Разговор с Мирела Христова
Мирела, Вашето издателство е сред малките, но с много ясна физиономия. Кога и как решихте да го създадете и как накратко ще опишете историята му?
Винаги съм искала да бъда издател. Всичко, което съм учила и правила през годините, е било по посока на тази моя мечта. Създадох ИК „АМАТ-АХ” преди малко повече от две десетилетия. В началото издавахме основно бизнес и балканска историческа литература. А от около 15 години издаваме и много съвременна ирландска литература, която обичам и към която съм пристрастна. Затова и превеждам – представям си, че споделям прочетеното със скъп приятел, който не може да прочете в оригинал книгата, която ми е харесала. И така се появиха преводите ми на Себастиан Бари, на Една О’Брайън и Клеър Кийган, на Дърмът Болджър, Маги О’Фарел …
Вие сте индолог по образование, защо предпочетохте ирландската литература пред тази, която се пише в Индия или от авторите в САЩ и Великобритания, които са с индийски произход?
Все още чета с удоволствие книги на индийски автори, както и на творящи на английски език автори от индийски произход. Дори съм превеждала от хинди някои разкази на индийския класик Премчанд. Но индологическото образование е много повече от това. Благодарна съм на преподавателите ни от Софийския университет, че от Ведите и Упанишадите, през Древноиндийската цивилизация и философските учения на Изтока ни поведоха на едно увлекателно академично пътешествие, което не спира цял живот. По-късно учих в Гърция, в Шотландия, а когато преди 15-ина години кацнах за първи път на Изумрудения остров, усещането беше като за завръщане. И за да се затвори кръгът, установих, че съществува забележителна връзка между санскрит и ирландския език, която води към общия индоевропейски праезик.
След толкова много преведени и издадени ирландски книги, как определяте тази литература? Има ли нещо като специфичен ирландски стил?
Несъмнено. Но нека си спомним, че Ирландия е родината на Джонатан Суифт, на Оскар Уайлд, на Джеймс Джойс и Самюъл Бекет, на У. Б. Йейтс – колоси на световната литература. От тях, през следващите поколения – на Джон Макгахърн и Браян Фрийл, на Една О’Брайън, после Колъм Тойбин и Дийдра Маден, – та до най-младото поколение ирландски писатели – Роб Дойл, Роушин О’Донъл, Колин Барет – нишката на литературната традиция е много здрава. И колкото и различни да са един от друг, всички те са обединени от този специфичен ирландски стил, както го нарекохте. Като начало, аз поне не познавам друга литература, в която времето – мрачно, дъждовно, потискащо – дотолкова е придобило собствен характер, че живее свой собствен литературен живот. Едва когато отидох в Ирландия си отговорих на простичкия въпрос: Защо те имат най-малко двайсет различни думи за дъжд? – Ами, защото там дъждът вали по най-малко двайсет различни начина! И всеки от тях носи различен нюанс, допълва, напластява характерното ирландско светоусещане – за тъга, безнадеждност, обреченост, безсмислие, желание за бягство или поне самоубийство. Струва ми се, че именно този суров климат възпитава типичната, разпознаваема ирландска жилавост, инатливост, упорството на характера да устои на несгодите и напук на „късата клечка” на живота. Всичко това го има в литературата; когато не могат да пътуват буквално, във физическия смисъл на думата, моите герои поемат на единствено възможното пътуване, навътре, към мрачните дълбини на собствената си душа. И точно когато тяхната безнадеждност и окаяност почти ни е сломила и ни е повлякла със себе си, изведнъж опакият ирландски характер отваря едно хитро, пакостливо око и сякаш намига: „Я по-добре да изпием по още един „Гинес” в пъба”. И слънцето отново се е усмихнало през дъжда, а наоколо цъфтят нарциси.
Какви са впечатленията Ви, търси ли се, чете ли се ирландска литература? Кой е най-продаваният Ви автор?
