Разговор с Нинко Кирилов за новата му стихосбирка „Падане завинаги“
„Падане завинаги“ се появява само две години след първата ти стихосбирка „По-сурово“ и е със сериозен обем – цели 130 страници. Какво е онова, което си събрал да кажеш за това време? Какви творби всъщност обединяваш и в каква тематична нишка?
Всъщност обемът беше значително по-сериозен, но първо сам „отрязах“ много текстове, а после и с редактора ми Георги Гаврилов махнахме още. Тематичните нишки са няколко и се замислих, че Георги беше написал за предната ми книга, „По-сурово“, фразата „любовта, осакатена до истина“. Харесва ми това като дефиниция и за тук. Семпло и честно е.
Да поговорим за заглавието. То е заимствано от стихотворение на 7-годишно дете. Има ли нещо плашещо или смиряващо в скритото послание на този факт? И още: падането и свършването в продължително време ли са (както казва една от лирическите ти героини: „светът продължаваше да свършва“)?
Заглавието е „откраднато“ с позволение, защото ме впечатли и някак наистина обедини концептуално целия ръкопис. А падането е експлицитен процес в контекста – темпоралният аспект престава да има смисъл, докато падаш, малко като в заешката дупка на Луис Карол. Мен винаги ме дразни търсеният трагизъм, позата, драмата заради самата драма, а при младия автор на стихотворението, което стана епиграф на цялата книга, това отсъства. Няма роля, има само едно надникване зад „играта на възрастните“. Това впечатлява и плаши едновременно. И е причината толкова да корелира с дяловете на „Падане завинаги“. Уча се от едно дете как се пише.
Сред цитатите в книгата има и един на Жак Девоар. Кой всъщност е той?
Преди време реших, че ще пиша и по-агресивни и директни текстове. Публикувах ги с псевдоним и публично твърдях, че само ги превеждам. Така се появи Жак Девоар. И реших, че трябва да отдам чест, като използвам „негови“ думи за епиграф на единия дял. Приятна игра. Жак Девоар е причината да си позволя да пиша по-свободно по теми, които името Нинко Кирилов не ми позволяваше. Сега вече всичко се нареди и нямам нужда от него. Благодаря му, оставаме си приятели.
И последен въпрос, свързан с цитат. Става дума за този на Бодлер – за „аристократичното желание да предизвикваш отвращение у другите“. Има ли в поне някои от текстовете ти желание да извикаш подобни чувства у читателя – и път към какво (състояние) биха били те?
Не мислех, че ще стигна до такива крайности чисто лексикално и тематично, както се случи в няколко стихотворения. Затова смелостта наистина да използвам пълния арсенал минава на много заден план, а в бойния екип влизат търсенето на (не)умерен шок у читателя и повдигането на определени теми, които по различни причини често остават в графа „Нека не говорим за това сега“. Всъщност френските сюрреалисти помагат, но отново на първо място подадоха ръка Пабло Пикасо и Майлс Дейвис. И Фредерик Шопен сутрин – за баланс.
Пишеш, че „всичко е автопортрет, но боите са скапани“. Изкривен ли е автопортретът ти в тези стихове – въпрос заради онези, които търсят автобиографичност сред редовете ти?
Ако вярваме на клишето, добрият художник винаги показва себе си, когато уж рисува нечий портрет. Базово казано, има два метода в този аспект: „Пиши за това, което знаеш“ (защото там имаш познания и емоции) и „Пиши за това, което не знаеш“ (защото докато го научаваш, растеш, а с теб – и читателят). Аз вярвам в нещо друго: „Пиши за това, което искаш да знаеш“. Различно е. Затова и линията между автобиографичния елемент и фикцията се размива.
На второ четене откриваш ли афористичност в поезията си, инстинкт към създаване на catch-фрази, които могат да се преписват от читателите ти в интимните им бележници? Вероятно една от тях би била тази: „и разликата между „рай“ и „край“ / е само във прочистване на гърлото“.
Не е умишлено или търсено. За мен емоционалната памет е именно това – интимен бележник, където пазим ярки епиграфи (а защо не и бъдещи епитафии), но и това не става по поръчка. Тази т.нар. „афористичност“ понякога може да бъде нож с две остриета и едно стихотворение да звучи като събрани фрази за пост в Туитър. Тогава вече говорим за някаква пошла и маниерна комерсиализация на изказа и в този смисъл: не, това определено не ме вълнува. В другия: всеки има право да си записва каквото си поиска в този таен емоционален бележник. Особено ако помни и кой е авторът на думите. Аз например се опитвам да помня.
