Димитър Божков
Знаем, че Платон е имал доброто намерение да изгони поетите от идеалната държава, защото давали изкривен образ на боговете и природата. За щастие, това не се случва, но дори днес остава актуален повдигнатият от него въпрос за това доколко изкуството е свързано с истината и как да интерпретираме неговите послания. Концепциите за истината и за изкуството са се сменяли през вековете, като винаги са преконфигурирали техните отношения и са оставяли следа върху естетическата практика, минавайки през различните стилове и епохи. Именно тази проблематика ще интересува Ани Васева в книгата й „Театър и истина“, доколкото тя проследява как в театъра се разиграват игрите на истината и какво следва от това за самата режисьорска и актьорска практика. В това отношение различните философски разбирания за това какво е вярно и отговарящо на действителността ще водят до определени промени в самата театрална техника. Забележителното тук е, че Ани Васева е и режисьор с дългогодишна практика, съосновател на групата „Метеор“ и вече утвърден изследовател, автор на книгата „Що е то съвременен танц“ и на множеството си публикации и рецензии, факт, придаващ особена плътност и лично отношение към разглежданите теми.
Книгата започва с разработване на специфично разбиране за истината, основано на теорията на Джон Остин за това как с думи правим неща т.е. за прагматическото значение на използването на определен език в определен контекст и за перфомативната стойност на думите, за това как в различни контексти смисълът на един езиков израз варира и как той може да бъде произведен вследствие на действията, които изграждат ситуацията, в който този езиков израз функционира. Театърът е емблематичното място, където подобна теория работи, факт, позволяващ да се направи връзката между перформатив и пърформанс. Използвана е също и теорията на Димитър Вацов за институционалния залог на истината и за нейните механизми на действие. През подобни оптики са разгледани различни театрални идеологии, опитващи се да се справят в стоящия в основата на всеки театър парадокс, че той е едновременно „наужким и наистина“. Така въпросът за истината се изработва всеки път наново и всяка нова школа и дори представление имат експлицитно или имплицитно своя принос към определено схващане за нея. За Васева остава важна интуицията, че истината не е нещо статично и винаги равно на себе си, а е процес, действие, които се случват в определен момент. Именно затова темата за събитието ще е от такова значение за нея, доколкото то разкрива нова възможност за изява на една нова истина.
След това Ани Васева разсъждава върху случайността в театъра, ролята на публиката и театъра като събитие, като „място на чудеса“, като „изкуство на актуализираната потенция в сегашно време“. Така случайността става момент от ставането на истината в театъра през осъществяването на дремещи в конкретния момент потенции. Така се намесва и друга любима за „Метеор“ тема, а именно тази за трансформацията, за метаморфозата, която театърът може да произведе.
Четвърта част е посветена на темата за страданието (от Аристотел до Гротовски, през Арто, Томаш Майя, Шилер, Хегел, Ницше и др.), за това какво е неговото място в театъра и каква е необходимостта, на която се подчинява. Собствената позиция на Ани Васева е да удържа и необходимостта от радостта, празника, ексцеса като внасяне на хаос и дезорганизация в театъра, много сполучливо изразена през думите на Томаш Майя за „празнуването на скърбенето“. Не мога да не отбележа, че това е особено ключов момент в самата практика на Васева като режисьор (вж. пр. „Тоталната щета“).
Петата част пък се занимава с позицията на актьора и неговото собствено отношение към играенето на сцената, към възпитанието му и творческата му подготовка. На преден план излиза въпросът за вживяването в ролята и/или нейното съвършено техническо изпълнение. Разглежда се противоречието между актьора на вдъхновението и този на техника, между случайния момент на екстаз и продължителната и неуморна работа между разума и чувствата. От тази перспектива са разгледани и сравнени идеите на Крейг, Дидро, Коклен, Станиславски, Арто, като в текста много ясно личи и личната позиция на Ани Васева: „Раздвояването не пречи на вдъхновението, тъкмо напротив. Разумът не работи срещу чувството, а заедно с него. Понякога това става по непредвидими, чудесни начини“ или „Интелектът и творчеството на актьора трябва да бъдат реабилитирани. Театърът е колективно изкуство“. А от гледна точка на интересуващата Васева тема за истината тази позиция на актьора е свързана с максималното релативиране и динамизиране на разликата между разума и чувствата, между това, което се преживява и това, което се осмисля. Третата глава изследва отношението на театъра към играта през идеи на Йохан Хьойзинха и Роже Кайоа. В заключенията към нея много ясно си личи разработваната от „Метеор“ тема за изразходването и разгула, за дезорганизацията, противопоставена на консумацията, производството и реда, надскочени от играта, внасяща хаос (във високофилософския смисъл на думата) и описващи един възможен революционен театър.
В шестата част се продължава с анализ и реконструкция на идеи и теми, свързани с натурализма в театъра и с връзката между изкуството и природата през автори като Андре Антоан, Зола, Крейг, Арто. Почвата за това е подготвена през анализ именно на тази връзка, видяна през реконструкция на основни идеи от немската класика и от Дидро и Станиславски. Доколко изкуството е отражение на природата и доколко е нещо по-висше, както и през какъв тип игра се постига реализирането на дадена концепция. Всичко това е прочетено през естетиките на Лесинг, Дидро, Гьоте, Шилер, Хегел. Тук виждаме отново много важен момент за разбирането на театралната практика на Ани Васева и работата на „Метеор“, което е свързано с особения тип истина, извършваща „алхимичното“ действие по метаморфозата: „Театърът е изкуство на потенциалното, на съдържащото се начало, на възможността, чието основно действие е метаморфозата“.
Седмата част се захваща с изключително сложната, но и неотложна задача да интерпретира в съвременен контекст голямата тема, завещана от Аристотел, а именно тази за мимезиса, за подражанието на действието и за необходимостта в разгръщането на фабулата. Това има и огромно значение за темата за истината и реалността: „Животът“ е точно толкова реално-иреален и действителен и символичен, колкото и „театърът“, с тази разлика, че в театъра имаме възможност да си дадем сметка за това поради наличната дистанция и стесняването на фокуса“. Тук имаме изключително задълбочена реконструкция на понятието за реализъм в изкуството и на дебатите около него: Станиславски, Мейерхолд, Захава, Брехт, Пискатор и Арто.
Осмата част ни дава друга оптика към истината, но също и през задълбочен анализ на творчеството на Станиславски, който продължава и в следващата глава, където се реконструират сблъсъците на театралните идеологии в следреволюционна Русия и изграждането на социалистическия реализъм: Станиславски, Мейерхолд, Захава, Евреинов. Осмата глава продължава и задълбочава това с анализ на условния театър на Мейерхолд и неговите политически и естетически залози. Неслучайно и сложните отношения между тези автори са предадени със заглавието на подглавата: касапницата на руския театър.
След това Васева се занимава с политическия театър, като дава и определение за него: „Политически театър обичайно значи такъв, който съзнателно и критически се отнася до начините, по които живеем заедно“. Освен класическата за този вид театър идеология на Брехт, забележително е откритието на политическия заряд у Арто чрез жеста у него на поставяне „под въпрос ситуацията на човешкия живот въобще“. В този смисъл самият живот става политически и бунтът се изразява в ексцеса, в дезорганизацията, все любими за Ани Васева теми, върху които тя експериментира в театралната си практика. Пространно е коментирана темата за ефекта на отчуждението/отстранението по Брехт и за влиянието на новите медии в съвременните театрални режими на истина. През политическата философия на Боян Манчев е разгледана темата за репрезентацията и нейната политическа роля в театъра. Това е и подстъпът към последната част, в която се разглежда съвременният пърформанс. Тук ясно личи личната позиция на Ани Васева срещу модното понякога деление на традиционен театър и перформативно изкуство, разлика силно релативирана в настоящата книга и разгърната в малката част Да помечтаем, която, бих казал, има и манифестен характер.
Определено мога да кажа, че прочитането на „Театър и истина“ представлява едно голямо удоволствие и интелектуална наслада. Забележителна е показаната философска ерудираност и задълбочената интерпретация на множество текстове, изграждащи театралните идеологии в последните няколко века. Това, което за мен е много важно, е, че гласът на автора никога не се губи в тази плетеница от идеи и текстове. Заедно с изключително точните интерпретации на различни автори, ние постоянно чуваме много ясно и личния глас на Ани Васева, нейната позиция, подкрепена от многогодишна театрална практика, позиция, в която виждаме много от идеите й от различни спектакли, концептуализирани в тази книга.
Ани Васева, „Театър и истина“, изд. „Метеор“, 2020
