, отколкото мизантропски.
От стаята не излизай
От стаята не излизай. Туткай се и се пипкай.
За какво ти е Слънце, щом като пушиш Шипка?
Навън няма смисъл, от глъч ти е неприятно.
Ходи до кенефа само, и веднага – обратно.
О, не излизай от стаята, не викай такси и хора.
Пространството се състои май само от коридора,
и все свършва с брояч. А ако квартална фея
нахлуе с кикот, пъди я, без да си лягаш с нея.
От стаята не излизай. С настинка се оправдавай.
От стол и маса светът нищо повече и не дава.
За какво да излизаш, след като пак ще се върнеш надвечер
горе-долу същият, по-изтърбушен само че…
О, не излизай от стаята, танцувай си боса нова,
палто на голо облякъл, обуща на боса нога.
Нека отвън на зеле и на вакса за ски мирише.
Ти много букви изписа, още една е излишна.
От стаята не излизай. Нека стаята само
те знае как изглеждаш. Ерго сум е голямо
инкогнито, a формата не може да е субстанция.
От стаята не излизай. Отвънка да не е Франция.
И не бъди глупак. Не се включвай в масовката.
От стаята не излизай. Да живее мебелировката.
С тапета се слей, заключи, с шкафа барикадирай се
от расата си, от хроноса, от космоса, ероса, вируса.
Превод: Бойко Ламбовски
Коментар от преводача
Това стихотворение на Йосиф Бродски преведох миналата година някъде през март-април, и си признавам, че дотогава не му бях обръщал внимание. Показа ми го една приятелка – Албена Иванова, в руски сайтове, които се бяха възпалили от половинковековното попадение в десетката на поета предвид епидемията сега. Разбира се, Бродски го е писал по повод нещо като мизантропичен пристъп през 1970, в стаята, която сам си е направил след сложни премествания и преграждания в семейното му жилище в тогавашния Ленинград.
Интересните за нас, българите, неща са игрите на поета с тогавашните български цигари „Слънце“ и „Шипка“, с които сме захранвали и братския СССР. Та Бродски се залисва с алюзии по този повод – доста находчиво.
Друго какво – стихотворението е прекрасно. В превода си позволих леки волности, но и Бродски – преводачът, си ги позволява в поетичните преводи, та не се отказвам от тях. Преводът на класическа поезия е превод на духа и стихотворната ефективност, а не само на пределно точния, но понякога изсушен и стерилен вече в езиково отношение смисъл.
Днес ми е малко наивна онази наша тогавашна представа, че ако излезеш навън, и там е, примерно – Франция, то излизането си струва. Не, излизането навън е винаги екзистенциален подвиг, ако се доверим на Сартр и Камю – французи впрочем.
Което Бродски разбира скоро в емиграция, а тя започва за него само две години след това стихотворение, когато режимът в СССР го изгонва от страната.
Не излизай от стаята, не прави тази глупост.
За какво ти е Слънце, щом Шипка пушиш до лудост?
Навън е безсмислено всичко… и щастието вероятно,
иди до тоалетната само, а после се връщай обратно.
О, не излизай от стаята, не викай такси и хора,
защото пространството почва тук, в коридора,
а свършва с брояча. Дори ако влезе сирена
при тебе, мучейки и без сутиена, гони я от плена.
Не излизай от стаята, смятай, че си настинал.
От стената и стола ти има ли нещо по-мило?
Защо да излизаш оттам, където ще влезеш довечера
със същите бавни стъпки, а може и по-обречно.
О, не излизай от стаята. Танцувай в ритъм боса нова
палто на голо облякъл, пантофи – на бос крак отново.
В антрето на зеле и вакса за ски мирише…
Написал си много букви, тази ще е излишна.
Не излизай от стаята. Нека само тя неуморно
се сеща, как ти изглеждаш. Изобщо инкогнито
ерго сум – както ядно подхвърли формата на субстанцията.
Не излизай от стаята! Навън да не ти е Франция?
