Разговор с писателя Влада Урошевич
Г-н Урошевич, как стигнахте до историята на Катя Дреновска и френския сюрреалист Андре Тирион? Вероятно събирането на фактите около нея Ви е коствало сериозни издирвания, близки до детективската работа… Разкажете по-подробно как сглобихте историята.
Понякога Съдбата (или „обективният Случай”, както обичат да го наричат сюрреалистите) поставя на пътя ни определени книги като своеобразни знаци. Сякаш попадаме на тях случайно, но след време се оказва, че по някаква по-висша закономерност е трябвало да ги прочетем. Една след друга тези книги плетат около нас мрежа, създават система, която по-късно приемаме за своя. И когато се обърнем към миналото, вече не е трудно да повярваме в съществуването на някакво предопределение… „Тъй е трябвало да се случи”, казваме често у нас в Македония. Но да отговоря на Вашия въпрос. За първи път срещнах името Катя Дреновска преди четиридесет години в книгата на Андре Тирион „Революционери без революция”, която си купих в Париж. Ала Случаят (този път лошият Случай) ме отклони от търсенето: един от най-младите сръбски сюрреалисти отпреди войната Оскар Давичо дойде у дома и щом видя книгата на Тирион (със снимки на Марко Ристич как играе крикет, на Коча Попович с Нуш[i] и Пол Елюар, на Бретон с Троцки!), грабна я и заяви: „Аз трябва да прочета това!”. Разбира се, не ми я върна. След няколко години, когато му я поисках обратно, каза, че му я задигнал един негов приятел. „Да, да, потвърди жена му, на Оскар постоянно му крадат книгите!”. „И на мен”, отвърнах. През 1990 г. в книгата на Марко Ристич „12Ц, късен дневник“ пак попаднах на случая, но там за драмата само се споменаваше. Години по-късно (а те се нижеха неусетно…) в Париж в една антикварна книжарница отново попаднах на книгата на Тирион и пак си я купих! И прочетох повторно епизода с отвличането на Катя. Разказах за него на своя приятел Кирил Кадийски и той ме увери, че обезателно трябва да напиша нещо за него. Започнах да търся в спомените на френските и сръбските сюрреалисти, в техните списания. Ето така се случи, че един ден седнах и написах онова, което бях открил за тази необикновена любовна история.
Историята на Катя Дреновска е много интересна, но е преди всичко лична, косвено преплетена с историята на сюрреализма. Имат ли обаче според Вас подобни сюжети и литературноисторическа стойност?
Да, разбира се, тя е лична и стои в периферията на литературната история. Не съм привърженик на „биографичния метод”, но вижте: нима е без значение фактът, че Елза Триоле, съпругата на Арагон, е рускиня, родна сестра на Лиля Брик, в която е влюбен Виктор Шкловски още по времето, когато е живяла в Русия, а след заминаването ѝ за Франция той продължава да ѝ пише писма. Тя го моли „пиши ми, но не за любовта” и впоследствие той написва книгата „Зоо. Нелюбовни писма или Третата Елоиза”, а след войната тя посещава страните на „народните демокрации” (включително и България) и пише поредица от текстове със заглавие „Сантиментално пътешествие“, както се нарича и една от книгите на Шкловски… Как да разграничим тук личното от литературното? Или да речем, когато говорим за Рембо, как бихме могли да го отделим от безкрайните му скитания? А и епизодът с Катя въпреки личните си измерения свидетелства за неща, важни за възгледите и отношенията между сюрреалистите. Първо – за духа на взаимосвързаност между представителите на това движение дори когато принадлежат на различни национални литератури, което се вижда от готовността на сръбските сюрреалисти да помогнат на своя „събрат” да отвлече любимата си. И второ – за степента, в която част от духа на романтизма присъства в сюрреализма като важен негов елемент: и в отношението на сюрреалистите към „балканската екзотика”, и в тяхното възприемане на авантюрата като съдбовно предизвикателство. Докато подготвя в София извеждането на своята „отвлечена” любима, Андре Тирион няма как да не си е спомнил за Ламартин, който сто години по-рано преминава на кон през България…
Освен писател Вие сте и литературен историк, също и съставител на няколко антологии на френската поезия, включително на френския сюрреализъм. Историята на Катя Дреновска вписва ли се в научния Ви интерес към сюрреализма? Какви са наблюденията Ви върху сюрреализма в плана на балканските или южнославянските литератури?
Още в младостта си бях привлечен от сюрреализма. Преди всичко от френския. Първите ми литературни опити са няколко текста, които написах под влияние на онова, което бях прочел за техниката на автоматичното писане. Беше през 1952 г. – тъкмо излизахме от социалистическия реализъм. Естествено, не ставаше и дума да ги публикувам. Трябваше да минат няколко години, докато стане възможно да се отпечатат нещата, които пишех. И тогава, от едва няколкото публикувани доста скромни „стихотворения” критиката разпозна в мен „сюрреалиста”. Бях подложен на жестоки нападки, но не се оплаквам: мисля, че е добре един млад писател да мине през отричането – това или ще го унищожи, или ще го направи по-твърд, още по-убеден в собствените възгледи.
