Рушди остава несломим въпреки препятствията по пътя му. Писателят говори за силните жени, „моралната цензура“ и „дълбоката рана“ в своя живот
Хадли Фрийман
Бедният Салман Рушди. Въпросът, който най-вече ми се ще да обсъдя с него, е единственият, за който той категорично не желае да говори. „Не искам да бъда връщан към този период“, казва Рушди, след като направих грешката да отворя темата за фетвата два пъти в рамките на първите 15 минути от нашия разговор. Писателят е в Ню Йорк, където живее през последните 20 години, и разговаряме онлайн. Дори през екрана на монитора долавям безпокойството му, но не го обвинявам за това. Той е един от най-известните живи писатели, спечелил е внушително количество награди из целия свят, сред които и наградата „Букър“ за романа си „Среднощни деца“. Разговорът ни е по повод на последната му книга Languages of Truth – сборник с документална проза, написана през последните 20 години, която обхваща личности и явления от Бен Ладен до Линда Еванджелиста, от Сервантес до пандемията с Ковид-19. Защо продължавам да поставям въпроса за фетвата?
Като имаме предвид успехите и биографията на писателя, самомнението му може да бъде предвидено, а параноята му – оправдана. Но моят внимателен събеседник, който с лекота се усмихва, не демонстрира нито едното, нито другото. 73-годишният Рушди споменава, че откакто се е възстановил след боледуване от ковид миналата пролет, работи върху първата си пиеса. „О-о, това е вълнуващо“, възкликвам. „За какво става въпрос?“ „За Елена от Троя, а пиесата е написана в стихове. Всичко, което знаем за тази героиня, се свежда до бягството ѝ с Парис. Но коя е тя? Защо взима тези решения? Как преживява последствията от действията си?“ „Знаете ли, отговарям, твърде малко хора си задаваха тези въпроси и за вас след фетвата“. „Не!“, възкликва събеседникът ми, размахвайки ръце пред лицето си, опитвайки се да пропъди този въпрос и най-вероятно и мен.
За различните хора Рушди има различни лица: писател, публичен интелектуалец, актьор[1], еретик, бивш съпруг (за четири жени) и баща (за двама сина). Това, което всеки знае за него обаче, е фактът, че пет месеца след публикуването на „Сатанински строфи“ аятолах Хомейни обявява парична награда за убийството му и 10 години от живота си Рушди се укрива. Това е една от най-известните терористични заплахи на всички времена и въпреки че фетвата на думи е отменена през 1998 г. (момент, след който писателят няма постоянна полицейска охрана и не се налага да води скитнически живот в сянка), ирански хардлайнери, включително държавни медии в Иран, все още предлагат 4 милиона долара за главата му. Тази ситуация засяга почти половината от живота му; въпреки това той продължава да бъде един от най-плодовитите автори, които творят днес: Languages Of Truth е неговата 20-а книга.
Предполагам, че Рушди иска да задраска тази страница от живота си, за да оцелее, но писателят казва, че нещата са по-прости. Той мрази да бъде дефиниран чрез случилото се около фетвата: „Този епизод разрушава моята индивидуалност като личност и писател“, казва той. „Не съм геополитическа единица. Аз съм човек, който пише в кабинета си“. Произношението на писателя е неговият „вокален“ паспорт, който носи печатите на всичките му домове: индийска вариация на английския, изяждаща срички, американска, отличаваща се със заглушени съгласни, и дългите гласни на британския английски.
Нужно е нещо повече от фетва, за да бъде обезличена творческата му индивидуалност. Книгите му са толкова различни една от друга – от радостната какофония на „Среднощни деца“ до интересната в социологически план „Ярост“ – и все пак всяка една от тях веднага бива разпознавана като негова творба. Languages Of Truth не е изключение. Сборникът се отличава с културна всеядност и политическа ангажираност и създава усещане за една крайно оптимистична нагласа. Само в рамките на два параграфа от есето му за човешката природа откриваме препратки към Том Стопард, Библията, „Бийтълс“ и Опра Уинфри. Чувстваш се, сякаш си в компанията на човек, който изпитва безкрайна наслада от света около себе си.
Рушди преживява няколко трудни периода в нестабилни времена: роден е осем седмици преди разделянето на Индия; изпратен е в пансион със строги порядки в Англия, когато е на 14 години, и там често е обект на тормоз; принуден е да се укрива почти цяло десетилетие; мести се в Америка малко преди атентата от 11 септември и живее там по време на управлението на Буш и Тръмп. Но за разлика от много свои съвременници, сред които е и приятелят му Кристофър Хитчънс (на когото посвещава свое есе), той не се поддава на залитането към политическото дясно – нещо, което се случва често с напредването на възрастта и задълбочаването на песимистичното отношение към света. Въпросите, които го вълнуват в началото на писателската му кариера (литература, миграция, свобода на словото), все още ангажират вниманието му. Как успява да устои на съблазънта на консерватизма? „Ако чрез работата, с която изкарваш прехраната си, изследваш своя живот, с времето разбираш някои неща за себе си и причините да мислиш по определен начин – това е едно от предимствата на писателската съдба. Разбира се, други автори тръгват в различни посоки“.
