На 2 октомври се откри седмото издание на кино-литературния фестивал „Синелибри“. Тази година фестивалът преминава под знака на „Божествена комедия“, тъй като се отбелязват 700 години от смъртта на Данте. И тази година той се провежда в два формата – на живо и онлайн, като дигиталното издание е в платформата Neterra.TV+.
Разговаряме с българските представители в международното жури – режисьорското дуо Кристина Грозева и Петър Вълчанов („Урок“, „Слава“, „Бащата“).
Тази година сте част от журито на един много специфичен фестивал, чийто фокус са литературните екранизации. Как се журират такъв тип филми, за какво ще внимавате в избора си? За „верността“ в сюжета, за трансформацията на литературния език в киноезик, или за друго? Въобще през каква призма ще оценявате филмите в конкурсната програма?
Петър Вълчанов: Филмите са преди всичко филми, независимо дали стъпват върху литературно произведение, или са по авторски сценарий, и трябва да се съдят по филмовите закони, а не по литературните.
Кристина Грозева: Така е, те са самостоятелни произведения, дишат със собствените си дробове, образно казано, изграждат свой собствен свят. Ако трябва да изберем между филм, който стриктно следва сюжета и формата на литературната първооснова, но не се е получил като филм, и един доста свободен „превод“ от езика на литературата на езика на киното, който обаче се е превърнал в пълнокръвен, въздействащ и емоционален филм, мисля, че е ясно кое бихме предпочели.
Петър Вълчанов: Още повече че ние не сме в състояние да познаваме и всичките литературни произведения, по които са адаптирани филмите, за да ги съдим по това дали отговарят достатъчно на литературната си първооснова. Знам, че има много хора, които смятат, че трябва да се отнасяме с уважение към литературните произведения и техните автори, че не е редно разни режисьори да си позволяват своеволия и всеки, който посяга към чуждо произведение, трябва да се стреми да бъде максимално верен на първоосновата… Аз обаче мисля, че друго е по-важното. Важно е режисьорът да бъде честен – със себе си преди всичко, трябва да бъде и смел и да не се страхува, че може да обиди автора или читателите на литературната основа. Иначе не се получава творчество, а някакво нагаждачество и половинчатост.
Вие като творчески тандем досега не сте правили екранизация на литературно произведение, но пък работите със статии от вестници (базирани на реални случки) – тоест отново тече процес на адаптация, на „превод“ от един език на друг. Любопитно е как се отнасяте към този процес на адаптация, как трансформирате кодовете?
Кристина Грозева: Водещо при нас е личното усещане и абстрактно тълкуване на фактологичния материал при превръщането му в драматургичен. Бихме съпоставили процеса с това например да нарисуваш картина по музикално произведение или обратното – да композираш музика по дадена картина.
Петър Вълчанов: В този ред на мисли свободата е много важна. Но ние всъщност имаме, макар и малък, опит в работата по литературно произведение като режисьори на сериала „Островът на сините птици“ по романа „Островът“ на Александър Секулов, както и късометражните ни филми по разкази на Георги Господинов за омнибуса „8 минути и 19 секунди“. И при двата опита сме много благодарни на авторите, че ни гласуваха доверие и ни оставиха да си правим каквото си искаме с техните произведения.
Кристина Грозева: Таква широкоскроеност и толерантност, честно казано, е голяма рядкост. Според нас целта на една такава адаптация не е литературното произведение да бъде най-добре и най-точно и буквално превърнато в екранни образи. Целта е да се покаже как един конкретен автор чувства произведението на друг автор и към какви нови образи, мисли и идеи тези чувства го водят и провокират.
Използването на литературна основа е неизменна практика в историята на киното. Но съществува и мнение, че киното трябва да измисля собствени сюжети, а не да взима наготово. Как се отнасяте към такова схващане?
Кристина Грозева: Целта според нас не е просто киното да прекрои дрехите на литературата и зорлем да се напъха в тях. Тоест отново буквалният превод е безсмислено упражнение, а освен това и е невъзможно начинание. Смисъл има единствено когато режисьорът иска да покаже нещо лично, ново, което е произлязло от „срещата“ му с литературата.
Има ли книга, която бихте искали да екранизирате – от световен автор и от български?
Петър Вълчанов: Много често четейки, професионално повредените ни мозъци автоматично започват да градят сцени, образи, визуални решения… Но ни е трудно в момента да дадем пример с конкретно произведение.
Кои са вашите любими екранизации и кои са онези, които са ви подразнили?
Кристина Грозева: Любими екранизации… ами веднага в главата ми изникват заглавия като „Полет над кукувиче гнездо“ на Форман, по едноименния роман на Кен Киси, „Портокал с часовников механизъм“ на Кубрик, по книгата на Антъни Бърджес, „Пилето“ на Алън Паркър по дебютния роман на Уилям Уортън, както и разбира се, „Остатъкът от деня“ на Джеймс Айвъри по Казуо Ишигуро…
Петър Вълчанов: „Няма място за старите кучета“ на братята Коен по романа на Кормак Маккарти като че ли е едно от последните заглавия, което ми е направило ярко впечатление. А „Тънка червена линия“ на Терънс Малик е един от любимите ми филми, вдъхновени от литературни произведения, в случая филмът е базиран върху едноименния роман на Джеймс Джоунс.
Кристина Грозева: А като лош пример за екранизация, поне по мое мнение, мога да посоча „Любов по време на холера“ на Майк Нюъл по великия роман на Маркес. Ето колко е опасно да се плъзнеш по повърхността и да не успееш да уловиш дълбочината на литературното произведение, макар и да си верен на фабулата и наратива.
Какво четат напоследък Кристина Грозева и Петър Вълчанов?
Кристина Грозева: Напоследък обичам да чета предимно съвременни автори, но от време на време ми се иска да препрочитам моменти от любимите си настолни книги. Преди известно време открих прекрасната Джумпа Лахири и се влюбих в нея. А от настолните наскоро разгръщах „Рапорт пред Ел Греко“ на Казандзакис, а също и „Смисълът на творчеството“ на Бердяев.
Петър Вълчанов: Аз чета доста хаотично, започвайки по няколко книги едновременно. Но това, което наскоро не ме остави да заспя и се забоде в съзнанието ми, са разказите на Сартър. А „Пиранези“ на Сузана Кларк искрено ме забавлява.
Когато „Синелибри“ се появи, доста хора си казаха – защо имаме нужда от още един филмов фестивал? През годините се оказа, че залите му са пълни. Къде виждате мястото му и каква ниша запалва той?
Петър Вълчанов: Ами тук в България, за съжаление, достига доста малко от случващото се световно изкуство извън мейнстрийма. Каквото достига обаче е именно благодарение на фестивалите. Затова колкото повече – толкова по-добре. А „Синелибри“ не е просто поредният филмов фестивал, защото се откроява с това, че дава един по-специфичен поглед върху взаимодействието на литературата и киното. Радващо е, че залите са пълни. Като че ли все още има надежда, че обществото ни не е достигнало необратимата точка на завихрилите се процеси на духовна разруха.
В Божествена комедия ли живеем, или в нелеп фарс? Как своеобразният патрон на фестивала тази година Данте Алигиери и неговото творчество се отнасят към днешната ситуация?
Кристина Грозева: Ако Данте имаше възможност да надникне в нашата реалност тук и сега, със сигурност щеше да добави още един, десети кръг в своя Ад – българския.
Петър Вълчанов: Сигурно точно над него щеше да сложи и надписа: „Надежда всяка тука оставете!“.
Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА