Камен Рикев
Като глас от голямата четворка на полската следвоенна поезия Ружевич не предложи такъв извънлитературен аргумент, който да го вмести в световното лауреатно пространство. Той не бе политически емигрант, нито демаскатор на тоталитаризма като Чеслав Милош; не бе и сред емблемите на гражданската доблест като Збигнев Херберт. Кроткият финес, присъщ на Вислава Шимборска, също му беше чужд. Ако се съди по наградната му визитка, Ружевич остава широко почитан творец в родината и извън нея, но лауреат от втора линия, неизбежно в сянката на „по-награждаеми“ съвременници. И все пак именно при него се съзират няколко безспорни качества, правещи го универсален и извънвременен автор.
1. Ружевич е лаконичен, което спомага чувствително неговата преводимост. При него метафориката и философската дълбочина – колкото и значими – са изразени в бързо и безпроблемно смилаеми форми. Директният изказ съхранява безпокойството, болката и цялата мисловно-емоционална пълнота на посланията, но по учудващо безискусен начин. Обилието от реалии и чуждоезични цитати никъде не нарушава този тон, а дори напротив – успява някак да редуцира художествената поливалентност до резки форми и образи.
2. Ружевич запази монолитната си поетика. При него надделя вътрешният подтик за писане независимо от политическия и естетически дневен ред. Дори войната не е историческо събитие или онтологически принцип, а преди всичко личен апокалипсис. Безспорно, в отделните творчески периоди могат да се установят отчетливи акценти, но те ни най-малко не предефинират нито почерка, нито тревогите, съпътстващи докрай съществуването на субекта. Текстовете са обезателно биографично достоверни, а поетическата им стойност никога не влиза в колизии с остойностеното от частния опит. В тясна връзка с това е и следващият аспект:
3. Ружевич остана чужд на всякаква елитарност. Независимо дали споменава Лаокоон, Франсис Бейкън, майка си или дома на СБП в Ситняково авторът остава вкопчен в сетивната разпознаваемост на фалша и правдата. Високо и ниско в творбите му отстъпват пред живия усет за естественост или някаква подозрителност. Дори дълбокомислието, на което може да се натъкне читателят, извира от спонтанно зададени въпроси към самия себе си, от внезапни реакции на банални дразнители.
И колкото и конкретни угрози да крие съдбата, зад тях остават простите страхове, еднакво терзаещи както 24-годишния оцелял от войната, така и вечно любопитния старец: за жестокостта на смъртта, беззащитността пред злото, склонността да причиняваме болка, неудовлетворителността на живота. Прости страхове, но неразрешими. А по такъв начин
4. Ружевич поддържа интерпретативната си отвореност. Излетият от конкретика изказ се оказва странно жизнен и достъпен за поредни тълкувания. Точно заради това мисля, че Ружевич е особено благодатен за изследване извън естествения му национален и исторически контекст.
5. Творецът е все още недостатъчно използван като врата към полския език. Стегнатият изказ (впечатляващо отчетлив дори без препинателни знаци) е прекрасна платформа за изучаващите живия полски говор в несравнимо по-голяма степен от който и да е изтъкнат автор. И далеч не само това – Ружевич е надежден съюзник при онагледяване на въпроса що е поезия дори пред най-скептичните към този род изкуство днес. Зад очевидната непоетичност на фразата се крият редица образи, както и редица въпроси, надхвърлящи кратко формулираните и сякаш напълно непретенциозни послания. А не е ли това извечна сила на поезията – да разпалва съзнанието с неканени мисли въпреки своята форма?
И все пак точно апоетичният, неметафоричен Ружевич завеща на следвоенната полска култура няколко първостепенни маркера. Той първи и най-ярко онагледи идеята за творчество след Аушвиц, впоследствие заглавия на негови драми се превърнаха в нарицателни за епохата (Нашата малка стабилизация) или нейния дух (Картотека). Националната специфика на постмодернизма проличава чрез ружевичевските разбирания за литературен бриколаж, боклукчийски кош и рециклиране. Без героична поза и дори с жестове на угодничество (през 1964 г. подписът му стои сред осъждащите прословутото Писмо на 34-мата срещу цензурата и ограничената доставка на хартия в издателствата) Ружевич е творец с осезаем исторически принос. Днес вече изглежда съвсем безспорно, че универсалността в текстовете му е напълно независима от бремето на историята. Каква по-голяма награда за един творец?
