Влада Урошeвич
Влада Урошевич (1934) е сред най-значимите македонски автори – поет, писател, есеист и критик, чиито произведения са преведени на внушителен брой европейски езици – английски, френски, немски, руски, полски, сръбски, словенски, датски и испански, както и на български. Професор по сравнително литературознание в университета в Скопие, член на Македонската академия на науките и изкуствата и на ред чуждестранни академични организации, носител на многобройни литературни отличия. Творчеството му включва десет стихосбирки, шест сборника с разкази, още толкова романи, както и редица есеистични книги.
Отпечатаната тук статия се публикува за първи път и е предоставена от автора специално за ЛВ.
Нито една от европейските поетични традиции не остава толкова дълго вярна на високите идеали на символизма като българската. Вярно е, че между двете световни войни се появява леко смекченият вариант на експресионизма при Гео Милев, както и далечният отзвук на италианския футуризъм в провокативните идеи на ямболската група, изложени в техния Манифест на Дружеството за борба против поетите[i], но като цяло чак до края на Втората световна война българската поезия си остава символичен „остров на блажените”, защитен от разрушителните навеи на новите течения в европейското изкуство. Навсякъде наоколо – в Румъния, Югославия, Гърция, – сюрреализмът създава силни центрове, – но поетичната чувствителност в българската литература си остава свързана със здрачната атмосфера на символичните стаи, където се лее една донякъде приспивна меланхолия, съпроводена от меката мелодика и хармония на стиха. И все пак за миг българският литературен живот се докосва до духа на сюрреалистичната авантюра, макар и косвено и без твърде видими резултати. Един епизод от личната история на сюрреалистите се разиграва отчасти в България. Не само литературният, но и общественият живот в София е засегнат от подривността на сюрреалистичния дух – от духа на незачитането на общоприетите морални норми, на вричането в любовта като алхимичен процес, способен да преобрази човека (а за кратко и света около него) – от духа, способен да превърне всекидневния живот в невероятно приключение.
*
Една сутрин през есента на 1929 г. Марко Ристич[ii], водачът на групата белградски сюрреалисти, получава писмо от Андре Бретон, което носи дата 16 октомври. Бретон се обръща към Ристич със следната молба: „Става дума, не се съмнявайте в това, за най-важното нещо на света: с цялата си сериозност апелирам към вашето приятелство. Много държа Андре Тирион да не се впусне лудешки в нещо, което представлява опасна аватюра; в никакъв случай не искам да замине при създалите се обстоятелства, без да съм се опитал по някакъв начин да ги направя поне донякъде не толкова лоши. Разчитам абсолютно на вас да му помогнете с всички сили, с които разполагате”.
За какво става дума? В спомените[iii] си много години по-късно Марко Ристич обяснява, че Бретон му изпратил „това патетично писмо“ с молба да помогне на Андре Тирион „да отиде в България и там да намери и отвлече от нейния похитител” своята студентска любов Катя Дреновска, нещастно омъжена за някакъв реакционен „дърт адвокат“[iv].
*
Андре Тирион е член на парижките сюрреалисти, групирани около Андре Бретон. По-скоро активист, отколкото писател, той се изявява като сюрреалист, но и като член на Френската комунистическа партия и полага усилия да улесни невинаги простите и идеални отношения между комунистите, винаги фокусирани върху утилитарната страна на писаното слово, и сюрреалистите, за които социалната промяна, заложена в комунистическата доктрина, е само изходна точка към същинските дълбинни промени в природата на социалните отношения и в самия човек, който за тях не е просто обект, подвластен на икономическите условия, а преди всичко същество, стремящо се към духовно усъвършенстване. По време на Втората световна война Тирион участва активно в Съпротивата, а през август 1944 г. е сред организаторите на въстанието в Париж и именно тогава започва неговото отдалечаване от комунизма и приобщаването му (като Малро!) към интелектуалците, поддръжници на Де Гол. Своите спомени за периода, в който е сюрреалист, той описва в автибиографичната си книга „Революционери без революция“[v], която представлява изключително свидетелство за живота на сюрреалистите в междувоенния период и за обществения климат във Франция по това време.
