Камелия Николова
Пиесата „Картотека“ на Тадеуш Ружевич е едно от емблематичните заглавия на европейския театрален неовангард и по-специално на театъра на абсурда. Написана в периода 1958-1959 и публикувана за първи път в сп. „Диалог“ през 1960 г., през следващите две десетилетия тя е поставяна често в европейските страни и САЩ и оказва силно влияние върху развитието на съвременното драматургично писане и обновяването на театралния език.
В своето първо драматично произведение, което създава под въздействие на въодушевлението си от „В очакване на Годо“ (1953), „Краят на играта“ (1957) и „Последната лента на Крап“ (1958) на Бекет и на пиесите на Йонеско от 50-те, Ружевич успява по невероятно въздействащ начин да допълни екзистенциалния песимизъм на западноевропейското движение на абсурдизма с полската травма от Втората световна война и последвалото я катастрофично опустошение на човека. Образът на неговия Герой, който по време на цялото действие на пиесата (на целия си живот) лежи в леглото си, а стаята му е без прозорци, но с две винаги отворени една срещу друга врати, през които непрекъснато по-бързо или по-бавно преминават хора и това я прави да изглежда така, като че ли през нея „минава улица“[1], остава завинаги в съзнанието ти, ако поне веднъж си се срещнал с необичайния текст на полския авангардист.
В България „Картотека“ е поставена за първи път* през 1978 г. в Театър „София“ (премиера 19 февруари 1978 г.). Всъщност появата на представлението е част от по-голяма държавна инициатива за представяне на полския театър и полската драма у нас, наречена „Дни на полската драматургия и театър“. Инициативата обхваща първата половина на годината и се изразява в гостуване на няколко полски трупи и в създаване на спектакли по полски пиеси от полски екипи (режисьор, сценограф) в български театри. Така в българския театрален афиш в края на 70-те се появяват „Делото Дантон“ на Станислава Пшибишевска с режисьор Анджей Вайда в Театъра на българската армия, „Картотека“ на Тадеуш Ружевич с режисьор Кажимеж Браун в Театър „София“, „Танго“ на Славомир Мрожек в Бургаския театър и др. „Полските дни“ преминават с голям успех, повечето спектакли правят много силно впечатление с експерименталния си сценичен език и с откровеното дълбинно изследване на травмите, страховете и обсесиите на съвременния (тогава) човек – и специално източноевропеец – и неговото отчуждение и вътрешна съпротива срещу комунистическата система.
Повечето от спектаклите са пространно коментирани на страниците на тогавашната специализирана преса, а (макар и поизбледнели) спомени за тях могат да се чуят от по-възрастните театрали и зрители и до днес. В този контекст реконструкцията на постановката на „Картотека“ и на нейния отзвук при появата ѝ на пръв поглед изглежда относително лесно начинание. Но се оказва точно обратното. Сред многото обзорни статии и отзиви за отделни представления от програмата на „Дните на полската драматургия и театър“, за първата реализация у нас на емблематичния текст на Ружевич има само две по-подробни рецензии (на Гочо Гочев[2], която е част от цялостен преглед на продукцията на Театър „София“ през сезона, и на Анна Топалджикова[3] за изпълнението на Коста Цонев в ролята на Героя), въпреки че постановката неизменно се споменава в общите обзори[4] като успешна.
Разбира се, разгледана в контекста на социокултурния климат на България от края на 70-те години на миналия век, приглушената официална рефлексия за първата постановка у нас на знаменития драматичен текст на Ружевич (и контрастът ѝ с въодушевения прием на зрителите и на повечето представители на театралното съсловие) не е изненада. Основната причина за сдържаната официална реакция е идеологическа – „Картотека“ и като пиеса, и като постановка директно се изправя пред базисни гласно и негласно съществуващи идеологически бариери и забрани, поради които абсурдистката драматургия отсъства, или по-точно присъства, по специфично преработен и трансформиран начин на българската сцена почти до края на 80-те. Най-кратко тези идеологически бариери могат да бъдат резюмирани така. Драмата на абсурдизма е програмно фокусирана върху личността; върху битието на личността. В края на кризисното първо десетилетие след Втората световна война тя довежда до пределния му вид актуализираното от екзистенциализма схващане на символистите за същността на човешкия живот. Според това схващане светът е хаотичен и неподлежащ на рационално обяснение. Човешкото същество е захвърлено да прекара краткото си земно съществуване в непозната, непознаваема и застрашаваща вселена. Единственото нещо, което то знае със сигурност за себе си и за своята ситуация в тази вселена, е фактът, че трябва да умре. Всичко, което му е отредено, е да понесе абсурдността на усилието да живее в свят без стабилни ориентири в очакване на смъртта. Драмата на абсурдизма намира максимално концентрирания и директен израз на тази базисна екзистенциална ситуация. Въпросът за смисъла на човешкия живот и за мястото на човека в хаотичния и непознат свят е нейното непосредствено съдържание. Както стана дума по-горе, в театралните текстове и специално в „Картотека“ на Ружевич този същностен за абсурдистката драма въпрос е допълнително форсиран от опустошителните последствия за човешкото същество от травмата от Втората световна война. В условията на утвърдения канон на социалистическия реализъм „без граници“ в България в онези години, според който театърът и въобще изкуството трябва – директно или индиректно – да утвърждава комунистическите ценности, т.е. една оптимистична, рационално познаваема и ясно регламентирана действителност и мястото на отделния човек в нея, подобен откровен, тревожещ и разколебаващ въпрос е недопустим. По тази причина „Картотека“ и нейният майсторски и болезнено нагледен (сценографи Войчех Янковяк и Михаил Йенджейевски) сценичен прочит на режисьора Кажимеж Браун се оказват неудобни, но и неочаквано вълнуващи и привлекателни.
Същинската историческа реконструкция на спектакъла „Картотека“ на Тадеуш Ружевич в театър „София“ през 1978 г. и обективното проследяване на неговия отзвук и последвало въздействие в българското театрално пространство от края на 70-те години на ХХ в. все още предстоят. Но те безспорно започват от проникновените и откровено споделени впечатления на двамата рецензенти, които споменах по-горе:
„…Има явления по-леко податливи за сценична защита и други – далеч по-трудни. Постановката на „Картотека“ представлява такава сложна задача. … Потокът на подсъзнанието [в пиесата на Ружевич] с неговите постоянни прекъсвания и обрати, с необичайните връщания в миналото, с острия поглед към настоящето, дори към бъдещето … целият привиден хаос от сложно преплитане от минало и настояще е организиран в плътно очертана художествена идея. … С помощта на режисьора актьорите усетиха своеобразната стилистика на автора. И още веднъж потвърдиха високото равнище на своята дарба. … Силата на този спектакъл е не само в майсторски осъщественото преливане на минало и настояще, в органичността му. Тя е и в остротата на етичните стълкновения, в изразителността на формата“[5] (Гочо Гочев, „Интересен път. За и по повод на някои спектакли на театър „София“, сп. „Театър“, 1978 г).
„Човек в леглото. Край него минава животът му. В леглото човекът се ражда и умира. Обикновеният човек, който не е герой. Неслучайно персонажът е наречен „Героят“. В това определение има едновременно и иронично отношение към класическия драматургичен образ и към апатията, която превръща съвременния човек в антигерой. Пиесата „Картотека“ на Т. Ружевич проследява самия процес на закърняване на някои човешки черти и най-вече волята за действие и взаимодействие у героя. Постановката на гост режисьора Ка[ж]имеж Браун до голяма степен може да бъде разгледана като моноспектакъл, тъй като цялата сложна конструкция на пиесата от монтажно свързани помежду си ретроспекции има единствената функция да разкрие героя. И въпреки че пиесата, както и спектакълът търсят директното въздействие на дискусията от брехтовски тип с обобщени типизирани образи, Коста Цонев създава един сложен и многопланов образ“[6] (Анна Топалджикова, „Коста Цонев в ролята на „Героят“, в. „Народна култура“, 1978 г).
Ценно свидетелство за спектакъла е и неговият радиовариант за рубриката „Радиотеатър“ на БНТ, направен през 1980 г. от режисьорския екип Кажимеж Браун и Мария Нанчева с голяма част от актьорите, участващи в постановката на театър „София“, включително и Коста Цонев в ролята на Героят. Записът е излъчван няколко пъти през годините и наскоро, на 31.05.2020 г., беше излъчен отново.
* КАРТОТЕКА
от Тадеуш Ружевич
Превод Божко Божков
Постановка Кажимеж Браун, асистенти Яцек Векслер и Гинчо Илчев, сценография Войчех Янковяк и Михаил Йенджейевски, музика Кирил Дончев, пластика Христо Руков, сценичен бой Юлий Абаджиев.
Участват: Коста Цонев, Мариана Хаджихристова, Дора Стаева, Васил В. Кирков, Йоанна Попова, Лидия Вълкова, Невена Мандаджиева, Доси Досев, Ицхак Финци,Тодор Колев, Георги Миладинов, Мая Драгоманска, Мая Владигерова, Гергана Кофарджиева, Елена Шивачева, Кина Дашева, Димитрина Савова, Руси Чанев, Николай Антонов, Клара Армандова, Сашка Братанова, Бистра Влахова, Илка Зафирова, Иван Григоров, Доротея Тончева, Белла Цонева, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Продан Нончев, Стефан Поляков, Любомир Младенов, Иван Стефанов, Александър Палиев, Светозар Неделчев, Васил Вачев, Илия Раев, Николай Антонов, Гинчо Илчев, Кирил Цонев, Станьо Михайлов, Петър Славов, Рашко Младенов, Димитър Ганев.
Театър „София“, премиера 19 февруари 1978 г.
[1] Ружевич, Тадеуш. Картотека. – В: Ружевич, Тадеуш. Пет пиеси. (Превод Божко Божков). Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1992, с. 11.
[2] Гочев, Г. Интересен път. За и по повод на някои спектакли на театър „София“. – Театър, 1978, бр. 12, с. 17-23.
[3] Топалджикова, А. Коста Цонев в ролята на „Героят“. – Народна култура, бр. 22/2.06.1978 г.
[4] Виж например: Добрев, Ч. Дни на полската драматургия и театър. Анализи на съвременната действителност. – Народна култура, бр. 23/9.06.1978 г.
[5] Гочев, Г. Цит съч., с. 17-18.
[6] Топалджикова, А. Цит. съч.