Като Хитчънс Рушди свива леко рамене – жест, който изразява приемане и привързаност. Много от мъжете, за които пише в книгата си, притежават перформативен вид мъжественост: Хитчънс, Филип Рот, Харолд Пинтър. Но самият Рушди е далеч от образа на мачо – отличава се с академична умереност и меко излъчване. Писателят е роден в града, който все още упорито нарича Бомбай, и има три сестри. Бил ли е любимец на родителите си?
„Мисля, че отговорът е да. Бях най-големият и единствено момче – индийско семейство, нали разбирате. Бях дете, което постоянно беше заровило нос в книгите“. След като се дипломира в Кеймбридж, изкарва прехраната си в сферата на рекламата, но усилено работи за осъществяване на мечтата си да стане писател. Първият му роман, Grimus, не се радва на особено внимание.
Рушди има много приятели жени, за разлика от Хитчънс; любимото ми есе в сборника е посветено на Кари Фишър[2], портрет, в който авторът поставя акцент върху нейната интелигентност и сложен характер. Съдейки по женските персонажи в книгите му (прекрасната емоционална Амина в „Среднощни деца“; сестрите Шакил в „Срам“, превърнали се в образи-символи, омайната Кара Коз в „Чародейката от Флоренция“), можем да кажем, че за него жените са поне толкова интересни, колкото и мъжете.
„Вероятно по-интересни“, казва той. „Растях в женски свят с три по-малки сестри – чувствам се комфортно в компанията на жени. Това е една от причините да мразя пансиона, в който нямаше момичета и жени. Много мъже се страхуват от жените, а ако жените са компетентни, умни и самоуверени, започват да се боят още повече. За мен обаче именно те са невероятно привлекателни. Не мога да си представя до себе си жена, като партньор или приятел, която не притежава тези качества“.
Обсъждаме начина, по който Рот описва жените в книгите си – дискусия, която наскоро беше подновена. „Зад много от портретите му на жени прозира силна привързаност, не можеш да четеш Рот и да не забележиш важната роля на майка му в неговия живот“, казва Рушди.
Напоследък се обсъждат не само жените в романите на Рот, но и отношението на писателя към женския пол в реалния живот. „Сексуалният апетит на Рот е твърде силен, същевременно той е страшно привлекателен за жените. Нямаме свидетелства, че се е държал по престъпен начин, не можем да внушаваме това само защото е спал с много жени“, добавя Рушди.
Междувременно авторът на биографията на Рот Блейк Бейли беше обвинен в сексуални посегателства и изнасилване – неща, които той отрича. Няколко дни след моето интервю с Рушди издателство WW Norton обяви, че изтегля книгата от книжарниците в отговор на тези обвинения. Пратих на Рушди имейл, питайки го какво мисли по този въпрос. Дали една книга трябва да бъде „заличена“ заради нападки към автора, свързани с неговото поведение.
„Не съм чел биографията на Рот от Бейли, но не смятам, че една книга трябва да бъде унищожена по причина, че авторът ѝ вероятно е негодник“, написа той в бърз отговор. „Мога да разбера отвращението на издателите към този автор, но това е морална цензура. Не ми харесва и внушението, че този акт също така „отрича“ Рот по някакъв начин“.
Рушди не е привърженик на т.нар. „кенсъл култура“ – това едва ли ни изненадва, като имаме предвид опитите да бъде отхвърлен и заличен като писател. Дали смята, че цензурата днес се радва на по-широка подкрепа? „Не зная дали е така, но със сигурност подкрепата става по-видима“. Много от идеите на настоящото младежко прогресивно движение са ценни, но сред привържениците му съществува разбиране, че определени възгледи трябва да бъдат потискани и заклеймявани – това е тревожна тенденция. Хората, които първи усещат последствията от налагането на цензура, са представителите на непривилегированите малцинства. Така че ако в тяхно име желаеш да смажеш „неортодоксалното мислене“, тръгваш по наклонена плоскост“.