Тирион среща Катя Дреновска за първи път в Нанси, където тя пристига да следва медицина. Годината е 1926. Срещата е съдбовна: пламва любов, която противопоставя на всички пречки, поставяни от реалността, упорството на една вълшебна илюзия, готова да преодолее неопровержимите доказателства за невъзможното ѝ реализиране.
Коя е Катя Дреновска? Ето какво пише Андре Тирион за миналото ѝ:
Преди да дойде във Франция, Катя се беше омъжила в България. Вечерта преди сватбата тя избягала при родителите си, но впоследствие сключила с мъжа си едно доста необичайно споразумение. Тя трябвало да замине в Нанси да следва медицина. Мъжът ѝ щял да плаща разходите, а след това – щели да решат. Нейното следване ми пречеше. Получих обещание от Катя, че ще го прекъсне. През 1927 г., вместо да се прибере в България за ваканцията, тя замина с една приятелка за Сен Дие де Вож.
През 1928 г. българският ѝ съпруг изгуби търпение и ѝ даде да разбере, че трябва да се върне. Аз трябваше да отида за осемнайсет месеца да отбия военната си служба; най-разумно беше Катя да се прибере в България при родителите си и да започне дело за развод.
Натискът над Катя расте и в крайна сметка тя решава да отпътува. В началото на 1929 г. се връща при родителите си в Оряхово, но мъжът ѝ господин Попов („дъртият адвокат“) пристига, взема я и я отвежда в къщата си във Видин. Там я държи под наблюдение и възпрепятства всеки неин контакт с външния свят. Отчаяна, Катя все пак намира начин да съобщи на Тирион в какво положение се намира.
Тогава Андре Тирион решава да замине в България и да я отвлече! За него Балканите са все още полумитичен свят, в който властват средновековните обичаи, част от мистериозния Изток, земя на жестоки страсти и силни жестове – заговори, отмъщения, убийства, отвличания! Романтичната представа за Балканите очевидно е жива сред френските писатели[vi]. В плен на тази идея Тирион крои невероятни планове, обмисля невъзможни идеи, които споделя със своите приятели сюрреалисти. Притеснен, Бретон пише на Марко Ристич; белградските сюрреалисти са в течение на цялото начинание и очакват с вълнение пристигането на своя парижки събрат, на когото трябва да се помогне.
Запозната с тайните му планове, при Тирион отива Нанси Кюнард, богата англичанка („с по десет гривни на всяка ръка“), която по това време живее в Париж и участва активно в сюрреализма; преди да срещне Елза Триоле, в нея е влюбен Арагон. Нанси убеждава Андре да отпътува час по-скоро за България, като го уверява: „Не мисли за парите! Аз ще ти попълня бюджета. Ако там долу работите тръгнат на зле, ще дойда да те намеря, познавам всички английски консули”.
Ето как изглеждат плановете в представите на Тирион:
По това време влизането в България не представляваше никакъв проблем, да се открие Катя също не беше трудно. Ако документите ѝ са в ред, мъжът ѝ не се противопостави на отпътуването ѝ и тя е съгласна, операцията ще е лесно изпълнима. Но трябва да се предвиди и най-лошото: тогава как ли би могла да се изведе нелегално една млада жена от България? По море? Дали във Варна или Бургас ще се намери капитан на кораб, готов да я изведе тайно? А по суша? На запад и на юг границата минава по високи планини, нужно е да се намерят сигурни водачи. Заради събитията в Македония проходите са строго охранявани от някогашните български неприятели. На север Дунав разделя българите от румънците почти по протежение на цялата територия. Въпреки бързото си течение и това, че реката е широка повече от километър, тя би могла да се премине с добра лодка на място, където няма опасност граничарите да ни обстрелват с пушки.
Нанси подкрепя варианта с прехвърлянето на кораб: „Ще получа препоръки за английските морски компании. Във всички пристанища има моряци, готови да се заемат с разни тайни сделки. Това е просто въпрос на пари“.
И така, Андре Тирион започва да се подготвя усилено: поръчва си моряшки костюм, „от английско сукно, за обедите с посланиците“, купува обувки, чорапи, вратовръзки, ризи, ръкавици, палто… За целта разпродава картините, получени като подарък от приятели художници. По негово признание една от картините днес се намира в „Метрополитън”, Ню Йорк.
