Ина Иванова
Сборникът с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ излезе след трийсетгодишното мълчание на Красимир Димовски. Срок колкото дълъг, толкова и незначителен, ако става въпрос за текстове, които издирват (и отстояват) уникален авторски глас.
Тринадесетте разказа съсъществуват като отделни текстове, но в края на сборника става ясно, че между тях има особена връзка. И у читателя се промъква усещането, че е бил допуснат във високо, поетизирано и себедостатъчно, мечтано пространство. Пространство, което се преструва на истинско – там, на ничията земя между хиперреализма и магическия реализъм. Затворено между действителните върхове Могила и Могилчица (около с. Яврово, където и досега понякога бяга от света Кр. Димовски), разположено някъде в първата половина на миналия 20. век, видимо единствено през очите на децата, които разказват така, сякаш се реят из необятния и неразбираем свят на възрастните. Естествено и все още интуитивно те преживяват битките (уж) наужким, първото влюбване, от което изтръпват зъбите, всички мириси (на гардероб, пресен хляб или неокосена коприва), минават през невръстните си трепети и през познаването на чуждата смърт.
Неразбираемите за малките герои причини и следствия са ясно четим от читателя код, който предлага познати житейски ситуации, свързани с любовта, честта, човещината, скръбта или страха. Но тези разкази „повдигат на пръсти“ историите и героите, докато те самите спокойно отглеждат гълъби, строят чешми или бебешки колички. И тогава човеците на Красимир Димовски засияват с особена, чиста светлина.
Езикът на „Момичето, което предсказваше миналото“ е колоритен, богат, търсено поетичен. Висок език, прицелен да поражда радост, да о-яснява състояния, да изразява неизразимото, което сякаш раздува човешките същества отвътре и ги свързва с мирозданието („А над телата им се извил пушек, тънък като душа. Жените от селото са го видели и по тая тънкост са се досетили, че не е от пожар“ или „Усещам как нещо светло ми се раздува в гърдите и олеквам като че съм стъпил върху въздух“).
В голямото поле на литературата детската гледна точка отдавна не е обвързана нито с наивистични, нито със сантиментални податки. Напоследък подобна оптика вади на показ психологически травми, които често граничат с жестокост и необратими последствия. Красимир Димовски обаче предпочита калейдоскопичния детския поглед, за да обгледа света на възрастните през него – непълно, привидно неточно, с нежни смислови и етични алюзии, които читателят по необходимост попълва. Невръстните герои в тези разкази са истински природни човеци – те се къпят в реката, косят ливади, продават вестници, боледуват, следят красивата Себиле, която носи бакъри за калайдисване, слугуват в къщата на вдовица, гледат към небето или секат въздуха с дървени саби. Те са архетипът на детството – свободни телом и духом, все още необременени с обществените представи. Наблюдават света и се опитват да си го обяснят през образите, през вкусовете и през думите на големите. И неговата неразбираемост не ги плаши. Но понякога създава трагикомични ситуации – поради сблъсъка на фантазния им свят с установения, кодифициран живот на възрастните. Изходът ли? Разбира се, той е във фината, всеопрощаваща ирония, един тънък вокал в многогласието на сборника.
Впрочем в „Момичето, което предсказваше миналото“ има и няколко героя, които са отказали да пораснат в смисъла на общоприетите социални договорености (или така се е стекъл живота им). И тъкмо те светят с чиста и трагична светлина – чичо Михо от „Летящият чичо Михо“, дядо Повликанти от „За честта на Повликанти“, бащата от „Моят татко Кайзера“. Пред техните имена има и знак за принадлежност – към рода или селото (татко, дядо, чичо), те са странни(ци)те,
„ръкоположени“ в различността си, те извисяват очите на децата по своя духовен ръст. И тримата излъчват особено, малко оръфано, но съвсем истинско достойнство, напук на обстоятелствата.
Две запомнящи се героини обитават пространството на тази книга. Красивата – и по йовковски фатална – Себиле (разказът „Бял паметник за Себиле“) и баба Титаня („Титаня“) – жената, която се покланя на всяка къща от селото, което предстои да бъде потопено под водите на нов язовир. И двете сякаш се стапят във въздуха, за да останат завинаги. Така, както необяснимо красивото мълчаливо присъства. Завинаги.
Третата героиня е единственото момиче, което разказва история – тя няма име и лице, но има баба, която се опитва да я отгледа, и дарба – да вижда отвъд времето, „целият свят между Могила и Могилчица, който ще бъде преди много години […] Защото всичко е цяло“. Тя знае, че няма поредност във времето, че случките „висят“ и най-добре се виждат, когато се качиш на ореха. Очевидно българското световно дърво, нашият медиатор между световете, в чиито клони седи дете и пише в две тетрадки, е орех. Това е, разбира се, последният текст в сборника, който дава заглавието му, но и обглежда вселената, побрана в другите дванадесет разказа. И който с приятелско намигване припомня, че четящият, чувствителен човек е играещ homo ludens. Както впрочем и Бог.
Ще си позволя да припомня стихотворението на Добромир Тонев – световен поет, който живя в Пловдив:
Животът ни е камъче, захвърлено
на някой малолетен бог от прашката
след птицата, наречена Безсмъртие…
И как подвива вятърът опашка
от есенни листа, и как се спуска
една последна пролет във косите ни –
да ни целуне с неподвижни устни,
нас – малките, добрите, ненаситните…
Героите на Красимир Димовски (който също живее и работи в Пловдив) волно и с обич могат да бъдат интерпретирани и през този ключ.
Красимир Димовски, „Момичето, което предсказваше миналото“, изд. „Хермес“, 2021.