През 2015 г. шестима писатели (Питър Кери, Майкъл Ондатджи, Франсин Проуз, Тежу Кол, Рейчъл Къшнър и Тайе Селаси) бойкотират галатържеството, организирано от Американския ПЕН център, в знак на протест срещу решението на организацията да почете френското сатирично издание „Шарли Ебдо“. По-рано същата година 12 души бяха убити, а 11 – ранени при атака срещу офиса на изданието, извършена от ислямски екстремисти. Кери не одобрява „очевидната слепота на ПЕН центъра, който не забелязва културната арогантност на френската нация, отхвърлила своето морално задължение към голяма и обезвластена група от населението на страната“. Рушди, който е президент на Американския ПЕН център от 2004 до 2006 г., расте в либерално мюсюлманско семейство и днес изповядва атеистични възгледи, казва в интервю за „Ню Йорк Таймс“: „Ако ПЕН центърът, като организация на свободното слово не може да защити и почете хора, които са убити заради няколко рисунки, явно не заслужава името си“.
Такива изявления не могат да му спечелят много приятели. „Така е, това беше болезнен епизод и много писатели обтегнаха отношенията си със скъпи за тях хора. Аз също бях засегнат, защото някои от тези автори са мои приятели“, отговоря той с въздишка.
Този епизод не сломява желанието му да подписва почти всяко открито писмо, защитаващо свободата на словото. („Не знаете колко възвания не съм подписал!“, възразява той.) Миналата година, заедно с Ноам Чомски, Маргарет Атууд и още 150 интелектуалци, застава зад откритото писмо в списание Harper’s. Авторите му възразяват срещу действия, водени от „морални съображения и политическо обвързване, които подкопават нормите на свободния дебат за сметка на идеологическия конформизъм“. То предизвиква бурна враждебна реакция от ляво: в либералната преса често се появяват заглавия, сходни на това: „Дж. К. Роулинг и други подбрани богати глупаци искат да отменят „кенсъл културата“. Реакцията изглежда потвърждава казаното в писмото: в днешно време в лагера на лявото виждаме крайна нетолерантност към различните мнения.
„Нека го кажем така: онези, които застанаха зад мен в лошите за мен години – с други думи, либералите и хората вляво – вероятно няма да го направят днес. Концепцията, че обидата е валидно основание за критика, придоби особена сила“, казва Рушди. По негово мнение „е по-добре е да разбереш къде и защо се зараждат различните възгледи, отколкото да им придаваш обаяние чрез налагане на табу. Бих искал за зная къде е врагът“.
Разбирам защо Рушди избягва въпроса за фетвата. За негово нещастие обаче преди интервюто препрочетох мемоарите му за времето, през което е принуден да се укрива – забележителна изповед за страховете му, за дълбокия разрив и промяната в начина му на живот. Чудех се как e успял да съхрани душевното си здраве, да не говорим за писателската си кариера. Макар и да посреща на нож споменаването на фетвата, самият той няколко пъти се връща към този период.
Днес, 30 години по-късно, е лесно да забравим ужаса, свързан с този период. Книжарници в САЩ и Обединеното кралство бяха атакувани с бомби. Японският преводач на Рушди беше убит, а италианският му преводач и норвежкият издател на книгата бяха тежко ранени от терористи. Още 59 души бяха убити по време на протестите срещу книгата, а стотици бяха ранени. Британски медии питаха защо се харчат пари за полицейска охрана на писателя, този „несимпатичен“ („Сънди Таймс“) и „шизофреничен“ („Индипендънт“) човек, а други даваха път на внушенията, че авторът търси внимание. Полицията го съветва да не прави изявления в самозащита, но писателят се разкайва за моментите, в които е мълчал. Това донякъде обяснява решимостта му да не спира да говори по този въпрос сега. Докато се укрива, продължава да пише, публикува детската книга „Харун и морето от приказки“, сборника с разкази East, West и романа „Последният дъх на мавъра“. Някои хора язвително питат дали изобщо е бил засегнат от хаоса около себе си.
„Дълбоката рана в моя живот [от тогава] е Индия заради отношението към моите книги“, казва той. Романът „Сатанински строфи“ все още е забранен в Индия и макар че авторът посещава родната си страна през 2012 г., е принуден да се откаже от участие в литературния фестивал в Джайпур, защото получава заплахи за живота си. В послеписа на Languages Of Truth Рушди говори за промените в Индия под управлението на Нарендра Моди, който „унищожава секуларните идеали на Индия ден след ден“.
Едва ли това е утеха, но фетвата превръща Рушди в културна фигура, която е по-влиятелна от много други писатели. Преди време Мартин Еймис казва следното: „Рушди изчезна, появявайки се на първите страници“. Събеседникът ми казва, че предпочита да бъде на страниците на книгите, но признава, че глобалната известност има „своята забавна страна“.
