Разговор с Джесика Брудер, авторка на „Земя на номади“
Преди три години Джесика Брудер публикува „Земя на номади: Да оцелееш в Америка през двадесет и първи век“, документална книга за разрастващото се номадско население, кръстосващо Американския запад – възрастни хора, живеещи в кемпери, леки коли или ванове и работещи сезонни работи, за да преживяват. Тогава тя няма как да знае, че по книгата ѝ ще бъде направен филм, режисиран от Клои Жао и с Франсис Макдорманд в главната роля. Филм, който не просто печели награди, но е харесван от огромна зрителска аудитория, поразена от трогателния и динамичен портрет на човечеството, който той рисува. Не че книгата на Брудер остава незабелязана, когато излиза – тя се появява в половин дузина класации за най-добрите книги на 2017 г. Тогава американската писателка Ребека Солнит казва за „Земя на номади“: „Тези, които си мислят, че икономическата криза от 2008 г. е приключила, трябва да се запознаят с хората, които Джесика Брудер опознава в тази пареща, красиво написана, жива, обезпокоителна (и от време на време изключително забавна) книга“.
Наскоро проведох дълъг телефонен разговор с Джесика Брудер, в който обсъдихме и книгата, и филма. Ето част от него.
Откъде дойде идеята за тази книга?
Каква е историята ѝ ли? Очарована съм от субкултурите и от това, което Армистед Мопин нарича „логическо“ семейство в противовес на биологическото такова. Интересува ме и как ръчният труд се опитва да оцелее в дигиталната ера, и то в държава, в която антитръстовото законодателство изостава. И чета много. Понякога всички тези интереси се пресичат. Заинтригува ме един репортаж в „Мадър Джоунс“[1], в който репортер влиза под прикритие в склад на „Амазон“. Всичко започна от няколко реплики на сезонен работник в този склад. Той казва на репортера: „Да, живея в кемпера си, не мога да си позволя да се пенсионирам и има цяла програма за хора като мен“. Помислих си: „Какво?!!“. Помня, че се разтърсих в интернет и научих, че не само „Амазон“ предлага подобен тип заетост. Намерих стотици, може би дори хиляди работни места за хора, живеещи в кемпери. Аз съм журналистка. Любопитна съм. Започнах да разследвам темата.
Пейзажите на Американския запад, тези прекрасни гледки, които виждаме във филма на Клои Жао, изиграват ключова роля в „Земя на номади“. Мисля, че западът винаги е бил свързван с движението, а изтокът – с уседналостта. Изглежда, че без необятните обществени пространства на запада – държавните и федералните земи, горите, националните паркове и пустинните местности, животът, който описвате, нямаше да проработи по същия начин.
Точно така е. Аз израснах в Ню Джърси, най-гъсто населеният щат в САЩ, и мисля, че това е причината отворените пространства на запада да ме привличат. Те са по-подходящи за пътуване, изследване и за живот на колела. Географията е от голямо значение. Преди малко говорих с японска журналистка, която ми разказа за застаряващото население в страната ѝ, за предизвикателствата, пред които то е изправено. Но хората там не живеят в автомобилите си. Това отчасти се дължи на културата, отчасти – на географията. Животът в кемпер не би бил възможен навсякъде. Западът е едно от местата, където той е осъществим.
Боб Уелс, който (както още няколко от действащите лица) играе себе си във филма, е гуру за много номади, интервюирани в книгата ви. Той има популярен уебсайт за живота на колела и собствена книга със заглавие „Как да живееш в кола, ван или кемпер – да изплатиш дълговете си, да пътуваш и да откриеш истинската свобода“. Той вярва, че хората искат преди всичко свобода. Споделяте ли това убеждение?
Какво е свободата? Неясна идея, от която произтичат твърди убеждения. За каква свобода говорим, за свобода от или за свобода за? Това ме подсеща за противниците на маските, които искат свобода, за да могат да ходят с открити лица. Но свободата за мен означава свобода от вдишването на частиците, които дихателните им пътища изпускат. Застъпници на противоположни гледни точки могат едновременно да твърдят, че искат свобода, когато всъщност исканията им напълно се различават. Така че не е толкова просто.
Изглежда, че живеещите в кемпери са в това положение вследствие на икономически или лични трудности, но все пак създават впечатлението, че са се освободили.
Сложно е. Боб Уелс се изнася да живее във вана си, след като се развежда и не може да си позволи да си наеме апартамент. Част от свободата, за която говори, е тази да не се налага да плащаш наем, комунални услуги и прочее. За някои хора е освобождаващо да слязат от бягащата пътечка на икономиката. Казва ни се, че ако работим здраво, ще преуспеем, но в днешно време това е рядкост. Има хора, които работят на няколко места и не могат да си набавят стоки от първа необходимост. Днешната средна класа няма нищо общо с тази от миналото. Живеем в различен свят. Така че идеята да избягаш от господстващата парадигма – ако това може да се нарече свобода – показва колко потиснати от системата се чувстват някои хора. Безспорно пътят дава един вид свобода, но тя върви ръка за ръка с други предизвикателства. Можеш да се озовеш в позиция, в която си на един счупен вал разстояние от бездомността. А в Америка думата „бездомник“ се е превърнала в кастов белег, в стигма. Тя вече не означава това, което би трябвало да означава. Ако закъсаш тежко на пътя, нямаш проблем само с колата, а и с дома си.
Демографската група, както на книгата, така и на филма, е тази на обедняващите възрастни американци – група, която през последните години се увеличава притеснително бързо. Скорошно проучване, което цитирате в книгата, показва, че съвременните американци се страхуват повече от това да надживеят активите си, отколкото от смъртта. Възрастните хора са особено уязвими в момента, освен икономически, и заради КОВИД-19. Предимно те ли живеят на колела?