Отлична идея е посещението в редакцията на парижкия вестник с лява ориентация „Нова ера“[vii], където главният редактор – случаен познат от някакъв нощен бар – му издава уверение, че е журналист, сътрудник на вестника.
Сега вече може да тръгне! Тирион пристига с влака „Континентал“ в Белград. Групата на сръбските сюрреалисти го очаква. „Никога няма да забравя посрещането, което имах в Белград“, пише Тирион. Онова, което веднага му прави впечатление, е, че всички (или почти всички) от белградските сюрреалисти произхождат от заможни фамилии, чиито роднини заемат високи постове във властта. Тирион се запознава с тях: освен Марко Ристич тук са и Коча Попович[viii], Александър Вучо[ix], Душан Матич…
Още едно щастливо хрумване: по молба на Ристич неговият роднина (вуйчо на съпругата му Шева), министърът на транспорта в югославското правителство Коста Кумануди, приема Андре на аудиенция и нарежда да му издадат специално разрешително за безплатно пътуване с влак първа класа по всички железопътни линии в страната.
След пристигането си в София Тирион успява да си издейства да го приемат в пресслужбата на Министерството на външните работи. За да не останат по-назад от сърбите, българите също му издават разрешително за безплатно пътуване с влак из страната. Уверението, че е кореспондент на парижки вестник, както и безплатната пътна карта изиграват своята роля: скоро в светските кръгове в София се разнася вестта, че е пристигнал виден френски журналист, от чиито статии се очаква да представи пред парижката публика положението в България в положителна светлина. Тирион посещава министерства, запознава се с видни личности, следват обеди, вечери, с други думи, той е „добре поставен” в дипломатическите кръгове, пътува из страната, дори получава позволение да посети забранената зона и да види укрепването на българо-югославската граница край Гюешево. Даже успява да организира там съвместна среща на командирите на българските и югославските гранични войски!
След като се запознава с Дора Габе, Тирион я моли предпазливо (като първоначално ужким пита от името на свой приятел) да узнае къде е Катя в момента. Поетесата скоро научава, че тя е все още във Видин. Тирион първо заминава при родителите ѝ в Оряхово, където получава тяхната подкрепа и чрез тях съобщава на любимата си, че ще отиде във Видин. Там любовниците успяват да се видят за кратко и Тирион запознава Катя с първата част от плана си: под претекст, че иска да отиде да види родителите си, да вземе паспорта си, но вместо в Оряхово да замине в София и като пристигне, да отиде направо при Дора Габе.
Българската поетеса е въодушевена от заговора, в който участва; „това беше много романтично и по-лудо от всичко, написано от нея до момента”, казва Тирион. Тя иска от него позволение да напише разказ за тази невъзможна любов и той се съгласява. Дали Дора Габе е написала този разказ?
Тъй като Катя не се завръща във Видин, а я няма и в Оряхово, нейният съпруг Попов отива в София да я търси. Катя успява да се скрие. Той обикаля навсякъде, заканва се, вдига шумотевица, твърди, че жена му е отвлечена и посочва името на Тирион като виновник. Но французинът е закрилян от слуховете, които се носят за него, че е известен журналист, важен за българското правителство. „Той е табу!“, казват на Попов в Министерството на външните работи и адвокатът се връща във Видин объркан и отчаян.
Подготовката за прехвърляне с параход през Черно море, за преминаване на Дунава с лодка, както и за нелегално преминаване през опасните планински проходи – всичко това се оказва ненужно. Ревнивият съпруг е принуден да се оттегли. Тайните любовници могат да заминат и с влак.
„Със седем куфара“ Катя се качва в „Симплон Ориент Експрес“ за Белград. Но на Тирион му липсва печат за изходна виза и той трябва да изчака в София един ден, за да го получи; ден по-късно всичко е наред и любовниците се срещат в Белград. „Двамата прекараха втори меден месец в Югославия“, спомня си Марко Ристич. Докато изчакват френската входна виза за Катя, двамата с Андре се срещат ежедневно с групата белградски сюрреалисти, които точно тогава подготвят първата си значителна публикация, алманаха „Невъзможното“[x]. За него вече са изпратили свои непубликувани текстове парижките сюрреалисти: Пол Елюар, Андре Бретон и Рене Шар – стихове, Бенжамен Пере – проза; както и Арагон – едно есе за Рембо. Всички са публикувани на френски, без превод.
