Носителят на Нобелова награда за литература говори за новия си роман, живота след смъртта и реакцията на Харолд Пинтър за романа „Никога не ме оставяй“
Лиза Алърдайс
За семейството на Ишигуро 5 октомври 2017 г. е голям ден. След дълго колебание съпругата му Лорна взима решение да промени цвета на косата си. Докато седи във фризьорския салон недалеч от района Голдърс Грийн в Лондон, където живее със съпруга си от много години, на екрана на телефона ѝ проблясва съобщение за новина. „Съжалявам, трябва да спрем”, казва тя на фризьорката. „Съпругът ми току-що спечели Нобелова награда за литература. Трябва да му помогна да се справи с това”.
Казуо Ишигуро закусва у дома, когато получава позвъняване от литературния си агент. „Съвсем различно е от наградата „Букър”, където първо има дълъг списък, след това – кратък списък. Чуваш тътена на бурята, която наближава и често не те връхлита. Нобеловата награда е като неочаквана светкавица в синьо небе – Бам!” В рамките на половин час след новината пред външната му врата вече се извива опашка от журналисти. Писателят се обажда на майка си Шизуко. „Казах ѝ: „Спечелих Нобелова награда”. Странно, не звучеше особено изненадана. Отговори ми: „Знаех, че ще я спечелиш рано или късно”. Майка му умира преди две години, на 92-годишна възраст. Последният му роман “Клара и слънцето”, който е първият негов текст след получаването на наградата, е посветен на майка му, а една от темите в него е майчината всеотдайност.
Говорим чрез Zoom – писателят е в оскъдно обзаведена спалня; казва, че кабинетът му е твърде малък и едвам побира две бюра. Насърчително за мен, Казуо сравнява интервюто с разпит, позовавайки се на сцена от „Дама, поп, асо, шпионин” на Джон льо Каре, в която става въпрос за подготовката на агентите, които се обучават да издържат на мъчения; те трябва да имат запас от разнообразни правдоподобни истории „до момента, в който ще започнат да крещят”. Писателят подхожда към въпросите с чувство за хумор и участва в разговора с напрегнатото внимание, което човек би очаквал, познавайки прозата му.
Ако разгледаме историята на Нобеловата награда, ще видим, че Ишигуро получава голямото отличие сравнително рано – той е само на 62. Ранната зрялост е част от мита за писателя: на 27 години той е най-младият в списъка с избрани млади британски автори, обявен от списание „Гранта” през 1983 г. (в който са включени Мартин Еймис, Иън Макюън, Джулиан Барнс и др.). Междувременно печели и наградата „Букър” за романа „Остатъкът от деня”, който е филмиран от Джеймс Айвъри през 1993 г. Негово твърдение, че най-добрите книги се създават между 20 и 40-годишна възраст, укрепва тази литературна легенда. „Мартин Еймис беше човекът, който непрекъснато повтаряше това, не аз”, казва Ишигуро през смях. „Той беше обсебен от тази представа”. Все пак Ишигуро и досега поддържа мнението, че 30-те години от живота са решаващи за писането на романи: „Наистина имаш нужда от интелектуалната мощ на тази възраст”. Всеки път, когато стане въпрос за Нобеловата награда, той обикновено казва: „Писателите получават Нобелова награда през шестото си десетилетие за книги, които са написали през третото десетилетие на живота си. Сега това се отнася и за мен”.
Писателят е неподражаем създател на самоизолиращи се светове (имение в провинцията; училище-интернат), а персонажите му често живеят откъснати от света; напрегнатото му внимание към детайлите от всекидневието и привидно равният тон на повествованието уравновесяват фантастичните сюжетни линии и натрупващото се емоционално напрежение. Новият му роман “Клара и слънцето” не е изключение.
Действието на романа е ситуирано някъде в Америка в един неопределен момент от бъдещето; книгата изследва отношенията между робота Клара и нейната собственичка – тийнейджърката Джози. Роботите са нещо толкова обикновено, колкото и прахосмукачките, генното инженерство се е превърнало в норма и напредъкът на биотехнологиите приближава човечеството до възпроизвеждането на уникални човешки същества. „Тези неща не са причудливи фантазии”, казва той. „Ние още не сме осъзнали това, което вече е възможно днес”. „Препоръчано от Amazon” е само началото. „В епохата, в която софтуер може да обработва огромни масиви от данни, ще имаме възможност да изграждаме отново личността на човека; след като напусне този свят, той ще продължи да живее във виртуалния – ще разполагаме с информация какво би си поръчал онлайн, на кой концерт би искал да отиде и какво би казал на закуска, след като чуе новините”.