Да, аз попадах предимно на застаряващо бяло население. Но не трябва да се забравя, че правих проучванията си между 2013 и 2016 г., когато това движение беше значително по-малобройно. И срещнах хора от всички възрастови групи. В крайна сметка младите хора са изправени пред много от същите предизвикателства, пред които са изправени и възрастните – ненарастващи заплати, но нарастващи жилищни разходи, както и липса на работни места, студентски заеми и т.н. Става все по-трудно за хора от всички възрасти да покриват основните си нужди. Засега най-големите ни разходи са свързани с местоживеенето. Някои от нас виждат в премахването на този проблем свобода. Или облекчение.
Мисля, че много от нас се чувстват потиснати от вещите си – от това, че не можем да натъпчем поредния суитчър в гардероба. Живеещите на колела създават впечатлението, че са се освободили от това потисничество. Линда Мей, една невероятно мила и трогателна жена, която е основен персонаж и в книгата, и във филма, казва, че „просто не може да повярва колко много боклуци хората успяват да натрупат през краткия си живот“. Започваме да разбираме, че както някой беше казал, животът не може повече да се изчерпва с алчна борба за предмети.
Прекарахме прекалено много време в това да трупаме вещи и да говорим за консуматорския избор като мерна единица за свобода. Сега свободата се възприема като свобода от… всичко това. Получихме това, което искахме, нали? Петдесет и седем канала и нищо за гледане. Много американци притежават айфони, но не са здравноосигурени. Мисля, че живеем в ерата на „Нека ядат айфони“. Ужасно е как устройствата подмениха нуждите ни.
Възрастните дами, с които сте се запознали по време на проучването си – вдовици, разведени или неомъжени, са все силни и независими жени, които се грижат една за друга. Приятелството е една от основните теми в книгата ви. Разкажете ми какво е то сред номадите и самовъзприемат ли се те като общност.
Запознах се с невероятни хора, които имат изключително силни връзки помежду си. Хора, които притежават много малко в материален смисъл, но са изключително щедри. Има един цитат на Джордж Оруел, към който често се връщам, който гласи, че много от качествата, които ценим – като креативността и смелостта – се активират от нещастието. Не бихме пожелали определени нещастия на никого, но е факт, че те изваждат най-доброто у човека. Това ме подлудява – защо трябва да преживеем толкова болка само за да започнем да се държим един с друг така, както по принцип би трябвало да го правим? В крайна сметка много от важните неща в живота се случват във връзките, които поддържаме помежду си. Време е старият американски мит за самодостатъчността да бъде забравен. Ако КОВИД-19 ни учи на нещо, то е, че трябва да се справим с някои неща заедно, ако искаме да се справим с тях изобщо.
Изненада ли ви, че по книгата ви бе направен филм? И то толкова прекрасен и важен филм, който се хареса на много широка аудитория и стана претендент за „Оскар“[2]?
Дали ме изненада? Абсолютно! Много от приятелите ми пишат нехудожествена литература. Понякога работата им бива избирана за филмова адаптация, но минават години и нищо не се заснема. Знаейки това, се опитах да спазвам строга диета с ниски очаквания. Така всяка стъпка от приключението за мен беше изненада. Винаги съм вярвала, че тези истории от пътя са важни – затова и три години бях потопена в тях – и е страхотно да виждам, че те се ценят от толкова широка аудитория.
Настоящият скок на бездомността понякога бива сравняван с този от Голямата депресия през 1930-те години, която произвежда вълни от мигранти, скитащи се по пътищата и живеещи в Хувървил[3]. Но според вас настоящето е различно. Съвременните номади не смятат, че достойнството им е обвързано с някакво връщане към „системата“ и стабилността. Боб Уелс и хората, вдъхновени от него, виждат нещата другояче: те си представят бъдеще, в което икономическите и екологичните кризи са станали „новата нормалност на Америка“. За тях животът на колела не е просто краткосрочно решение, докато времената се подобрят, те вярват, че са „скитащо племе, създаващо паралелен свят“. Смятате ли, че това е така? Филмът ще накара ли още хора да искат да се присъединят към този перипатетичен начин на живот?
Честно казано, не съм сигурна. Номадството на колела се увеличава от години, но то съществува в рамките на екосистема, чиято товароносимост не е безкрайна. Вече се наблюдава известна враждебност в градовете и се приемат все повече закони, които правят живота на колела все по-труден. А когато мораториумът върху изселванията бъде вдигнат отново, за много хора превозните средства ще останат единствена надежда. Не знам дали филмът ще накара някого да стане номад. Но се надявам, че ще помогне да се създаде съпричастност към хората, които вече са в това положение. И може би, по някакъв начин, ще започне диалог за това как можем да съградим едно по-добро общество и как би изглеждало то.
Разговора води ДЖУДИТ ФРИЙМАН
Превод от английски: СЕВЕРИНА СТАНКЕВА
Източник: Los Angeles Review of Books, Apr. 23, 2021
[1] „Мадър Джоунс“ е американско списание за новини, анализи и разследваща журналистика, създадено през 1976г., с главен редактор Клара Джефри. Бел. прев.
[2] „Земя на номади“ спечели награда „Оскар“ за най-добър филм – бел. ред.
[3] Градове, построени през Голямата депресия от бездомниците в САЩ. Кръстени са на името на Хърбърт Хувър – президент на страната по това време и считан за основен виновник за Депресията – бел. прев.
