Аида Едъмариъм
Маргарет Бъзби разказва показателна история за първата книга, която публикува. Приятел на семейството среща случайно бившия американски военен Сам Грийнли. Грийнли му казва, че е написал роман, отхвърлен от 40 американски издателства – сатиричен трилър за първия афроамериканец, нает от ЦРУ на незначителна позиция (трябвало да се грижи за подобряване имиджа на институцията), който след време напуснал управлението и станал борец за граждански права в Чикаго. Бъзби приема романа и взима пари назаем, за да може авторът да остане в Лондон, докато книгата се редактира. Малко преди да излезе от печат през 1969 г., тя праща ръкописа на „Обзървър”.
Редакторите на вестника отказват да публикуват откъси от нея – там не публикуват проза, особено писана от чернокожи. Бъзби праща текста отново и настоява, че редакцията греши. В крайна сметка на страниците на изданието се появява част от него – романът The Spook Who Sat By the Door е преведен на шест езика и е екранизиран. Когато тази „притча за институционалния расизъм”, както „Ню Йорк Таймс“ описва филма, излиза на екран през 1973 г., журналистите си задават въпроса дали лентата няма да предизвика расова война. Скоро след това под натиска на ФБР той е свален от екран и не може да бъде видян в кината до 2004 г. Десет години по-късно филмът е добавен към Националния филмов регистър в Библиотеката към Конгреса.
Смятам, че Бъзби, вече надхвърлила 70 години, разказва тази история, за да изрази удивлението си от своята младост и наивност в този момент, но главно, за да изтъкне факта, че ситуацията не се е променила значително. Този разказ разкрива много неща и за самата нея: нейната упоритост, оценката ѝ за тихите характери, които се оказват радикално подривни; инстинкта ѝ, който ѝ подсказва, че един трилър може да представи сериозни политически аргументи; и да, нейната смелост.
Две години преди публикуването на романа на Грийнли Бъзби става не само най-младият издател, но и първият собственик на издателство, който е чернокожа жена (Джон ла Роуз, който основава New Beacon Books през 1966 г., е първият чернокож мъж в издателския бизнес във Великобритания). Тя управлява издателската къща в продължение на 20 години, редактира новаторски антологии, пише рецензии, филмови сценарии и стихове, работи като телевизионен и радиоводещ, изявява се като активист и ментор. Тази година издателката оглави журито на наградата „Букър”. „Бъзби има принос за промяната на климата и в издателския бизнес, и в света на критиката – много чернокожи артисти дължат на нея възможностите си за изява”, пише Зейди Смит през 2019 г.
Бъзби е родена в Гана и произхожда от семейство на лекари и юристи. Тя има ярки спомени от детството си в ганайската провинция: светлините на фенерите, протестите, които водят до борбата за независимост, първите книги, с които се учи да чете – от поредицата на Нелсън Royal Readers, „това, което всяко дете в колониите четеше, в тях всяка тема беше посветена на Великобритания”. На шестгодишна възраст е изпратена да учи във Великобритания; родителите ѝ правят драстични икономии – майка ѝ носи една-единствена рокля, която пере всеки ден – за за платят образованието на своите деца.
По стандартите на тогавашното врем, образованието ѝ било модерно; децата в нейното училище идвали от цял свят. „Можех да броя на фарси, да ругая на мандарин и да пея на испански”, казва Бъзби през смях. Извън училище обаче „се чувствала различна. Гледаха на нас като на малките африкански момичета. Никога не бях себе си”.
В университета в Лондон Бъзби изучава английска литература, работи като редактор в литературното списание на колежа и публикува стихове в New African. По време на парти среща Клив Алисън, който тогава е студент в Оксфорд. До края на вечерта те взимат решение да основат издателство, когато се дипломират. И двамата започват работа към други издателства и подготвят офиса си в апартамент на приятел на Алисън в Сохо.
Не е изненада, че влагат малко пари в него. Тогавашният съпруг на Бъзби, Лайнъл Григсън е джаз музикант. Тъй като джазът не носи достатъчно средства, тя води програми по Радио BBC, както и телевизионни програми за Централния информационен офис; това е периодът, в който Бъзби, както и други писатели като Джийн Рис, Уоле Шоинка, Уолтър Мозли и Хенри Луис Гейтс правят резюмета на филми и книги. Нейни стихове са превърнати в джаз пиеси от Григсън и певицата Норма Уинстън.
Алисън & Бъзби публикуват автори като Джеймс Елрой, Мишел Робъртс, Майкъл Хоровиц, Бучи Емечета и Хънтър С. Томпсън, издават сонетите на Микеланджело и станалата изключително успешна поредица „Най-непохватните вещици” на Джил Мърфи. „Не се ограничавахме от никакви правила. Издавахме книги на много чернокожи автори не защото Алисън & Бъзби бе издателство на чернокожи, а защото за мен това беше твърде важно”. Издават Рой Хийт (който печели наградата за проза на „Гардиън”) и Нурудин Фарах, номиниран за Нобелова награда, или „рискуват” с писатели афроамериканци като Ишмаел Рийд. Също така преиздават автори, чиито книги отдавна са изчерпани – „за да ги спасим от забрава” – като Сирил Джеймс и Джордж Ламинг.