След като фетвата е отменена, образът му, граден в медиите, претърпява промяна – от „леко мнителен автор“ той се превръща в „мъж, който води бурен светски живот“. Рушди нееднократно е казвал, че сведенията за социалния му живот са силно преувеличени; от друга страна, трябва да споменем факта, че авторите носители на „Букър“, които са снимани от таблоидите, прегръщайки Кортни Лав например, са единици. Този период от живота му настъпва след раздялата му с неговата трета съпруга и майка на по-малкия му син (Рушди има по-голям син от първия си брак), местенето му от Лондон в Ню Йорк и запознанството му с бляскавата Падма Лакшми[3], която среща през 1999 г. Уви, тяхната връзка не продължава дълго, но яростта, с която пишат един за друг след раздялата, доказва страстта, която са изпитвали. В мемоарите си Рушди казва, че „себичността е най-забележителното ѝ качество“, а тя не пропуска да отбележи в своите мемоари (Love, Loss And What We Ate), че в моментите, когато не можела да прави секс с него заради болестта ендометриоза[4], той я наричал „лоша инвестиция“.
Как оценява книгата на бившата си съпруга? „Не я харесах. А тя не хареса моята. След това загладихме отношенията. Смятам, че ако имаш тежък развод, оценката на единия никога няма да е по вкуса на другия. Не съм я виждал от дълго време, но поддържаме връзка“.
В своя текст Рушди не премълчава моментите, в които е наранил най-близките си хора и по-специално Уест – жената, която остава с писателя, докато той се укрива, а след това е зарязана от него заради Лакшми. След четвъртия си развод писателят се кълне, че повече няма да се жени, но не се отказва от жените. Когато го питам с кого споделя дома си по време на локдауна, той отговаря: „Можете да проверите в Гугъл“, с лекотата на човек, който е свикнал да чете и слуша материали за интимните си отношения в медиите. Гугъл ме информира, че жената до него е Рейчъл Елиза Грифитс, 40-годишна поетеса и художничка.
Вече 40 години от момента, в който „Среднощни деца“ беше публикуван, читателите откриват дълбоки сходства между автора и повествователя Салем, момче, което се ражда малко преди разделянето на Индия и расте в Бомбай. Рушди не харесва този евтин подход; ако е възможно да открием неговото алтер его, подозирам, че това е главният герой в книгата „Кишот“, съвременна интерпретация на „Дон Кихот“, включена в късия списък на наградата „Букър“ за 2019 г. Кишот е непоправим оптимист, който продължава по пътя си напред въпреки ударите, които получава, и не спира да вярва, че ще спечели определена жена, без значение дали е в неговата категория.
„Истина е, аз съм оптимист до глупост. Смятам, че това ме преведе през онези тежки години – вярвах, че всичко ще завърши добре, а твърде малко хора споделяха моята увереност“, казва той.
В свое есе за древногръцкия философ Хераклит Рушди отхвърля схващането, че характерът на човека определя съдбата му, пишейки, че „това твърдение не отчита случайните изменчиви неща в живота“. И все пак най-очевидният аргумент в защита на позицията на Хераклит е животът на самия писател. В него все още можем да доловим обожаваното дете, запалено по книгите; тормозеното момче в пансиона, в чиято среда е искал да се впише; неизвестния млад мъж, който работи в областта на рекламата, но отчаяно желае да стане писател; мъжа, който се крие в сенките и е принуден да мълчи; човека, който обича да се забавлява. Характерът на Рушди устоява на изменчивите неща в живота му.
„Ето с какво се гордея – ако не знаете нищо за моя живот, ако всичко, с което разполагате, са моите книги, няма да разберете, че нещо травматично се е случило с мен през 1989 г. Радвам се, че можах да се концентрирам насред всичко това, не искам да се чувствам като жертва. Бих могъл да напиша книги, издаващи страх или желание за мъст, но тези чувства щяха да ме подчинят на реалността“. Казвам, че човек трябва да е непреклонен, за да остане непроменен след всичко това. Да бъде писателят и човекът, който винаги е желал, да живее живота, който харесва, дори когато другите го заплашват или му се присмиват. „Мисля, че думата е непоколебимост“, казва той. „Непоколебимост“.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 15 май 2021 г.
[1] От дете Рушди мечтае да стане актьор и да играе в холивудски продукции. Писателят има епизодични изяви в няколко филма, един от които е „Дневникът на Бриджит Джоунс“. – Б. пр.
[2] Американска актриса и писателка, носителка на наградата „Сатурн“ и номинирана за две награди „Еми“. Известна е най-вече с ролята си на принцеса Лея в трилогията „Междузвездни войни“. – Б. пр.
[3] Падма Лакшми е модел, активистка и водеща на телевизионни шоута. Авторка е на няколко кулинарни книги. – Б. пр.
[4] Заболяване, при което тъкан от вътрешната обвивка на матката се установява извън нея, обикновено в други органи в областта на таза. – Б. пр.
