Тодор П. Тодоров
Обичайна практика е литературната критика да заскобява текстовете в определен жанр, да ги мери и оценява според достойнствата на рода. Често произведенията се представят като жанрови или собствено литературни. Почти винаги рецензията на книга започва с поставянето на подобна дефиниция, с посочването на мястото й в една вкостеняла таксономия. Настоящият текст няма такива амбиции. Първо, защото съвременната литература категорично ги опровергава, второ, защото в повечето случаи дори не става дума за жанрове, а за модни, пазарни етикети (романът на Токарчук е определян като екотрилър, крими, ноар, мистъри и какво ли не още) и трето, защото „Карай плуга си през костите на мъртвите“ не позволява да бъде дисциплиниран по този начин. Самата същност на романа е отказ от такъв поглед.
Откриващото изречение е още в самото заглавие и е частичен цитат от Уилям Блейк. Контекстът на цитата (който отсъства от книгата) събира имплицитно целия роман. В поток от афоризми („Поговорки на ада“) Блейк говори за мъдростта на изстъплението, уроците на жътвата, богатата, но грозна и стара разсъдливост, ухажвана от Неспособността, за чумавото бездействие на желанието. Във всеки ред от книгата витае призракът на романтизма. Но това не е романтизмът, който търси утеха в природата от ужасите на цивилизацията, а негов гневен двойник, завърнал се за възмездие от най-мрачните дебри на космоса, от дълбините на самия живот. Романтическият патос е проникнат и от бунта срещу т.нар. „здрав разум“, бездушните норми и вродената жестокост на рационалността и нейните продукти, особено на най-страшния продукт – човека. В този смисъл действителността в книгата е положена в ниското измерение на Блейковия Юризън (Urizen от “your reason“, букв. „твоят разум“, в превода е даден като „Уризен“) – въплъщение на конвенционалния разсъдък и закона. Тук някъде е и пресечната точка с дълбокия, но очевиден фон на гностицизма, върху който се гради атмосферата в романа. Най-общо казано, гностиците вярват, че светът, обитаван от човека, не произлиза от Доброто, нито е сътворен от съвършен и всеблаг Бог. Той е всъщност дело на злонамерено същество с квазибожествени способности. Властелинът на този свят господства чрез закон, обезпечен от илюзии и непостижимост на истината. Вселената е резултат на грандиозна космическа катастрофа, злокачествена отломка от първозданното единство. Ако злото е създало света, не трябва ли доброто да го унищожи, пита главната героиня Душейко, докато води читателя в свят, изпълнен със Създания, Същества, Животни и Мистерии. Разказът й е изпълнен от думи, написани с главна буква, в алегоричния маниер, присъщ на поетиката на Блейк. Не след дълго читателят, дори да е първоначално подразнен от този маниер, започва да мисли в главни букви, в образи-шифри и лично-интимни алегории. Героите на Токарчук бродят сякаш с фенер в ръка из най-мрачната от реалностите – грозен тумор в лоното на Природата. Впрочем цялата митология на Блейк е оживена от подобна гностическа чувствителност.
Под похлупака на задушния и омразен „здрав“ разум (а всъщност болен, обезкървен по рождение) се завихря гняв и безумство. Около тази ос се движи и разказът на полската писателка, за да разкрие в блестящо пано от полусенки и здрач един гностически роман за космическата катастрофа, злото и истините, които не искаме да видим. Още с първите редове е въведена ниската реалност на свят, въдворяващ мрак и враждебност. Хипнотичният рисунък е изцяло в нюансите на гностическата и неоплатоническата образност – картина от нощ, полусенки и светлина. Радикална чуждост и най-топла интимност съжителстват и се взаимопроникват тук. И все пак човекът е изгнаник, захвърлен на дъното на космоса, бездомник в битието. Като своеобразен онтологически подземник, той рови калта и плете паяжини от самоизмами и престъпления. Светът не е създаден за Човека, пише Токарчук, и природата постоянно ни го напомня.
Добре дошли в Пласковиж, магичен и в същото време зловещ свят, разположен някъде между „Фарго“ и „Туин Пийкс“, далеч в полската зима. Източноевропейската, провинциална аура на това място подсилва усещането за изоставеност и безнадеждност. Главната героиня Душейко, която именува нещата, хората и животните с имена, измислени от нея самата, така че да отговарят на техните същности, кръщава едно от близките села Трансилвания „заради настроението, което цари в него“. Тук зимата, снегът и мракът са дълбоки, а облаците тежат, „небето виси над нас тъмно и ниско като зацапан екран… Затова имаме и къщите си – да ни пазят от това небе, иначе би проникнало в самата ни същност, в лоното ни, където като малко стъклено топче е Душата ни“. В тази атмосфера героите мъждукат подобно на блуждаещи фотони, искрици от изгубената Светлина – „Сега я виждаме през стъкло, в криво огледало, но един ден ще се изправим лице в лице срещу нея. А тя ще ни обгърне, защото е наша майка, тази Светлина, и от нея сме се взели“. Обсесията на Душейко по астрологията подчертава допълнително чувството за съдбовност и загадъчност на всичко, но също прави възможнo усещането за стоическа свобода, мъдрото и спасително приемане на неизбежното.
Контрастът се удвоява и от противопоставянето на два типа образи – от една страна, Сърните с неонови очи, Прилепите, Астрологията, Уилям Блейк, Сатурн, а от друга – провинциалните фигури на Председателя, Коменданта, местния новобогаташ Внентшак. Космически симфонии и лъх на водка и мазнина. Омагьосаната сякаш гора и по кафкиански замъчните персонажи на локалните велможи и ловците. Тъкмо тук, в тази междина, в безкрайната зона на Здрача, се открива водещият мотив на романа. Това е разказ за баналността на злото, колкото очевидно, толкова и незабележимо, всекидневно. При това става дума за най-баналното, най-нормализираното зло, втъкано в самата същност на цивилизацията, в основата на всичко прието и установено. Има нещо много гнило, много черно в този свят, където Съществата, Животните и Дърветата са по-чисти, по-невинни и небесни от Човека, в чието сърце нещо се разлага, като че ли цялата Вселена потъва и гасне там.
Олга Токарчук, „Карай плуга си през костите на мъртвите“, превод от полски Силвия Борисова, изд. ICU, 2020.