На партньорството с Алисън е сложен край през 1987 г., след като издателството им е купено от W.H. Allen & Co. Алисън е назначен на работа от новите си работодатели, но Бъзби не е поканена да работи в новия офис. „Всичко, което съм сега, съм постигнала сама от този момент нататък”, казва тя. Три години е главен редактор в Earthscan (които публикуват книги за природата и климата), работи върху свои антологии и драматизации, пише рецензии, включително и за нашия вестник, и основава през 1980 г., заедно с Хънтли и Лени Гудингс от Viragо, група, която си поставя за цел да улесни издаването на книги на млади писатели. Когато разбира, че 91% от редакторите в Уикипедия са мъже, започва да пише статии за енциклопедията, посветени на постиженията на пренебрегнати жени.
През 1992 г. публикува антологията „Дъщерите на Африка”, която съдържа текстове, написани от жени от африкански произход – от Древен Египет до настоящето. Бъзби споделя: „В този момент, ако някой говореше за чернокожи писателки, мислеше за три или може би четири имена: Тони Морисън, Алис Уокър, вероятно Мая Анджелоу или Тери Макмилан. Книгата „Дъщерите на Африка” опровергава тези представи със своите 1089 страници.
Миналата година Бъзби публикува продължение на тази антология – том от 805 страници със заглавие „Новите дъщери на Африка”. В него са включени текстове от 19. век до нашето съвремие. Парите, събрани от продажбите на антологията, ще отидат за учредяването на награда на нейно име за литературни постижения на студентки от африканския континент.
През януари Асоциацията на издателите обяви, че само 13% от хората, които участват в проучване сред работещите в издателския бизнес, се идентифицират като чернокожи, с азиатски или друг малцинствен произход. Бъзби е нетърпелива. „Не е нужно да продължаваме да правим едни и същи изследвания; трябва да мислим как да променим нещата.”
След смъртта на Джордж Флойд сто автори се обединяват в Гилдия на чернокожите писатели. Първият им акт е писмо, състоящо се от осем точки, изпратено до най-големите издателства в Обединеното кралство. В него, наред с другите неща, те отправят искане за улеснен достъп на чернокожи автори до издателствата, както и увеличение на броя на чернокожите редактори.
През изминалите четири или пет месеца издателствата подписват договор с нов чернокож писател почти всеки ден. Бъзби им пожелава успех, но е предпазлива в оценките си. „В момента виждаме как традиционната индустрия подбира книгите, които трябва да бъдат публикувани. Тези решения не се взимат от хора с африкански произход или чернокожи британци.” Рискът е свързан с това, което Адичи нарича в своята известна лекция в платформата TED през 2009 г. „силата на една-единствена история” – когато знаем малко за една чужда култура и всички разкази за нея се съобразяват с вече създадените очаквания. Това е проблем, който е особено видим по отношение на Африка, която по-често се третира като една държава, а не като континент, състоящ се от 54 страни. „Ако пред вас е книга от африкански автор, който пише за компютри и не споменава африканските села и трибализма, бихте ли го определили като африкански автор? Вероятно не, ако сте редактор в английско издателство.”
Очакването, че книгите на чернокожи автори трябва да обсъждат расови проблеми, издава същия предразсъдък. Какво ако например Рени Едо-Лодж, чийто роман „Защо вече не разговарям с бели хора за расата” стана първата книга от чернокожа британка, оглавила списъка с бестселъри, реши да напише биография на Чърчил? „Добър въпрос. Ако съм редактор и ако избера тази биография – дали ще ми разрешат да я издам? Какво се очаква от един чернокож автор?“
„Надявам се, че хората ще променят следния начин на мислене: „Къде са авторите с различен класов произход и етнос и от различни части на страната?” Смятам, че има издатели, които публикуват творби на автори с различен произход, без да отдават голямо значение на това. Те просто избират добри книги и не се опитват да запълнят определена квота.”
„Мразя термина BAME[1]!” Бъзби смята, че вредните ефекти на тази схема са твърде много. „Имаше време, в което получавах за рецензиране единствено книги, написани от чернокожи писатели. Имах неблагоразумието да кажа: „Чета и бели автори”. Тогава престават да ти дават книги на чернокожи писатели, но не ти предлагат и романи от бели автори. Така че в крайна сметка оставаш без работа”. „Все още ходя на литературни събития, където съм единственият чернокож. Какво трябва да направим? Не и да кажем: „Добре, ще поканим един чернокож, който ще седи до вратата и ще бъде видян от всички. Така никой няма да може да ни обвини, че не зачитаме расовото и етническото разнообразие. Но след това какво?”
Преведе от английски: Ружа Мускурова
Източник: „Гардиън“, 22 октомври 2020 г.
[1] Black, Asian and minority ethnic (чернокожи, азиатци и етнически малцинства)– схема за класификация на граждани в Обединеното кралство, подлагана на множество дебати и критики – Б.пр.
