Емил Димитров
На 21 и 22 май 2021 г. Българското философско общество организира международна онлайн конференция SYMPOSION: Емил & приятели, посветена на 60-годишнината на Емил Ив. Димитров. Хора и учени от различни страни, по волята на случая колеги и приятели на юбиляря, виртуално се събраха и като в „Декамерон“ два дни си разказваха интересни истории в зоните на заниманията на Емил Димитров – философия, литература, история. Тук публикуваме словото на юбиляря и текст на Жорди Мориляс (Барселона), прозвучал на форума.
Скъпи приятели,
В едно свое интервю пред Българското национално радио по повод на своята 90-годишнина, сиреч през 1968 г., Михаил Арнаудов отговаря вдъхновено на тривиалния журналистически въпрос за неговите „бъдещи творчески планове“. В един момент ученият се сепва: „но хайде да не се увличам, че на моите години не е добре да си правя дългосрочни планове“. Все пак знаем, че в този момент той е разполагал точно с десетилетие.
В подражание на М. Арнаудов и аз ще ви запозная накратко с „бъдещите си творчески планове“ за следващите 60 години, които поради пандемията, глобалното затопляне и наближаващото лятно слънцестоене ще трябва някак да навия на руло и леко да попрегъна…
Човешкият живот по напълно естествен начин се дели на десетилетия: те някак от само себе си организират събитийния ред, поставят съответните приоритети и символизират вътрешните цикли на живота.
Следващото ми, поредно десетилетие, започнало преди няколко дни, по необходимост ще трябва да е времето за завършване на големите книги и проекти. Не че те не могат да бъдат поотложени още малко, но… боя се, че ако го направя, скоро ще започна да забравям какво точно съм имал намерение да завърша… (Между другото, веднъж някой от приятелите ми ме попита: „Емо, абе как помниш кое докъде си го докарал?“)
Ще направя кратък преглед на предстоящите за завършване книги (повтарям – „за завършване“, тук изобщо няма да става дума за някакви неочаквани творчески сюрпризи или вдъхновения).
В момента довършвам книгата „Смъртта няма лице“: книга за пределната „гранична ситуация“, възможна благодарение на аудиозаписите, които направих след своето „метафизично приключение“ през 2012 г., а и на съпътстващите тази жизнена ситуация писма; чрез книгата ще лансирам един нов жанр – „устнопис“. Успоредно с нея се довършва работата върху солидния сборник „Антропологията на Достоевски“, в който са събрани докладите и другите материали от международния едноименен симпозиум през октомври 2018 г. И пак заедно с това, в определени „процепи на времето“, продължавам работата върху първата, основна книга, посветена на Пенчо Славейков и неговата жизнена и творческа съдба.
И така, приоритет № 1 е завършването на трилогията, посветена на Пенчо Славейков: тук само ще спомена, че според замисъла първата книга ще е историко-литературна, втората – литературоведска, третата – културологически-мемориална, тя ще бъде посветена на историята на паметта за Пенчо Славейков: чрез неговите монументи и места на памет ще бъде направен опит за оригинална реконструкция на автентичната биография на поета.
Успоредно с трилогията за Пенчо Славейков, втори приоритет № 1 е една друга трилогия, посветена на Достоевски; моите пристрастия към фигурата и творчеството на великия руски писател и мислител са добре известни, остава само премисленото и изказаното да бъде „отлято“ в съответната книжна форма.
Предстои ми завършването и на едно „петокнижие“ – посветено на Михаил Арнаудов; три книги са налице, четвъртата, основната книга ще е „Вожд и филолог“, петата – архивно-документален сборник, придружен от многобройни приложения.
Друга важна фигура за мен е тази на руския философ Алексей Лосев: по всичко личи, че трябва да помисля и за книга, посветена на неговата философия.
И още – непременно трябва да завърша и една важна книга, в която се преплитат сравнителното литературознание и българо-руските литературни общувания, а именно – „Константин Балмонт и България“. (И тук проучванията, изворите и всички съпътстващи материали отдавна са подготвени.)
В областите на българската църковна история, текстологията и изворознанието трябва да довърша тритомника със „Съчинения“ на Варненски и Преславски митрополит Симеон (да отбележа, че от десетилетие е почти напълно готово едно огромно приложение към третия том, съставено изцяло от библиографски и летописни материали, в обем от около 200 стр.). Уви, българската култура почива върху принципа на личната инициатива и отговорност: ако някой сам не завърши своето дело, то така ще си остане недовършено – у нас няма обществено утвърден механизъм на приемственост при реализацията на едни или други важни културни задачи и проекти.
Накратко ще изброя „съпътстващите“ книги: първо, книгата с поезия „Пиянството на един поет“ – по името на основния цикъл в нея, която трябва просто да бъде събрана. Второ, „Книга за св. Иван Рилски“ – един незавършен важен проект от времето на издателство „Славика“. Трето, книга за моето детство, книга за никому неизвестното село Борнарево и за неговия свят. Има и други, но да не ви отегчавам. За Джакомо Леопарди и италианската култура да не отварям и дума.
Пита се: откъде ще намеря толкова време? Времето подлежи на свиване и разтягане, а неговото протичане зависи от самоналожената „дисциплина на времето“.
За да направиш едно, трябва да се откажеш от друго. Да си спомним латинската сентенция Omnis determinatio est negatio – „всяко определение е отрицание“.
Ето от какво се отказвам днес:
– Не поемам нови ангажименти.
– Не правя нови проучвания.
– Отказвам се от идеи и проекти, които не са доведени поне „до средата“.
– Силно ограничавам своята културно-обществена дейност: и тя в течение на дълги години отнемаше твърде много време и енергия.
Да добавя, че предстои да бъде „освободено“ и „усвоено“ време поради приключване на моята ремонтна епопея, която също може да стане основа за отделна книга…
Но стига вече, време е да спра, понеже не е добре „да изкушаваме Господа“, както казваше старецът Назарий.
Защото Господ, когато слуша нашите планове и проекти, леко се усмихва…
