Четири десетилетия след публикуването на романа, спечелил наградата „Букър“, Рушди споделя тревогата си от задълбочаването на сектарианизма в Индия днес
Салман Рушди
Дългият живот е истинската награда, за която писателите се борят, а той не може да бъде присъден от никое жури. Рядко някоя книга издържа проверката на времето и се чете от следващите поколения – ако все пак това се случи, то е достатъчна причина за малък празник. За писател, който е в средата на 70-те си години, нестихващата популярност на роман, публикуван в средата на 30-те му години, е удоволствие. Ето защо с толкова усилия създаваме своите творби: за да се опитаме, ако сме късметлии, да напишем текстове, които ще устоят във времето.
Като читател винаги ме е привличала прозата, която се отличава с широта и щедрост, книгите, които се опитват да съберат в себе си множество разнообразни фрагменти от света. Когато започнах да обмислям текста, който се превърна в „Среднощни деца“, отново си припомних руските романи от 19. век: „Престъпление и наказание“, „Ана Каренина“, „Мъртви души“ – реалистични романи с голям размах, въпреки че в случая с „Мъртви души“ имаме текст, който е на границата със сюрреализма. И големите романи на 18. и 19. век, „Тристрам Шанди“ (радикално новаторски), „Панаир на суетата“ (пронизан от острите ножове на сатирата), „Малката Дорит“ (където описанието на Министерството на разтакаването, чиято основна цел е да не прави нищо, се приближава до магическия реализъм) и „Студеният дом“ (в който безкрайното съдебно дело „Джарндайс срещу Джарндайс“ напомня още повече за това течение). Както и техният велик френски предшественик – „Гаргантюа и Пантагрюел”.
Също така се върнах в мислите си към съвременните съответствия на тези шедьоври – „Тенекиеният барабан“ и „Сто години самота“, „Приключенията на Оги Марч“, „Параграф 22“ и богатите светове на Айрис Мърдок и Дорис Лесинг (и двете твърде продуктивни, за да могат да бъдат дефинирани чрез една книга; все пак най-дълбока следа в мен са оставили „Черният принц“ и The Making of the Representative from Planet 8). Мислех и за друг вид широта – дългите епоси за Индия, „Махабхарата“ и „Рамаяна“, повествователните традиции в „Панчатантра“, „Хиляда и една нощ“ и кашмирски текст, написан на санскрит, Katha-sarit-sagar („Океан от истории“). Припомних си индийската устна наративна традиция, форма, в която отклонението от основната сюжетна линия е базов принцип; в един вихър от истории разказвачът представя приказка, митологичен сюжет, политическа история или собствената си автобиография; той – защото винаги е в мъжки род – разнообразява своите разкази с песни и е способен да задържи за дълго вниманието на многолюдна публика.
Радвах се, че това изобилие от истории може да бъде толкова пленително. Младите писатели често получават вариант на съвета, даден от Царя на сърцата на Белия заек в „Алиса в Страната на чудесата“. Когато Заекът пристига в съда и не знае как да представи историята си, Царят му казва важно: „Започни от началото и продължавай, докато стигнеш края; сетне спри“[1]. Беше вдъхновяващо да науча от майсторите на устната разказваческа традиция, по-специално в Керала, Южна Индия, че това не е единственият начин да разказваш.
Романът, който замислях, беше фамилна сага, обхващаща няколко поколения – неизбежно беше да се върна към „Буденброкови“ на Томас Ман. Тъй като исках да включа нереалистични елементи, разбрах, че новата книга трябва да има здрава историческа основа и прочетох с огромно възхищение La storia на Елза Моранте. Текстът беше замислен като книга, посветена на Бомбай – затова трябваше да е дълбоко свързан и с киното, с филмите, означавани днес с марката „Боливуд“, в които нещастия като размяна на бебета при раждането са нещо обичайно.