Умишлено не е прочел нито последния роман на Иън Макюън „Машини като мен”, нито Frankissstein: A Love Story на Джанет Уинтърсън, които също изследват въпроси, свързани с изкуствения интелект, но от различни перспективи. Клара е нещо като робот-родител. „В нейната решимост да опази Джози се крие един терминатор”; същевременно Клара е потенциално сурогатно дете: когато Джози се разболява, се оформя идеята роботът да заеме нейното място. „Как ще гледаме на чувството да обичаш във време, в което променяме възгледа си за човешката личност и уникалност?”, пита той. „Появява се въпросът – той винаги звучи помпозно, – за човешката душа; имаме ли душа или не?”
Книгата се връща към идеите, които стоят в основата на романа „Никога не ме оставяй” от 2005 г., в който главните персонажи са трима клонинги в тийнейджърска възраст. Предвидено е органите им да бъдат използвани за трансплантации след навършване на пълнолетие, което води до сигурна смърт, преди да навършат 30 години. „Тяхната съдба е леко преувеличение на човешката ситуация – всички ние ще се разболеем и ще умрем в определен момент”, казва той. И двата романа поддържат идеята за възможно отлагане на смъртта чрез истинска любов, която може да бъде проверена и доказана – въображаема сделка, която присъства и в предишния му роман „Погребаният гигант”. Тази надежда, дори за онези, които не вярват в живота след смъртта, „е едно от нещата, които ни правят хора”, казва Ишигуро. „И вероятно наивници. Може би това са сантиментални глупости. Но тази вяра е много силна”.
Не изразява съжаление относно повторяемостта, позовавайки се на големите филмови режисьори (Ишигуро е заклет киноман); обича да казва, че втората и третата му книга в своята същност пренаписват своя предшественик. „Писателите обикновено заемат отбранителна позиция, когато стане въпрос за повторения в прозата им”, казва той. „Мисля, че да заимстваш от самия себе си е абсолютно оправдано”. Измъкваш се, казва той, като променяш мястото на действието или жанра; истина е, че смяната на жанрове му допада особено много: „Когато бяхме сираци” (детективски роман), „Остатъкът от деня” (историческа романтична драма), „Неутешимите” (кафкианска притча); „Никога не ме оставяй” (дистопична фантастика) и „Погребаният Гигант” (толкинско фентъзи). Днес, както подсказва заглавието на романа „Клара и слънцето”, се озоваваме в „страната на детските истории”. Но трябва да ви предупредя – все пак сме в „страната на Ишигуро”.
Базиран на приказка, която съчинява за дъщеря си, когато била малка, в самото начало романът е замислен като първи пробив в сферата на детската литература. „Смятах, че тази сладка история ще бъде подходяща за прекрасно илюстрираните книжки, които виждаме на лавиците в книжарниците. Споделих тази идея с дъщеря ми, а тя ме погледна с каменно лице и каза: „Не можеш да предложиш на малките деца такава история. Те ще се травматизират”. И той решава да напише книга за възрастни.
Винаги остава леко изненадан от читателския отклик на книгите си и споделя: „Бях поразен от начина, по който мрачните хора възприемат „Никога не ме оставяй”. Получил картичка от Харолд Пинтър, на която набързо било написано следното: „Тази история е непоносим кошмар! Харолд”. Беше подчертал „непоносим”. Ишигуро казва: „Замислих романа като книга, която носи светлина!”.
Жена му винаги е неговият първи читател; както се случва често, а и с новия му роман нейното мнение оказва „удивително силно въздействие” върху писателя в момент, в който е решил, че книгата е завършена. Сега и дъщеря му Наоми играе ролята на редактор. Когато един писател се озове в неговата позиция, казва той, редакторите с неохота редактират ръкописите му, тревожейки се, че ще го раздразнят и ще отиде при друг издател. „Така че съм особено благодарен на строгите членове на моето семейство”. Признанието и литературните награди, а той е получил „абсурдно” много награди, „са в един паралелен свят”, казва той. Дори Нобеловата награда: „Когато седя в кабинета си и се опитвам да работя, никога не мисля за това. Имам свое лично усещане за успех и провал”.
Всеки роман му отнема около пет години: дългият период на предварителни изследвания и обмисляне е последван от бързо написана чернова – процес, който писателят сравнява с борбата със самурайски мечове: „Дълго време се гледате мълчаливо един друг, обикновено сред висока трева, полюшвана от вятъра и под мрачно небе. През цялото време обмисляш какво да направиш и в един момент, за части от секундата, нещата се случват”. Мечовете са извадени: замахваш и удряш! Бам! И единият от тях пада”, обяснява той, размахвайки въображаем меч на екрана на компютъра.
Майката на Ишигуро също била талантлив разказвач – често разказвала истории от времето на войната и изпълнявала сцени от пиеси на Шекспир на масата в трапезарията. Ишигуро вдига пред себе си износен екземпляр на „Престъпление и наказание“, подарен от майка му, когато бил на 16 години. „Държах се като бъдещо хипи, а тя ми казваше: „Трябва да я прочетеш – ще се почувстваш като човек, който губи разсъдъка си“. Така че я прочетох и бях зашеметен от текста от самото му начало“. Достоевски е един от писателите, които му оказват най-голямо влияние. Майка му го запознала с много класици: „Тя успя да убеди момче, което не се интересуваше от четене и искаше единствено да слуша албуми, че може да открие нещо интересно за себе си в тези книги“.
