Миналата седмица мексиканската писателка спечели Литературната награда на Дъблин за романа си „Архив на изгубените деца“. Тя споделя как четенето и писането са ѝ помогнали по време на локдауна
Наскоро прочетох статия за компютърна програма, която създава художествена проза. „Захранваш я“ с няколко реда, посочваш жанра – научна фантастика, хорър – и тя прави останалото. Не се справя зле. Създава правилни в граматическо отношение изречения, използва метафори и сравнения, подражава на определен писателски стил и т.н. Авторът на статията, който изглежда особено развълнуван от съществуването на тази дяволска играчка, появила се от дълбините на Силициевата долина, казва, че този „инструмент“ ще бъде „избавление“ за писателите, които не изпитват удоволствие от процеса на писане, а според него това са почти всички автори. Искам да му кажа, че греши. А на робота, който създава фикция, искам да кажа… всъщност нищо не желая да му казвам, защото, нали разбирате, роботите са си роботи.
Създаването на проза е занимание, която доставя една от найголемите наслади. Да, то е и едно от най-трудните; когато си движен от силно желание обаче, е сред най-благодатните. Фикцията е като телесна интуиция, въплътено знание, нещо, което усещаме, когато умовете ни могат да преодолеят примката на настоящето и си представят друго място/друго нещо. Понякога, когато надникваме в това друго място, виждаме свят, който ни шокира и наранява или просто изглежда бездънен за нас. Така или иначе не можем да отвърнем поглед, трябва да направим нещо с него, нещо от него. Думата „фикция“ всъщност произхожда от латинската fingere, означаваща „изработвам“, значение, надградило първоначалното „да моделираш нещо от глина“. Fingere предполага, че трябва да изваеш или по-скоро да придадеш форма на нещо, което вече съществува. Фикцията изисква комбинация от проницателност, анализ на миналото и поглед към бъдещето. Или с други думи, се нуждае от опит.
„Архивът на изгубените деца“ е роман за детската самота и безграничното детско въображение, за интензивността и уязвимостта на семейните връзки, за напрежението между история и фикция и за сложното преплитане на политически обстоятелства и лични съдби. Но преди всичко това е роман за процеса на създаване на истории, за съчетаването на различни гласове и идеи като начин да разберем по-добре света около нас. Това е роман за фикцията. Започва с историите, които разказват двама родители, и преминава към разказите на деца – гласове, които описват един объркан, разстроен и понякога зашеметяващ свят, който ние винаги фикционализираме, сиреч моделираме и премоделираме.
През изминалата година, време на изолация, съмнения и страх, с дъщеря ми и племенницата ми четяхме поред на глас, за да усетим близостта си отвъд споделянето на бита – готвене, хранене и чистене на къщата. Често играехме следната игра: заставаме пред библиотеката и едната от нас избира книга със затворени очи, след това четем на глас от нея, понякога само няколко реда, друг път – цели глави.
Четохме откъси от книги на Одри Лорд, Маргьорит Дюрас, Джеймс Джойс и дори от поредица за вампири, чието заглавие ще спестя. Мога да кажа, без капка съмнение, че без книгите – без досега до опита на други писатели – нямаше да можем да се справим с трудностите през тези месеци. Всеки път откривах утеха благодарение на нашите събеседници от лавиците с книги.
Във връзка с проект, върху който работя, интервюирах няколко жени от моето семейство. Попитах ги от какво се страхуват най-много. Майка ми каза: Perder claridad – да изгубя ясна преценка за нещата; дъщеря ми: „Страхувам се да не остана сама“; по-малката ми племенница: „От очакванията към мен“; по-голямата ми племенница: „Страхувам се от разпадането на връзката ми с любими хора, от загубата на любов“.
„А ти от какво се страхуваш, мамо?“, ме попита дъщеря ми.
От какво се страхувам? Страхувам се, като всеки зрял човек, от много неща. От загубата, от невъзможността да се грижа за хората, които разчитат на мен, от политическото насилие, от климатичните промени и Силициевата долина. Да не затънем в инертност, да не изгубим вярата си в историите, които ни разказват писателите, да не бъдем лишени от общо пространство, в което да се чуваме един друг и да се разбираме по-добре. С други думи, страхувам се от свят без литература. Свят, в който не споделяме колективно пространство на въображението.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 29 май 2021 г.