Както виждате, бях си поставил висока цел, трябваше да ходя по тънко въже без предпазна мрежа и можех да постигна всичко или нищо. Исках да напиша книга, в която спомените и политиката, любовта и омразата щяха да се преплитат на почти всяка страница. Бях неизвестен писател без опит. Трябваше да се науча как се пише такава книга – докато работя над нея. Минаха пет години, преди да се престраша да я покажа на някого. Въпреки сюрреалистичните елементи, „Среднощни деца“ е исторически роман, търсещ отговор на големия въпрос, който ни поставя историята: какви са взаимоотношенията между общество и личност, между макрокосмоса и микрокосмоса? Или да го кажем по друг начин: ние ли правим историята или тя ни оформя (погубва)? Господари ли сме или сме жертва на времето си?
Отговорът на моя протагонист Салем Синай е необичаен: той вярва, че всичко, което се случва, се дължи на неговите действия, смята, че вината за историческите събития е изцяло негова. Това убеждение е абсурдно, разбира се, и настояването му изглежда комично. По-късно, с неговото израстване, пропастта между възгледите му и реалността става все по-голяма – все по-често той е жертва, а не човек, който управлява събитията – и Салем започва да се превръща в печален, дори трагичен персонаж. 40 години след като за първи път се появява на сцената, изпитвам потребност да защитя безумното му самохвалство. Вероятно ние всички сме, по думите на Салем, „закопчани с белезници за историята“. Ако е така, тогава да, тя е променлива последица от нашите избори и отговорността за нея, дори моралната отговорност, е наша. В крайна сметка чия друга би могла да бъде? Няма никой друг тук. Ако Салем Синай бърка в нещо, то това е готовността му да поеме твърде голяма вина за случващото се. Сега искам да му кажа: ние всички споделяме този товар. Не е нужно да го носиш сам, целия.
Въпросът за езика беше ключов в процеса на писане на книгата. В по-късен роман, „Земята под нейните нозе“, използвах акронима „HUG-me“[2], за да опиша езика, който се говори по улиците на Бомбай – една смесица от хинди, урду, гуджарати[3], маратхи[4] и английски. Към тези пет „официални“ езика можем да добавим и градския сленг бамбая, който никой друг извън Бомбай не разбира. Естествено, всеки роман, който се стреми да бъде четивен, не може да бъде написан на Hug-me или бамбая. Смятах, че класическият английски също не е добра идея, тъй като не можеше да отрази една богата в лингвистично отношение среда. В крайна сметка за решението на проблема ми помогнаха американски писатели с еврейски произход, като Филип Рот например – те изпъстряха своя английски с непреводими думи на идиш. Имах важна задача: читателят трябваше да отгатне значението на чуждите думи от контекста. Когато Рот пише за zetz в kishkes, контекстът ни подсказва, че това е силен удар в определена чувствителна част на тялото. Затова, когато Салем споменава rutputty автомобил, би трябвало да е ясно, че говори за разнебитена изоставена трошка.
В крайна сметка използвах по-малко чужди на английския език думи, отколкото бях замислил. Структурата на изреченията, плавността и ритъмът на текста се оказаха по-важни за мен. Гъвкавостта на английския език му позволява да бъде натурализиран в различни страни – индийският английски е специфичен, също като ирландския, австралийския или различните вариации на американския английски. Поставих си за цел да създам книга на индийски английски. Оттогава литературата на английски дава много примери за подобни решения: сещам се за романа Breath, Eyes, Memory на писателката Едуидж Дантикат, написан на креолски английски, или за Чимаманда Нгози Адичи, която включва думи и идиоми на игбо в книгата си Purple Hibiscus и „Половин жълто слънце“, както и за жаргонната музикална доминиканска версия на езика в „Краткият чуден живот на Оскар Уао“ на Джуно Диас.
Усетих, че чрез своя текст разговарям с един велик предшественик – романа „На гости в Индия“ на Е. М. Форстър. Възхищавах се на тази книга още преди да имам щастието да срещна автора, като студент в Кингс Колидж, и да бъда любезно окуражен от него в срамежливите си опити да пиша. Но когато започнах да работя върху своята „индийска книга“, разбрах, че езикът на Форстър, студен, изтънчен и прецизен, не е подходящ за моята книга. Не бих направил това за Индия. Индия не е студена, тя е гореща. Гореща и шумна, наситена с миризми, пренаселена, извънмерна. Как можех да представя това на белия лист? Как звучи един топъл, разноречив, колоритен, необуздан английски? Как ще бъде възприет? Книгата, която написах, беше най-добрият отговор на този въпрос.