Не бъди глупав. Стани по-различен от плевела.
Не излизай от стаята. Затрупай се с нови мебели,
слей се с тапетите. Скрий се, барикадирай се
в шкафа от хроноса, космоса, ероса, расата, вируса.
Превод: Мария Ширяева
Коментар от преводача
В една от лекциите си Бродски забелязва: „Най-сложното при превода е това, че в крайна сметка трябва да избереш само една дума“. След работа върху това стихотворение бих добавила следното: въпреки това си длъжен да имаш предвид всичките значения на избраната дума, нейната етимология, фонетика и ритмиката. По този начин неволно проникваш в стихотворението по-дълбоко и от самия поет, декодираш го, за да го кодираш отново с друг езиков код, който избираш чрез компромиси и компенсации. Най-важното за мен беше това стихотворение да не загуби заложената в него възможност да бъде прочетено по съвременен начин като призив към самоизолация, но в същото време и да не се лиши от автентичния автоимператив, вътрешен монолог на лирическия герой, повтарящ „не излизай“ на себе си. Образът на стаята тук трябваше да остане оригинално екзотичен за българския читател, но в същото време разбираем без бележки под линия, да се запази оригиналният ритъм, често пъти смущаван от задължителното наличие на членните форми за сметка на липсващите падежи. И всичките детайли да бъдат също толкова многозначни, колкото и в оригинала.
Не излизай от стаята, не прави тази грешка.
Защо ти е Слънце, щом пушиш Шипка?
Навън е безсмислено всичко – особено повика на щастието.
Само до тоалетната – и после обратно.
О, не излизай от стаята, не викай такси.
Започва пространството с коридора
и свършва с брояча. А ако любимата влезе
с широко отворена паст, прогони я, без да си лягаш с нея.
Не излизай от стаята, сякаш си хванал настинка.
На света има ли нещо по-интересно от стените и стола?
Защо да излизаш оттам, откъдето вечерта пак ще се върнеш
какъвто бил си, и още повече – травмиран?
О, не излизай от стаята. Танцувай си боса нова,
облякъл на голо палтото, обул се на босо.
В антрето мирише на зеле и вакса за ски – не се диша.
Много букви изписа – още една ще бъде излишна.
Не излизай от стаята. О, нека само тя знае
как изглеждаш. И изобщо инкогнито
ерго сум, като формата на субстанция.
Не излизай от стаята! Навън – не е Франция.
Не бъди глупак! Не бъди като другите.
Не излизай от стаята! Затрупай се с мебелите,
слей се с тапетите. Заключи се, барикадирай се
с шкафа – от хроноса, космоса, ероса, расата, вируса.
Превод: Мария Липискова
Коментар от преводача
„Не излизай от стаята” се превърна в най-популярното стихотворение в ситуацията на пандемия. В дискурсивен план ефектът на популярността е свързан с (повторяемостта) на перлокутивния акт на заповедната форма (императив) – „не излизай от стаята”. Различните езикови и смислови равнища в стихотворението на Бродски – при преводите на български, които познавам, и с които се съобразих (на Бойко Ламбовски и
на Иван Ланджев) – отразяват блестящо различните равнища на възможен прочит. Мисля, че преводът на Бойко Ламбовски улавя сленговия, жаргонен лексикален пласт в оригинала, докато преводът на Ланджев е преди всичко метрически улавящ музикалната тема в стихотворението. Моят превод е прочит на екзистенциалния аспект на стихотворението, свързан с основополагащите за поетиката на Бродски проблеми за метафизиката на пространството и предметите (пространството-вещ, пространството в това стихотворение не „започва“, а е „направено“ от коридора, пространството като „отворена паст”, овеществяването на субекта). Предизвикателството при превода на стихотворението за мен беше свързано с интерпретацията на третата строфа, където се появява модусът на времето във връзка с екзистенцията – „аким же, каким ты был,
тем более — изувеченным” – и опитът (в моя превод) да се актуализира травматичното (съ-битие).