Семейството му се мести от Япония в Гилдфорд, Англия, през 1959 г., когато Ишигуро е само на пет години; баща му Шицу, известен океанограф, сключва двугодишен договор за изследователска работа с британското правителство. Писателят казва, че баща му съчетавал ярък научен талант с невинна непрактичност и невежество по отношение на другите неща от живота – тази комбинация от черти полага основата, върху която е изградена героинята му Клара. След като баща му се пенсионира, изобретената от него машина, която предсказва надигането на високи вълни, прекарва много години под навес в градината. През 2016 г. Музеят на науката в Лондон се обръща към него с молба да им предостави машината, за да стане част от нова постоянна експозиция. „Наред с факта, че дъщеря ми също стана писател, това беше едно от нещата, с които много се гордея“.
Получава портативна пишеща машина като подарък от родителите си, когато е на 16, но в онзи момент твърдо е решил „да стане рок звезда, преди да навърши 20 години“. По-специално искал да бъде певец и песнописец като великия си кумир Боб Дилън и досега е създал повече от 100 песни. Той все още пише текстове за песни, работейки с американския джаз певец Стейси Кент и в дома си има поне девет китари. Приема почетната степен на университета „Сейнт Андрюс” единствено заради шанса да се срещне със своя герой: „Щях да бъда в зеленото преддверие, обличайки роба редом до Боб Дилън! Но Боб Дилън не получава почетното звание през тази година. („Бях щастлив да бъда в компанията на Бети Бутройд“[1]). Насред недоволството на естаблишмънта от Нобеловата награда на Боб Дилън Ишигуро изпитва радост и удовлетворение. „Задължително трябваше да я получи“, казва той. „Мисля, че хора като Боб Дилън, Ленърд Коен и Джони Мичъл са както изпълнители, така и литературни творци. Добре е, че Нобеловият комитет признава това“.
В края на Нобеловата си лекция Ишигуро отправя апел за премахване на преградите в литературния свят, за по-голямо разнообразие и включване на повече гласове. „Не е достатъчно да разглеждаме само етническия въпрос, казва писателят сега, ако той просто е вариация на стария виц: „BBC е отворена за хора от всякакви религии и раси и с всякаква сексуална ориентация – стига да са завършили Оксфорд или Кеймбридж“. От позицията на „човек, който рекламира мултикултурна Британия“, както е представен в началото на едно телевизионно интервю, за него винаги е било болезнено да признае, че се чувства „леко встрани от разговора“ за колониалния опит на страната, така както той е представен в книгите на Салман Рушди и В. С. Найпол. Би искал да вижда повече разнообразие не само по отношение на етносите, но и на класите. Изтъква, че се отличава от своите съвременници в литературния свят, тъй като е посещавал държавно училище и е завършил един от новопоявилите се университети.
Способен да казва учтиво „не“ на журналистите, искащи интервюта, той внимава да не стане жертва на „нобеловия синдром“ и да започне да говори от позицията на непогрешим авторитет. Описва себе си „като уморен писател от едно интелектуално изтощено поколение“. Дъщеря му обвинява неговото поколение и самия него за това, че са пренебрегвали въпроса за климатичните промени. „Пледирам виновен“, казва той. „Винаги съм ѝ казвал, че това донякъде се дължи на липса на енергия. Хората от моето поколение толкова дълго време се тревожеха за ситуацията след войната, битката между комунизма и капитализма, заплахите на тоталитаризма и расизма, въпросите на феминизма, че накрая бяхме твърде изхабени, за да се заемем и с този проблем“. “Клара и слънцето” е първият му роман, който се докосва и до тази криза, но признава, че рамката на детската история му дава възможност да не задълбава преклено много в нея.
За първи път започва да се страхува за бъдещето не толкова заради последствията от климатичните промени, а поради други въпроси, които поставя и в новия роман: развитието на изкуствения интелект, генното инжинерство, big data – „съжалявам, че ви халосвам с това“ – и отражението на тези процеси върху равенството и демокрацията. „Самата природа на капитализма променя отвътре неговия модел“, казва той. „Страхувам се, че няма да имаме контрол оттук насетне върху всичко това“. Все пак писателят се надява, че “Клара и слънцето” ще бъде четен като „ведър, оптимистичен“ роман. Но както е винаги при Ишигуро, всяка утеха трябва да бъде спечелена.
Превод от английски: Ружа Мускурова
Източник: „Гардиън“, 20 февруари 2020 г.
[1] Политик от Лейбъристката партия. Единствената жена, оглавявала Камарата на представителите – в периода от 1992 до 2000 г. – Б. пр.