Що се отнася до сюрреализма в южнославянските литератури, всеизвестен литуратурноисторически факт е, че истински сюрреалистичен център е съществувал само в сръбската литература – този на дванайсетте белградски сюрреалисти с тринайсетия, Марко Ристич, като водач. (Ето и сюрреалистите не са успели да излязат от някои митологични схеми!) В словенската и хърватската литература има много значимо присъствие на експресионизма, в един момент дори на дадаизма, но няма сюрреализъм. Трябва да се признае, че белградската група проявява голяма нетърпимост към всички, които искат да се представят за сюрреалисти, а не се числят към тях; те набили публично поета Раде Драинац (известен в България с кратката си идилия с Елисавета Багряна!), защото твърдял, че е „истински сюрреалист”. Може би затова той останал няколко години в Скопие, където го запомнили с бохемския му живот. В югославските литератури същественото влияние на сюрреализма се усеща дори по време на Втората световна война, както и след излизането на страната от „социалистическия лагер”. В една френска история на сюрреализма от Жан-Луи Бедуен, „Двадесет години сюрреализъм, 1939 – 1959“[ii], се цитира следната публикация: „непосредственото обкръжение на Маршал Тито е в общи линии съставено изключително от някогашни сюрреалисти” и след това се посочват: Коча Попович – министър на външните работи, Марко Ристич – посланик в Париж и т.н. Естествено, самият пожизнен президент не е имал никакви симпатии към сюрреализма: той свирел на пиано виенски валсове, искал всяка вечер да му прожектират по един уестърн и не можел да понася абстрактното изобразително изкуство. В един свой текст, публикуван във вестник „Пролетер” от предвоенния период, дава следното определение за Андре Бретон – „известния троцкист и буржоазен дегенерат”. Но въпреки твърдите позиции на част от Югославската комунистическата партия, присъствието на някогашните сюрреалисти в политическите кръгове допринася много за отслабване на ограниченията на режима в областта на изкуството. В поезията на повечето национални литератури на Югославия през периода на „размразяването” (1951 – 1961) влиянието на сюрреализма стана видимо в освобождаването на поетичната образност от натрапената логика на застъпниците на „социалната литература”. У нас, в македонската поезия, това се оказа много плодотворно.
Може би интересът Ви към сюрреализма и изобщо към авангарда има и по-лични измерения – в романа Ви „Петмез“, който предстои да излезе на български и има видимо автобиографичен характер, присъстват много интересни епизоди за съприкосновението на героите с „модерното изкуство“ и за един „вуйчо Александър“, който се има за футурист… Доколко това е част от семейната Ви история, от личната Ви памет? И доколко тази биографична памет отразява културната история?
Моят „Петмез“ е неотделима сплав от опитите ми да съживя своите истински спомени и игрите на моето въображение – и аз самият вече не мога да ги разгранича едно от друго. Съвременната литературна наука нарича това „автофикция”, нали? Аз наистина имах вуйчо, който се казваше Александър и беше бохем и „поетична душа”. И в Скопие реално съществуваше кафе-шантан „Океан”, получил името си от Раде Драинац, където художникът Никола Мартиноски нарисува еротични фрески, заради които беше осъден да плати парична глоба от 50 (тогавашни) динара. Естествено, можех да си измисля и друг вуйчо, както и друго кафене, но почувствах нужда (удоволствие) моята художествена измислица да се осланя на истински репери в действителността. Ако се отнасяше за друг писател, може би щях да се задълбоча в обясненията, но тъй като този път става дума за нещо лично, ще спра дотук…
Както сам споменахте, сред сюрреалистите някога е била много силна идеята за литературна общност – косвени свидетелства за това присъстват и в самата история на Катя Дреновска. Според Вас в днешно време възможно ли е това и до каква степен съвременните форми на комуникация сближават или може би раздалечават хората на изкуството?
Да, разбира се, сякаш времето на колективното творчество е отминало. В периода между двете световни войни в модерните движения, особено в поезията и изобразителното изкуство, има много силно чувство на приобщеност към едни общи възгледи, а в сюрреализма се стига до неговото специфично изразяване – сюрреалистите пишат заедно стихове, сътрудничат си при създаването на общи картини, играят игри, в които не се знае кой с какво е допринесъл за създаването на цялостната творба. По-късно този дух се изгуби – творците отново се оттеглиха в своята индивидуалност. Веднъж в Люксембург (през есента на 1996 г., ако не греша) на едно от редовните заседания на Европейската поетична академия заедно с Любомир Левчев и Андрей Вознесенски решихме да напишем общо стихотворение – не излезе кой знае какво, тримата идвахме от различни поетични школи. Все пак Левчев запази стихотворението, после ми го изпрати и аз го публикувах. Очевидно бяхме закъснели – времето на подобни творби беше отминало. Мисля, че новите средства за комуникация дават нови възможности в това отношение и в бъдеще ще присъстваме на нови форми на обща творческа дейност, породена и движена от тях. Засега съществуват електронните игри, пълни с кръв и стрелби, но се надявам тяхното инфантилно ниво да бъде надскочено и дигиталната техника да даде възможност на въображението да дойде на власт, както искаха разбунтувалите се студенти през май 1968 г. Новите средства все още не са започнали да влияят истински върху художественото творчество, но не се съмнявам, че от тази нова структура ще се роди нещо ново, както от манифактурното производство на тъкани и бои някъде през петнайсети век се роди европейската маслена живопис върху платно. Компютърният екран днес чака своите дигитални творци.
Въпросите зададоха АНИ БУРОВА и РУСАНКА ЛЯПОВА
Превод от македонски: РУСАНКА ЛЯПОВА
[i] Мария Бен (Нуш) – модел на Пикасо, съпруга на Пол Елюар, смятана за талисман на сюрреалистите.
[ii] Jean–Louis Bedouin, Vingt ans de Surréalisme. 1939-1959, Denoël, Paris, 1961.