Пренаселеността трябваше да намери своята форма и език – може би тя e най-очевидният факт, свързан със субконтинента. Където и да отидеш, се сблъскваш с тълпи от хора. Как романът може да изрази представата за това множество? Решението ми бе да разкажа цял куп истории, умишлено да „пренаселя“ наратива – по този начин „основната история“ трябваше да си пробива път сред тълпа от различни сюжети. Появиха се второстепенни персонажи и периферни събития, които биха могли да прераснат в самостоятелни дълги наративи. Това беше умишлено „похабяване“ на материала – моята врява и тълпа, моят водовъртеж.
Когато започнах да пиша, членовете на фамилията, които играеха главна роля в романа, приличаха много на роднини от моето семейство. Персонажите обаче изглеждаха странно безжизнени и инертни. Затова започнах да ги отдалечавам от хората, които бяха техни прототипи. Тогава те се върнаха към живота. Моят персонаж Салем Синай посещава моето училище, живее в Бомбай, в моя дом от детството и е само осем седмици по-млад от мен. Неговите приятели от детските години са комбинация от черти на децата, с които общувах през този период от живота си. Веднъж след литературно четене в Бомбай при мен дойде мъж и ми каза: „Здравей, Салман. Аз съм Сабармати“. Той не грешеше – беше прототипът на персонажа с това име от книгата. Но ние никога не му викахме така. Бях измислил това име за романа. Колко странно беше, че моят приятел от детството се представи с фикционално име.
Все пак въпреки тези отгласи от реалността, Салем и аз не си приличаме. По една причина – животът на всеки от нас тръгва в съвсем различна посока. Моят ме отведе в Англия и Америка, а Салем никога не напуска субконтинента. Неговият свят е ограничен в пространството, заето от Индия, Пакистан и Бангладеш, и е формиран от него. Като последно доказателство ще разкажа една действителна случка. По време на едно от първите четения на откъси от „Среднощни деца“ в Делхи чух гласа на жена, която извика силно, докато се качвах на сцената: „О-о! Но той има съвсем обикновен нос!“.
Четиридесет години е дълъг период. Трябва да изтъкна, че Индия вече не е страната от този роман. Когато пишех „Среднощни деца“, имах предвид движението на историята от надеждата за свобода – окървавена надежда, но все пак надежда – към загубата на вяра по време на т.нар. „извънредно положение“[5], разочарование, последвано от раждането на нова надежда. Смятам, че Индия днес навлиза във времена, по-мрачни от годините на извънредното положение. Ужасяваща ескалация на насилието над жени, засилващ се авторитарен характер на управлението, неоправдани арести на хора, които дръзват да се противопоставят на авторитаризма, религиозен фанатизъм, пренаписване на историята, за да съответства на наратива на тези, които искат да превърнат Индия в хинду-националистическа държава, в страна на мнозинството, популярността на режима въпреки всичко това или, което е по-лошо, именно заради това. Вярвам, че Индия принадлежи на всички нас. Продължавам да храня надежда въпреки надигащия се брутален сектарианизъм. Откривам я в решимостта на жените и студентите да се противопоставят на този процес, да възстановят предишната секуларна Индия и да разпръснат мрака. Желая им успех. Но сега в моята страна отново е среднощ.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 3 април 2021 г.
[1] Превод Лазар Голдман. – Б. пр.
[2] Зад акронима стои фразата Help Understand and Guide Me (Помогни ми да разбера и ме напътствай). Използван е за пръв път в рамките на педиатрична програма за борба с ХИВ вируса във Флорида; ‘hug’ означава ‘прегърни ме’. – Б. пр.
[3] Индоарийски език, също като хинди и урду, част от голямото семейство на индоевропейските езици, говорен от около 55 милиона души по цял свят. – Б. пр.
[4] Маратхи е индоарийски език, говорен от около 73 милиона души в Индия, главно в щата Махаращра. – Б. пр.
[5] След като е призната за виновна по обвинения в избирателни нарушения, през 1975 г. Индира Ганди обявява извъредно положение. Тежките религиозни конфликти затихват, но в същото време държавата закрива вестници, ограничава политически свободи и приема Наредбата за стерилизация, чието прилагане е свързано с бруталности и насилие. – Б. пр.