Катя и Андре също участват в подготовката на изданието. По свидетелство на Тирион той изработва корицата в комбинация от розово и черно. Когато Бретон получава алманаха, не харесва корицата. „Прекалено бодлеровска“[xi], отбелязва.
Под (несъмнено ироничното) заглавие „Общественият живот през 1930 година“ алманахът публикува сюрреалистичната игра „Прекрасният труп“[xii].
В уводния текст от алманаха на белградските сюрреалисти се посочва, че в играта са участвали: „госпожите Лула Вучо, Катя Дреновска и Шева Ристич и господата Александар Вучо, Душан Матич, Марко Ристич и Андре Тирион“. При това използваният език е френски – вероятно за да направи възможно участието на Катя и Андре, а и защото белградските сюрреалисти (до един франкофони!) разчитат на парижката публика. Ето го резултата:
– Какво е това, което предшества катастрофите?
– Голямата глупост.
– Какво е жена?
– Най-съвършеният начин да се избегне отговорът.
– Какво е гора без отчаяние?
– Душата на любовника.
– Какво е това, което заспива, когато камъните се събуждат?
– Насладата.
– Какво е сюрреализъм?
– Това е нещо, което има форма на сардина.
– Какво е врата?
– Тяло, изядено от мравки.
– Какво е шише с мастило?
– Вечер е птица; по пладне – празен фрак в гардероб с огледало; сутрин – файтонджия.
Приложен е и един „прекрасен труп“, получен с рисуване. Кои от отговорите са дадени от Катя Дреновска, кои части в колективната рисунка са нейно дело – днес е невъзможно да отгатнем. Но е сигурно, че тя е участвала в сюрреалистичната игра и е принадлежала към този кръг. Една от особеностите на това течение е голямата свързаност между неговите членове; както в Париж, така и в Белград те се срещат ежедневно, имат общи проекти, опитват се да създадат произведения, които са резултат от колективно творчество. Ненапразно в своята книга „Модерната поезия и свещеното”[xiii] Жул Монеро изказва твърдението, че има нещо общо между групата на сюрреалистите в съвременна Франция и гностическите секти от началото на новата ера!
По съвет на белградските си приятели щастливите влюбени прекарват няколко дни в Дубровник.
След това Катя и Андре заминават за Франция. „Върнах се в Париж със съзнанието, че там ме чакат само трудности. Водех Катя към любов, но също така и към мизерия”, пише Тирион в своята автобиография.
В Париж любовната двойка се настанява в един от духовните центрове на парижкия сюрреализъм, в къщата на „Рю де Шато” 54. Това е стара, запустяла къща (някогашна работилница за обработка на заешки кожи), която сюрреалистите си присвояват. През различни периоди в нея живеят Жак Превер, Реймон Кьоно, Жорж Садул, Бенжамен Пере, Луи Арагон. Катя и Андре се заселват в стаята, където преди тях е живял художникът Ив Танги. Те стават част от тази необикновена общност, изпълнена с дух на приятелство, творчески безпорядък и бохемска свобода. Някои от историците на сюрреализма смятат „групата от Рю де Шато“ за неформална „опозиция“ на групата, сформирала се около Бретон в кафене „Сирано“ на Пигал. При престоя си в Париж през 1931 г. Шева и Марко Ристич посещават Катя и Андре в това идилично, почти рустикално кътче, сякаш случайно забутано край Монпарнас.
*
Тирион се озовава още веднъж на Балканите. През 1939 г. преди самото начало на Втората световна война той пристига в България (през Германия и Унгария), за да отведе Катя, която заедно с дъщеря им Франсоаз (родена през 1933 г.) е отишла да види родителите си в Оряхово. В последния момент успяват да се доберат до Франция (през Югославия и Италия). Избухва войната, после идва и окупацията на Франция. Скоро Андре Тирион се включва в Съпротивата.