Много от стиховете ти са всъщност любовни, но за любовта счупена, похабена, филтрирана през циничността на живота и човешките ни грешки. Не ти ли се иска понякога да си просто сантиментален, мелодраматичен, наивен – или се боиш от това? Възможна ли е любовта без да бъде непременно смърт?
Някой наскоро ми каза, че „Падане завинаги“ всъщност била „любовна стихосбирка“. Ако си представим текстове за изгреви, любовни признания, водопади и разлъки – определено това не е така. Но всъщност зад всичко стои именно любовта, ако ми позволиш клишето. Не е „сантиментална, мелодраматична, наивна“, може да е честна, охлузена и оголена до кокал. Това пак е любов. Просто различна любов. А за връзката между любовта и смъртта можем да говорим от Рембо до например Виле Вало. Не, любовта не е непременно смърт. Но е. Поне отчасти. Някаква еклектична любов е.
В тази връзка осъществимо ли е множественото число на „човек“ (което според теб е „щастливи“) в лиричния ти свят? Каква е цената на това „ние“?
Интересно би ми било какво ще отговори на този въпрос читателят на „Падане завинаги“, след като прочете книгата за първи път. В контекста на тези страници „ние“ и „щастливи“ са ефимерни понятия и дори звучат цинично на фона на цялата картина, в която стъпваме с двата крака в тези текстове. Вярвам, че приемането на една друга емоционална понятийност тук поставя съвсем различни от базовите лирични схеми пред читателя и именно заради това имаме нещо като социален експеримент – чакам реакции. Нека си го представим като изложба: човек, щастливи, реакция. Като при кучето на Павлов: лампа – месо.
„аз стоя и наблюдавам котката, / която наблюдава света. / мен никой не ме наблюдава.“ Би ли се съгласил, че това съвършено описва технологията на писането?
А ти би ли се съгласила, че това може съвършено да описва и технологията на живеенето? Разбира се, фикцията и животът понякога са изключително близки, както се казва в един любим филм, но никога не се докосват и не бива да ги бъркаме. Иначе ситуацията е малко като при Колридж със сънуването на цвете и събуждането с цветето в ръка – губим представа кое е реалното. А това, че някой не наблюдава някого може да е и просто повдигане на рамене в стил „Виж, на никого не му пука за теб, успокой се малко и стига с тази себецентричност“.
Пишеш: „състоянието ми е несъвместимо с живота“. Но какво точно е това състояние – на какъв точно човек?
На падащия. Не на падналия. Падането в процес. Падането като неслучайно спъване, а умишлен скок в бездната – онази на Ницше, която ако твърде дълго се взираш в нея, ще ти отвърне със същото. Този човек, който е поставен в един битов цинизъм, който някои още по-цинично обясняват с „Такъв е животът“. Състоянието на една непрекъсната деконструкция, но и на отделяне от себе си. И то не от надежда за полет. И не от страх от тази девиация и деформация. По-скоро от ужас от абсолюта.
В стиховете ти има осезаема игра на присъствие и отсъствие. По какви начини е в състояние да отсъства човек – и непростимо ли е отсъствието? И още: наистина ли да си наранен и да нараняваш е едно и също – защо?
Едно и също е. Болката е игра. Парадирането с болката е глупост. Присъствието може да е игра, отсъствието може да е игра. Писането за това обаче не е. Затова трябва много ясно да си даваме сметка какво причиняваме някому със своето присъствие или отсъствие, със своята игра.
„СЪРЦЕТО / не е изход, / а врата“. Към какво?
Към играта.
Започваш със стих, за който твърдиш, че е любовна поема, и завършваш с такъв, за който казваш, че не е. Движение към неизбежното отрицание ли е животът? Или всъщност и двете твърдения са верни и обозначават идентични неща?
С редактора ми установихме, че всъщност „Това е любовна поема“ не е любовна поема, а „Това не е любовна поема“ всъщност е. Но това е само за нас. Хареса ми това: „животът е движение към неизбежното отрицание“. Може да си го открадна, но ще те цитирам.
Разговора води АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА