Тадеуш Ружевич
1939 година
Толкова съм объркан
че можете да ми връчите
тояжка на слепец
защото ви
мразя
тръгвам си
от вчерашния себе си
търся гробище където
да не възкръсна от мъртвите
тук ще поставя ненужните и смешни реквизити:
Бог мъничък като свещена фигурка от липово дърво
бял орел като птица
на клонче
човека който няма да бъда
Живите умираха
Зазиданите живи умираха
черни мухи снасяха яйца
в човешкото месо.
Ден след ден
павираха улиците
с подпухналите си глави.
Татко Арон
имаше брада от плесен и мъх
а главата му бе от бяла светлина
която гаснеше трептейки
преди да издъхне
ядеше от шепите си с изпръхнали устни
отваряше тюркоазени очи.
В малката стая
телата подпухваха.
Салчя продаваше ябълки
сребърни ухаещи на градина
пред портата
която беше от синева.
Между фъфленето
и ръждивата слюнка
между лишея по стената
и трупа на минувача
с ужасно око
между камъка и виенето на лудата
стоеше Салчя в червена рокля
и багрите попиваха отровата
а ябълката гниеше в ръцете ѝ
мургави. Oт мириса им
се проточваше бял червей.
Ябълките вехнеха ябълките гниеха
майката умираше.
Никой вече не внасяше ябълки в гетото
никой вече не купуваше ябълки в гетото.
Ден след ден телата
долу падаха.
Кшищоф Камил Бачински
Трен I
I
Тъмен, глух, нещастен
народе мой. Тъмнината
се стича. О, тъй много,
тъй много любовта е,
а малко обичаме.
Черен дим се разстила.
Цветята са мъртви главни
Къщите са саркофази
в срутени църкви,
където Христос е прекършен,
а очите му – рани.
Със сърцето му чувстваме болката,
вихъра над народа, неволята.
II
Виждам те, виждам те сред гръмовете,
на статуите сред разбитите
лица. О вие тъмни,
подобни на завихрени дървета
исполини. На веригите чувам звъна,
свистене на камшик, и тишина.
III
О народе, народе глух,
ти в болката си сам,
все още ли си тяло,
или си само дух
не приличаш на никого, знам,
в смъртта си сам,
сам и в рождението.
IV
Тъжни, тъжни мой народе,
Глави ще клюмнат и ще се вдигнат,
ръце ще увиснат и ще се вдигнат
преди чудото. Но ще дочакаш чудото.
Преди силата. Ето вече чака и се вслушва
Божият Дух – в твоя Дух.
Януш Ружевич
Писмо до Теб
Сред ъглите
на тихата ми стая
вън снегът се топи, февруари е
пиша само до устни и длани едни
капки небесни в стъклата
ноти ли чертаят?
Далеч от теб съм
и тежко e
небе и поля – тъй дълги
измери къщите и синия дим
Как са гълъбите край пътя?
Може би тръгват да скитат в града
край влаковете да се стрелват
да се оглеждат в стъклени локви
като наклонени делви.
Писмо до теб за всичко
до теб единствено
за любовта, изстиналия чай
и за разходката с луна в косите
единствено
за всичко, което не може да се случи.
Тадеуш Гайци
Послание
Прекарвам пролетната нощ пред рухналия дом
– над него – като бяла струна – Голямата мечка,
като красива въдица от дим или пък мълния –
с лъч от ръцете си, изпълнен с ласка,
аз топлото небе ще пусна в бяг
през прага на пейзажа като пастир ще мина,
откършил пръчка от леска,
в спокойната цветна шир на тревите,
през равните езера на градините
там цветовете бликат като искри от кремък.
И ще разкажа цялата история отново
с уста, от нея пълна, ще върна огъня в стените,
а на земята – отчаянието на телата,
сълза като трошичка кръв ще висне под клепачите ми,
тъй както Той е претопил планетата в луна.
За да познаете, когато гледате в небето
земята – огнена шишарка, лице човешко там,
и музиката на ръцете –
няма, като от струните на счупена цигулка,
когато оловото се цели във сърцето
тъй както сребърната брадва в ствол.
За да си кажете притворили очи: тук ето
където шатрата на бора мрачен и стърнищата
дадоха покрив на сивата ни младост, тъй добри и тъжни
градейки дом във пламък, на ешафод подобен или кръст.
Не ние, самотници във времето, ще вземем твърдо в ръка
златното очертание на облаците и
цветето на доверчивата земя
като полуразбита статуя, но с истина смазваща
е трудно словото ни и кратък мъжкият ни плач.
Последен тон извеждам през пролетната нощ
под мрачното сърце на Голямата мечка
за да си кажете: родени от любов сме,
не ни трябва повече.
Превод от полски: Маргрета Григорова
