Светослав Стойчев
Когато тази вечер почитаемият господин Ямато изпълзя из ковчега си, мигновено усети, че нещо не е наред. Не можеше съвсем ясно да определи какво, но имаше нещо сгрешено. Още в просъница в главата му, като оркестър от стари хладилници, бръмчаха барабаните от първите тонове на „Болерото“ на Равел.
Опита се да пропъди това жужене и след като извърши обичайната си нощна гимнастика и почисти пода в криптата, съвсем рутинна работа, започна неохотно да се приготвя за бала, който графинята даваше тази вечер. В този момент обаче на мястото на барабаните, които той някак беше успял да потисне, дойде флейтата. Усещането за сбърканост го удари по-силно. Почитаемият господин Ямато не беше от хората, на които им се забиват мелодии в главата, а това „Болеро“ мира не му даваше. Нещо определено не беше наред.
Докато се стараеше да запази пълно самообладание и да запрати оркестъра в някое тясно и прашно кьоше на съзнанието си, той изглади поовехтелия, но все още много стилен костюм, благодарение на който създаваше у останалите това впечатление за достолепие и изисканост, с които се славеше.
Когато беше вече облечен и се залови с обувките си, впрочем „Болерото“ пък от своя страна беше преминало на кларинетите, чу черния барон от съседната крипта, който подраняваше както винаги.
– Ямато, готов ли сте за бала на графинята?
– Сега идвам, бароне – почитаемият господин Ямато се замисли за миг: Имам въпрос към вас. Не усещате ли нещо различно тази вечер?
– Как различно? Да не би заради бала?
– Не, не е това. Не мога съвсем добре да го обясня, но всичко, което чувам, всеки звук е някак притеснителен. И „Болерото“, не мога да се отърва от него. Вклинило се е в главата ми.
– „Болерото“ на Равел?
– Да, откакто съм станал, сякаш дере мозъка ми с куки за плетене. Опитах всеки познат метод. Пробвах да го изтананикам цялото, но то изглежда има свое мнение по въпроса, всеки път стигам донякъде и просто не мога да си спомня как продължава. Опитах да го пусна, за да го изслушам, но в момента, в който поставих иглата на плочата, тя започна да прескача неудържимо – в гласа на почитаемия господин Ямато вече се усещаха нотки на сдържано напрежение.
През целия път до голямата гробница на графинята в главата на иначе почтения господин Ямато, облечен в поовехтелия си, но иначе стилен костюм се случваше малък ураган от звуци. Цялото му тяло трептеше в синхрон с „Болерото“. Сякаш самият Равел с назидание дирижираше изреждането на всички инструменти – обоя, тромпета, фагота, саксофона, кларинета, тромбона.
Щом влязоха в голямата гробница на графинята, усещането за сбърканост беше ударно. Почитаемият господин Ямато не можеше да си намери място, това го побъркваше. Идеше му да се сгърчи и да започне да дере гърлото си с нокти. Всяко следващо поемане на въздух беше все по-мъчително. Всеки звук от обувка по пода, всяка дума, всеки висок кикот на графинята, всичко това не беше такова, каквото трябваше да бъде. Все едно някой беше откраднал само един тон от мелодията на света, един проклет тон, без който нищо не се променяше, без който всичко не беше същото. Морис Равел се усмихваше зловещо в съзнанието му.
Дойде редът на първите цигулки. На почитаемия господин Ямато му прилоша, краката му се подкосиха, имаше чувството, че ушите му ще се пръснат като дърво, неочаквано ударено от гръм. Усещаше как поовехтелият му, но стилен костюм започна да се разлага, като че беше направен от парчета мъртва плът и изгнили есенни листа. От всеки шев започнаха да излизат бели личинки, които гърчеха телата си в тон с „Болерото“. По лъснатите му до блясък обувки взеха да избиват петна блатна кал, докато целите не се превърнаха в големи лепкави безформени буци. Ноктите на краката му бързо започнаха да растат, жълти, нацепени и извити. По кожата на тялото му избиха черни обриви, които само след секунди се превръщаха в големи язви, бликащи жълта слуз. Почитаемият господин Ямато изпадна в истерия. Опита се да извика, но от гърлото му не излезе нито звук. Мислите му бяха напълно заглушени от силата на първите цигулки. Сякаш някой беше натъпкал голям воденичен камък в устата му, беше разбил всичките му зъби и беше сплескал езика му. Погледът му трескаво обхождаше цялата гробница, неспособен да види нищо в нея. „Болерото“ в главата му наближаваше грандиозния си финал, напрежението, което цигулките натрупваха, щеше да избухне в последните тонове.
И тогава го чу. Погледът му мигновено откри мястото, от което произлизаше този звук. В ъгъла на гробницата на графинята някой от гостите свиреше „Болерото“ на Равел на една стара и покрита с прах и паяжини цигулка. Окапалите коси на почитаемия господин Ямато настръхнаха. Цигулките в главата му, които сега включваха освен първите, също и вторите, свиреха нещо съвсем различно. Звуковите вълни на струнните в съзнанието и самотната цигулка в криптата смазваха тялото му. „Болерото“ го нямаше, беше си тръгнало, а с него и всичката музика на света. Не че мелодията не се чуваше или пък не можеше да се познае произведението, не, случаят не беше такъв. Онова обаче, което превръща звуците в музика, което вкарва всяко ново произведение в съзнанието и с вълнение го поставя на рафта сред останалите, самата душа на музиката липсваше. Останала бе единствено дисхармонията между истинското „Болеро“ и това, което се представяше за него.
В главата на почитаемия господин Ямато дойде ред на целия оркестър. Всички инструменти заедно щяха да възпроизведат темата на „Болерото“ на Равел…
***
Пронизителният писък на графинята разтърси дебелите стени на гробницата, а цигулката рязко замлъкна. В нечие съзнание се чуваше един последен изостанал мързелив звук от туба, последван от приглушени въображаеми аплодисменти.
От почитаемия господин Ямато беше останало единствено едно малко проядено от молци парче плат, някога част от левия маншет на поовехтелия му, но иначе стилен костюм.