Краткият ми отговор е „да“. Много мои колеги години преди мен са превеждали на български език класиците на ирландската литература, така че за преводачите и издателите от моето поколение, струва ми се, е малко по-лесно. Ние вървим по отъпкани пътеки. Освен това се радваме на неоценимата помощ на екипа на Ирландското посолство и на Literature Ireland, които се грижат за преводачите на ирландска литература и популяризирането й по света. Ако обобщя на базата на моите 15-ина години опит и няколкото десетки издадени ирландски книги, удовлетворена съм, че имаме все по-голяма, изключително взискателна и много начетена аудитория. Пишат ни, понякога критикуват, подсказват идеи. Изключително ме радва, когато в срещи мои читатели, които никога не са стъпвали в Ирландия, ми казват, че само от книгите, които са прочели, вече сякаш познават Уиклоу или Донегал, Дъблин и парка „Сейнт Стивънс Грийн”. За щастие, нямаме ирландски автор, когото българският читател да е отхвърлил. Противно на все по-разпространеното мнение, че българите не четат, една от най-продаваните ни авторки е Дийдра Маден, преподавател в Тринити Колидж, за която дори ирландците казват, че е интелектуално предизвикателство.
Преди няколко години предприехме смела стъпка – решихме да заложим и да започнем да издаваме „Млади ирландци” – най-младото, напълно непознато извън Ирландия поколение писатели. Оказа се, че Роб Дойл с неговите „Ето ги младите мъже” е абсолютен хит не само сред младите наши читатели, но и сред родителите им.
Надявам се, че след това интервю, благодарение на Вас, още любознателни читатели ще посегнат към ирландската литература.
А личният Ви фаворит?
Това е труден въпрос, защото, първо, нашето издателство е издало много ирландски автори, а освен това се стремя да поддържам личен контакт с повечето от тях. С мнозина сме приятели. И също като с приятелите, обичам и харесвам у тях различни неща: деликатната интелектуална изтънченост на Дийдра Маден; вълшебния, приказен стил на Клеър Кийган; чеховското човеколюбие на Браян Фрийл; бунтарката Една О’Брайън; епичния размах на Себастиан Бари…
Маги О’Фарел, без никакво колебание, е една от любимите ми. Превела съм четири от нейните книги.
Последният роман, който се появи наскоро на български във Ваш превод, е „Хамнет“ от Маги О’Фарел. Той е изключително интересен с опита си да обясни възникването на „Хамлет“, както и с реконструирането на биографията на Шекспир. Какви са отзивите за него от страна на критиката? Знаем, че за „Хамнет“ Маги О’Фарел е носител на Женската награда за литература за 2020 г.
Критиката е единодушна. „Хамнет” е романът-събитие на 2020 г. Неслучайно спечели 25-ата Женска награда за литература – предишната „Ориндж” – сред мощна конкуренция. Но ако най-верният измерител за успеха на една книга са читателите, от излизането си на 31 март м.г. в Обединеното кралство, книгата е номер едно по продажби.
Отзивите, по-малко от месец след публикуването на „нашия” „Хамнет”, също са възторжени.
Къде е границата между фактите и фикцията в „Хамнет“? Докато превеждахте, четохте ли някои от книгите, които се занимават с биографията на Шекспир? Какво е новото, което внася писателката?
Забележителното е, че в цялата книга името на Шекспир не се споменава нито веднъж. Той присъства имплицитно в повествованието, докато Маги О’Фарел разказва за живота на Агнес, жена, майка, която живее с трите си деца – Сузана и по-малките близнаци Джудит и Хамнет – в Стратфорд в края на XVI век; бащата вечно отсъства, работи в Лондон; момчето Хамнет умира от чума… Един възможен прочит на книгата е този – личният, през болката от загубата, с темата за прошката и себеопрощението, копнежът по човешки контакт, докосване. В известен смисъл излизането на романа през миналата година беше някакво съдбовно съвпадение, защото в него, на около 20-ина страници Маги О’Фарел – по мнението на критиката – брилянтно обрисува идването на бубонната чума в Европа преди няколко века и как пандемията кара живота да замре. Намерих нещо смиряващо и успокоително в това, че каквото е било, ще бъде, че нищо не започва от днес.
Както казах, Шекспир присъства неназован в книгата. Важно е да споменем, че характерна особеност на англосаксонското литературознание е, че анализът на всяко произведение започва с личността на автора. А личността на Шекспир векове след неговата смърт е обвита в догадки, съмнения, правени са безброй опити поне малко да се открехне тайнствената завеса на божествения му талант. В подготовката за превода разполагах с почти цяла година, постарах се – максимално усърдно и задълбочено – да прочета отново много от публикуваните биографии на Шекспир, немалко шекспироведски изследвания, сонетите, трагедиите, комедиите, историческите му пиеси. Да не забравя „Дневник на чумавата година” от Даниел Дефо и още книги от и за епохата, за да усетя напълно духа на времето.