Още преди началото на войната Тирион се разделя със сюрреалистите, но намалява и дейността си в Комунистическата партия. Емоционалната им връзка с Катя отслабва; може би и политиката е изиграла своята роля. След войната Катя все по-често се отбива в българското посолство. По настояване на секретаря на посолството тя решава, съпроводена от него, да се завърне в България.
И тука следите на Катя в литературните документи се губят.
„После изминаха години и всичко се разпиля, но това е една друга история, всъщност – много други истории”, пише Марко Ристич. В спомените си Андре Тирион повече не споменава Катя. Какво се е случило с нея след завръщането ѝ в отечеството? Къде е изчезнала Катя Дреновска?
Може би някой литературен изследовател в България ще успее да завърши историята. Надявам се краят ѝ да не е много тъжен.
Сюрреализмът няма отзвук в българската литература, но въпреки това успява в пределите на България да реализира своята визия за любовта, своята романтична вяра във възможното реализиране на един блян, своя лозунг за сливане на сън и действителност. Когато узнах тази история и наредих всички парченца от пъзела, ми се прииска да споделя откритието си с моите български приятели.
Превод от македонски: РУСАНКА ЛЯПОВА
[i] Написан през 1926 г. от Кирил Кръстев (1904-1991) и издаден заедно с останалите ямболски модернисти Васил Петков, Недялко Гегов и Тотю Брънеков на печатно фолио от 4 стр. в стила на италианските футуристични манифести. – Бел. прев.
[ii] Марко Ристич (1902-1984) – поет и публицист, основен идеолог на сръбския сюрреализъм от междувоенния период, посланик във Франция след 1945 г. – Бел. прев.
[iii] „12 C, naknadni dnevnik“, Oslobođenje, Sarajevo, 1989 – „12 Ц, късен дневник”, сборник с есета, писани в Париж, публикувани след завръщането на писателя и издадени в книга след неговата смърт. – Бел. авт.
[iv] В статията, както и в интервюто на Влада Урошевич в този брой фамилията на Катя е изписана като Дреновска, както е в оригиналните записи, с уговорката, че след проведената Правописна реформа на българския език от 1945 г. тя би трябвало да се изписва като Дряновска, както е с Оряхово – името на родното ѝ градче – Бел. прев.
[v] „Révolutionnaires sans Révolution“, Paris, Robert Laffont, 1972. – Бел. авт.
[vi] Гийом Аполинер, в сборника „Ересиарх и сие” от 1910 г., има разказ: „L’Otmica“ т.е. „Отвличането“. – Бел. авт.
[vii] L’Ere Nouvelle – Бел. авт.
[viii] Константин (Коча) Попович (1908-1992) – поет сюрреалист и философ, известен повече като участник в Испанската гражданска война, в Народноосвободителната война в Югославия, стигнал до началник на Генералния щаб на ЮНА, секретар на външните работи на СФРЮ и дипломат. – Бел. прев.
[ix] Александър Вучо (1897-1985) и Душан Матич (1898-1980) – френски възпитаници, от кръга на поетите сюрреалисти, автори на експериментална лирика, сред създателите на алманаха „Невъзможното”,
писатели, сценаристи и преводачи. – Бел. прев.
[x] „Nemoguće – l’Impossible“ – с публикувания през 1930 г. алманах Марко Ристич, Александър Вучо и Душан Матич утвърждават сюрреализма като доминиращо течение в сръбския междувоенен авангардизъм. – Бел. прев.
[xi] Очевидно се визира стихотворението на Бодлер „Лола от Валенсия“ по картината на Мане. – Бел. авт.
[xii] „Le cadavre exquis“ може да се играе с писане или с рисуване. В първия вариант участват двама души: първият задава въпроси, а вторият отговаря, като в хода на играта ролите могат да се разменят. След като въпросът е зададен, листът се сгъва, така че вторият играч да не може да го прочете, а да отговаря “на сляпо”. Във втория вариант, когато „Прекрасният труп“ се играе с рисуване, участниците са повече на брой. Първият започва някаква рисунка, сгъва листа, така че следващият участник вижда само края на линиите и продължава по тях. И в двата случая понякога се получават наистина неочаквани резултати. – Бел. авт.
[xiii] „La poésie moderne et le sacré“ par Jules Monnerot, Gallimard, Paris, 1945. – Бел. авт.
