Меги Попова
Голямо щастие е, че вече можем да четем на български език Minima Moralia – още една книга от Теодор В. Адорно след Диалектика на Просвещението (с Макс Хоркхаймер) и Естетическа теория благодарение на превода на Стилиян Йотов.
Книгата се състои от фрагменти, афоризми и микроесета, писани между 1944 и 1949, докато Адорно е бил мигрант в САЩ. За първи път Minima Moralia излиза през 1951 г. в издателство „Зуркамп“ и е посветена на 50-годишнината на дългогодишния приятел, колега и идеен съмишленик на Адорно – Макс Хоркхаймер.
Minima Moralia на Адорно се намира в непрестанен диалог с няколко други традиции, концепции и парадигми още чрез самото си заглавие. Minima Moralia е реакция и пряка реплика към Magna moralia на Аристотел и към цялостния античен подход към етиката като учение за добрия живот. Към противоположното насочва и подзаглавието на книгата – „Рефлексии от увредения живот“ (Reflexionen aus dem beschädigten Leben): към негативния подход на обръщане към увредения живот.
Въпреки че Адорно винаги е бил критичен към големите проекти за морални теории, които в повечето случаи почиват на рационални основания, самото присъствие и написване на тази книга показва това, че философията на Адорно не се е отказала от моралните въпроси и от моралния ангажимент. След преживяното през първата половина на XX век: войните, идването на Хитлер на власт в Германия и накрая Холокоста, заниманията с морални и етически въпроси предполага друг, различен подход. След всички тези събития, които поставят под съмнение разумността изобщо, задачата пред една морална позиция става по-минималистична, но и в същото време все по-трудна. Въпросът вече не е как да се живее добре, а как да се живее по-малко зле; не как да се живее правилно, а как да се живее по-малко неправилно. Изводът на Адорно, че „сред фалшивия живот, няма място за правилен“ (Адорно 2021, 52) сякаш не предполага възможност за правилно или по-малко погрешно действие и живот. След този извод за обреченост остава въпросът какво може изобщо да се направи, как да се държим и ако има някакво „правилно“ отношение към един напълно увреден контекст, тогава откъде то би черпило своите основания.
Книгата е изключително мрачна и сякаш не предлага дори възможност или утопия за изход от „неправилния живот“, но ако се опитаме да четем и разберем тази книга в контекста на цялостната теоретична работа на Адорно, това не би било толкова учудващо и песимистично. Защото задачата на критическата теория като за начало се състои в това да разкрива проблемите и противоречията: социалните, културните, политическите и т.н. Негативността сякаш изглежда като единственото възможно правилно отношение.
Minima Moralia звучи като много лична книга, която е вдъхновена от впечатленията и преживяванията на автора, но разкрива социални проблеми, работейки през примера, през единичното. Вземайки дори един пример, той би бил способен да разклати тоталността и да оголи противоречието, което иначе е било прикривано.
По отношение на „формата“ на Minima Moralia – нейната фрагментарност – трябва да се каже, че е в съгласие с цялостната теоретична нагласа на Адорно. Вдъхновен от Бенямин, той предпочита разбирането и теоретизирането през констелации, а не през системи. В случая с Minima Moralia бягството от систематичното теоретизиране е и поради силния емоционален заряд на книгата, което има и някаква перформативна функция и цел. Ако тази мрачност на книгата няма за задача да доведе до ефекта на това да си кажем, че да се живее сред погрешен живот е вече нетърпимо, то поне може да освободи от илюзорното състояние, че фалшивият живот е все още поносим. Онова, което тази книга постига чрез различни примери, ситуации и потапяне в преживявания, е да разсее илюзиите и идеологиите, да разфетишизира привидната стабилност на тоталната социална система. „Погледът върху живота е преминал в идеология, която прикрива факта, че вече няма живот“ (Адорно 2021, 15).
Другата традиция, с която Minima Moralia влиза в диалог, е тази на Ницше. Книгата започва с реплика към Веселата наука: „Тъжната наука, от която предлагам нещичко на моя приятел, се отнася до област, която от незапомнени времена се е смятала за същинското поле на философията, но която след превръщането й в метод е изпаднала в интелектуално пренебрежение, в плен на произволни сентенции и накрая в забрава: учението за правилния живот“ (Адорно 2021, 15). Теоретично и емоционално книгата стои толкова далеч от Ницше, колкото и от Хегел. Още в тези първи редове се забелязва нещо много характерно за стила на Адорно, което присъства почти навсякъде в текстовете му: отричането на две противоположни нагласи, тези, твърдения. Превръщането на философията в метод и философстването през „произволни сентенции“ са на пръв поглед противоположни подходи, но за Адорно тези тенденции имат общ корен и са еднакво пагубни за философията. Когато Адорно отрича две противоположни позиции и подходи, той сякаш не предлага изход: например едновременните му критики към крайните форми на просвещенската рационалност като позитивизма и от друга страна проектите за връщане към едни по-традиционни културни форми в лицето на романтизма. Адорно рядко предлага готови (позитивни) решения: сякаш критическото и негативното отношение към противоречията за него е по-продуктивно, отколкото непремереното „снемане“ на противоречията на всяка цена.
Така основният събеседник и опонент на Адорно в Minima Moralia е Хегел – формално и съдържателно, ако тези два момента могат да бъдат разграничени. В Minima Moralia Адорно се противопоставя на системата и систематичния теоретичен подход. Затова Minima Moralia се състои от фрагменти: приоритизира се и се обръща внимание на единичното за сметка на общото, на тоталността. „Независимо от всичко тази книга не забравя нито претенцията за тоталност на системата, която не може да търпи нищо да й се изплъзва, нито пък да се опълчва срещу й“ (Адорно 2021, 17). Книгата прави опит да разкрие и разбере „фалшивия“ живот и неговата отчуждена форма – „обективните сили, които определят индивидуалното съществуване дори в най-скритите му дълбини“ (Адорно 2021, 15) и в този смисъл в Minima Moralia се долавят нотките от подхода на Карл Маркс и анализите му за стоковия фетишизъм, отчуждението, идеологията. Книгата на Адорно може да се чете като примери за разпростирането на онези „сили“, които отчуждават човека, в конкретност и в контекста на късния капитализъм.
Другият важен пункт на диалог и на противопоставяне на Адорно спрямо Хегел е отношението към цялото и към тоталността. Ако при Хегел доминиращата тенденция е да приоритизира общото пред единичното, цялото пред частта, защото независимо от това, че единичното е момент от „ставането“ на цялото и присъства в него в снет вид, то истината винаги е на страната на общото. Общото придава истинност на единичното, както истината на предмета е в неговото понятие според Хегел. Адорно се противопоставя на този модел и на Хегеловото „истинното е цялото“ (Хегел 2011, 101) той противопоставя репликата „цялото е неистинното“ (Адорно 2021, 67). Адорно нарича тази мисловна традиция, кулминираща в Хегеловата философия, „идентичностно мислене“ (Identitätsdenken), на която се противопоставя, тъй като според Адорно цялото заличава и унищожава спецификата на единичното. Критиката към тази традиция е разгърната по-подробно на теоретично ниво от Адорно в Негативната диалектика.
„Цялото е неистинното“ поради две основни причини: епистемологическа и етическа, ако изобщо може да се направи такова обобщение и категоризация. Епистемологическото засяга именно „истинността“ на обобщенията, които предлагат лъжливо тъждество между общо и единично: снемането на противоречието между единично и всеобщо е нелегитимно според Адорно. От друга страна, тотализацията има своите социални, културни и практически измерения, които именно са поставени на фокус в Minima Moralia.
Ако изобщо може да се изведе някаква теория от тази книга, то тя би била в тази или подобна посока, за която Адорно насочва в посвещението на книгата (към Макс Хоркхаймер), което играе ролята на предговор. Книгата също така има за цел основно не да насочи към определени теоретични изводи, но да предизвика реакция и ангажимент: най-вече морален. В същото време Minima Moralia бяга от всякаква сантименталност – подобна реакция би била също толкова пагубна за Адорно, тъй като не би насочила към отричане на настоящето и към представа за възможно различно бъдеще. Струва ми се, че мрачността и песимизмът в книгата не са целенасочени и не се дължат на липса на въображение от страна на Адорно. Тази негативност се дължи на това, че негативността остава като максималния легитимен ход за действие и/или писане: като ходенето по въже, при което действията са ограничени, а концентрацията е засилена; залитането в едната или в другата посока би довело до падане.
Трябва да се каже и нещо по отношение на превода на Стилиян Йотов. Предимство за българския читател е това, че в книгата има множество пояснителни бележки от преводача, които помагат за разбирането на определени контекстуални връзки, дебати и скрити реплики на Адорно, които подпомагат за разбирането на тези фрагменти. В българския превод е уловен патосът и емоционалният заряд на Адорно, както и характерната (негативно-) диалектическа конструкция на изреченията му.
Библиография
Адорно, Теодор. (2021) Minima Moralia. Рефлексии от увредения живот. Прев. Стилиян Йотов. София: Критика и хуманизъм
Хегел, Георг В. Ф. (2011). Феноменология на духа. Прев. Генчо Дончев. София: Изток-Запад.