Маги О’Фарел, разбира се, стъпва на широко известните биографични данни за Шекспир; в този смисъл тук няма нещо ново. Новото, което тя внася, е нейният прочит на едно оглушително отсъствие в творчеството на Барда – никъде, никога той не споменава в пиесите си чумата. Творческата спекулация на Маги е, че това мълчание е знак – сподавеният вик на болка от загубата на единствения син, Хамнет или Хамлет, и че само от голямата болка и непосилното страдание може да се роди, като поетически стон на осиротял родител, произведение като „Хамлет”.
Струва ми се, че голямата сила на този роман се крие във фиксирането в тънката и пропусклива граница между тукашното и отвъдното, както и в измеренията на болката, които той рисува – не само тази от загубата на дете, но и от самотата, от невъзможността да изговаряш мислите си… Вие как прочетохте книгата?
Напълно съм съгласна с Вас. Темата за загубата, за липсата, за отсъствието на съпруг, любим, дете е основна в творчеството на Маги О’Фарел. Да си припомним, че романът й „Ръката, която първа пое моята” спечели наградата „Коста“ през 2010 г. Оттогава досега във всичките й романи присъства и темата за „ръката”, допира, човешкия контакт, копнежът по простичкото докосване и топлина. Тя поставя въпроса за самотата, за това как често пъти не разбираме страданието и мъката на най-близките си хора, на хората, които обичаме и колко е лесно, улисани в ежедневието, да не ги видим, а дори и да ги видим, да не знаем какво да кажем и как да им помогнем.
Но ако сe върнем отново към литературната традиция, от която Маги О’Фарел произхожда, ще видим, че в ирландското възприятие за света спокойно бродят леприкони и банши, свети Патрик храбро гони змиите… Така че границата между тукашното и отвъдното е не само пропусклива, понякога тя е размита. И може би най-логичното обяснение на това, което съзнанието не може да проумее, е позоваването на Онази сила, „отвъд”, която пише всичко, а то „веднъж написано, не може да се пренапише”.
Тъй като „Хамнет” е поредният опит да си обясним как, откъде се ражда онзи единствен, неповторим полет на човешкия творчески гений, Вашият въпрос ме провокира за още едно възможно обяснение, което авторката предлага. Агнес, съпругата в книгата, е връзката с онзи, другия, света „отвъд”, за който ние, обикновените простосмъртни нямаме сетива, тя е, която казва: „Ти! Аз те избрах” на бъдещия си съпруг; тя е тази, която го отпраща към неговото божествено призвание на творец, далече в Лондон.
Може би в друг, метафизичен смисъл, това е подсказка, че геният, талантът са посочени, избрани от Съдбата. Всяка литература има нужда от препотвърждаване на красивите си митове.
Защо избрахте да ползвате българския превод на Гео Милев?
Както вече споменах, докато се готвех, отново препрочетох великолепните преводи на „Хамлет” на Гео Милев, на Владимир Свинтила, на Валери Петров, на проф. Александър Шурбанов. Напълно споделям мнението на проф. Шурбанов, че всеки превод е само една възможна интерпретация. В моя прочит на „Хамнет” ми се стори, че преводът на Гео Милев най-плътно се доближава до оголената мъка, до омаломощаващата болка от загубата на дете, която ме беше стиснала за гърлото, докато работех. Затова избрах него.
Над какво работите в момента?
Все още, близо месец след публикуването на „Хамнет”, не мога да се отърся от емоцията. Все още съм там, в края на XVI век, в Стратфорд и Лондон, съпреживявам.
За радост, издателската работа предполага много четене. Така че сега само чета, наваксвам. За честта на гилдията, от ден на ден на българския книжен пазар излизат все по-качествени и стойностни книги; важно ми е да познавам и творчеството на колегите.
А на работната ми маса вече ме очакват новите книги на Дърмът Болджър, Филип О’Келя, Питър Кънингам, Джон Маккена… В скоро време ще зарадваме читателите ни с българските им преводи.
Въпросите зададе Амелия Личева
