Йоан Запрянов
Мама каза, че ще ми прати колет с шоколади и шамфъстък още миналия месец, но Куриерът не ми спомена нищо за получена пратка, а се чухме вчера. Неудобно ми е да я питам, понеже онзи ден я карах да ми прати пари. Те също не са дошли, но аз вярвам на Мама. Тя се грижи за мен. И за Бате. А аз трябва да се грижа и за котката, която май е бременна.
Тук вътре е задушно, но не мога да отворя, защото навън пък е прашно, а и така поне е малко по-тихо и не се чуват изстрелите. Хубавото е, че днес няма взривове, защото вчера не можах да спя следобеда. Взривът беше само един и сам по себе си не би ми попречил на следобедната дрямка, но всичкото това женско пищене ме изнервя. Бате го нямаше цял ден и бях сам с котката. Всъщност тогава забелязах, че коремът ѝ изглежда малко издут. Радвам се, че е бременна, макар че нямам идея къде и кога може да е забременяла.
Когато все пак се прибра някога през нощта, Бате беше изнервен и вдигна голяма шумотевица. Добре е, че къщата е голяма и може да си крещи на воля в другите стаи. Пак го чувах, но не е същото като в гарсониерата в Германия. Тук в Сирия всичко е по-просторно. Не цялата къща е наша, де. Всъщност нищо от нея не е, но ползваме горния етаж. Не знам кой живее отдолу в момента. Постоянно се сменят и не мога да им запомня нито имената, нито лицата. Когато излизам, гледам да минавам със запушен нос. Долу мирише лошо.
Вчера, докато си говорехме, Мама каза, че ще ни подкрепя каквото и да правим. После се разплака. Изглежда много странно, когато някой плаче пред някакъв телефон, а от другата страна се виждат само мъгливи квадратчета. Ние не правим нещо кой знае какво и не мога да разбера защо говори така. Веднъж Бате ми се скара, защото калашниците се виждали за фон. Според него това я разстройвало. И него не мога да разбера. Мама знае, че ние сме дошли тук да вършим работа. При това не каквато и да е работа, а Божията работа. Поне така казва Бате.
***
В кварталния магазин не е останало почти нищо. Търся котешка храна, но не намирам дори човешка такава. Все още има някакви търкалящи се консерви по пода – грах, някакво месо, домати. Взимам колкото мога в торбата. На излизане гледам да не се нарежа на счупените стъкла. Миналата седмица всичко си беше наред, но сега дори собственика го няма. Мразя промените и още повече мразя, когато трябва да сменям мястото, където пазарувам. Поне този път всичко е безплатно.
Следобед Куриерът ми се обади. Очаквах, че ще спомене нещо за шоколади и шамфъстък, или поне за колет – понеже той откъде ще знае какво има в него, – но нищо подобно. Щял да ходи към границата. Дали съм искал да ида с него. Не, казах му. Трябва да гледам котката, а и Бате е много изнервен през последните дни, не смея да го оставя сам. Куриерът каза, че разбира и после ме попита искам ли нещо да ми донесе от Турция. Нищо не искам, но да провери за пристигнали колети. Той ми каза, че съм добър брат и добър син. Аллах да ме благословял. Добре, отговорих му.
Пред къщата е спрял някакъв пикап. От горе се чуват крясъци. По стълбите мирише. Бате си е довел приятели и пият някаква водка. В тази страна има много водка. И в Германия имаше, но там трябваше да си я платиш, а тук се търкаля по улиците. Бате не се радва да ме види. Залягам и бутилката минава над мен. Излизам. Ще оставя консервите с храна зад къщата, там никой не гледа, всъщност най-много котката да ги намери. Но тя пък няма да може да ги отвори. Даже не знам дали ще успее да помирише какво има вътре. Мама казва, че котките имат силно обоняние и много се радва, че си имам приятел.
Бате може да е лош, когато пие, но на другата сутрин винаги се държи добре и ми се извинява. Понякога го чувам още призори, когато става за сутрешната си молитва. Също понякога, но вече все по-рядко, ме буди и мен, за да се моля. Мама казва, че не било много морално да се моли, докато все още е пиян или докато килимчето му мирише на водка. Може би е права. Тя мисли за нас дори когато не ни вижда, но скоро се надявам да може да ни посети.
Всъщност ако не беше Бате, аз въобще нямаше да бъда тук. Често ни питат какво правим в Сирия и на мен малко ми е втръснало да повтарям цялата тази история, но ето, пак ще се наложи да я разкажа.
***
Ние всъщност сме родени в Германия, макар че там ни харесваха само докато се навъртахме в квартала. Бате обичаше да играе компютърни игри, а аз обичах да гледам котки. Мама и Тате обаче не ми даваха да си имам в малкия апартамент, така че гледах предимно тези пред блока. В Германия ми беше скучно. Мисля, че и на Бате му беше. Постоянно ни се караха и няколко пъти полицията ни прибираше до вкъщи. Веднъж понеже бяхме разбили една витрина на хлебарница. Не помня точно с какво, но собственикът си го беше заслужил.
Бате започна да се моли редовно когато стана на 13. Помня го, защото тогава аз бях на 11, а помня, че бях на 11, защото Мама в крайна сметка склони да гледам своя котка в апартамента. Това не продължи дълго и не свърши добре, защото Тате не хареса идеята и една сутрин, когато тръгвах за училище, я видях на плочките пред входа. Или поне видях това, което беше останало от нея. Всичко беше много червено и лепкаво, но козината си личеше ясно. Погледнах нагоре и видях, че баща ми пуши на балкона. Исках да ми стане тъжно, но закъснявах за училище и бързо се запътих към автобуса, преди баща ми да види, че се офлянквам, както обичаше да казва.
След като прочетеше някоя книга, Бате винаги ми я даваше и на мен да я чета. Научи ме как да се моля и на мен много ми харесваше да го правим заедно, един до друг. В училище всички ме гледаха странно и ми се подиграваха, затова бързах да се прибера вкъщи, където Бате вече не играеше компютърни игри. Той имаше повече приятели от мен и когато излизаше, винаги ме взимаше с него. Веднъж един от неговите приятели ми каза, че съм бавен, което нямаше смисъл, защото ние дори не вървяхме, за да се оплаква от скоростта ми на ходене. Бате го удари силно и си тръгнахме. На другия ден пак излязохме същата групичка, но повече никой не се оплака от походката ми.
Бате постоянно разпитваше Мама и Тате за техните мама и тате, но рядко получаваше отговор. Не било разговор за вечеря, казваше Мама. И все пак една вечер тя въздъхна и ни обясни, че нейните мама и тате са от Сирия, а мамата и татето на Тате били от Турция. Бате каза, че иска да иде да ги види, но Мама каза, че не може. Било скъпо, а и нямало смисъл. Бате се разсърди и стана от масата преди да си е приключил храната.
В следващите дни Мама и Бате си говориха пак по темата и Мама каза, че може би все пак не е толкова лоша идея да идем да видим бабите и дядовците, но не сега, понеже сме били малки, а и трябвало да посъберат пари. На Тате това не му харесваше. Знам го, защото мълчеше и нищо не казваше, а той като мълчи и нищо не казва, значи е недоволен. Аз самият не разбирах какво му е толкова важното да идем да видим тези баба и дядо, нито защо не сме ги виждали досега. Знаех къде се намира на картата Турция, но не знаех колко е далеч. Потърсих в интернет и се оказа, че е доста далеч.
Бате много искаше да иде. Беше си го навил на пръста и не спря да говори за това с години. Накрая отиде в Турция, а от там с кола и до Сирия. Когато се върна, не млъкна с дни. Аз обичах да го слушам. Мама много се радваше. Само Тате мълчеше. Бате разказваше, че там не било като тук и че не трябвало да живеем в Германия и като германци. Всъщност той почти не говори за Турция, която каза, че се била продала. Аз не знам как може да се продаде цяла страна, но му вярвам. Сирия обаче било нашето място, нашият дом, казваше Бате. Веднъж го повтори толкова пъти, че Тате накрая стана и излезе от целия апартамент.
Бате искаше веднага да се върне, този път с мен, но аз още ходех на училище, Мама не даваше, а Тате започна да мълчи още по-шумно при тази идея. В крайна сметка Бате се съгласи, че съм прекалено малък и е добре да изчака още две години, в които той да работи, а аз да наваксам с четенето. Даде ми още един куп книги и започна да се моли още по-често с мен. Освен това започнах да уча и арабския език, дето го говорели в Сирия. Дразнеше ме само, че изведнъж се оказа, че не трябвало да ям бекон и въобще бяха големи караници, когато Мама готвеше. Бате ги спечели всичките. Само веднъж през балкона полетя един тиган с гореща мазнина, който май го броим за равен резултат.
Пристигането ни не беше каквото очаквах. Най-малкото ние въобще не стигнахме до Сирия, а кацнахме със самолет в Турция. На летището ни чакаха някакви хора с табелки в ръце. Бате ходеше с много бърза крачка и постоянно ми подвикваше да побързам, така че реших да не го питам какви са те. Всички се качихме в един широк микробус и се возихме няколко часа, в които само Бате си говореше с домакините, които така и не ми се представиха. После спряхме и те си тръгнаха, а с Бате чакахме. Дойде една стара кола с цвят на пясък. Шофьорът слезе, каза си нещо с Бате, хвърлихме чантите в скърцащия багажник и се настанихме на задната седалка.
Пак се возихме, докато по едно време шофьорът не се провикна на арабски, че вече сме в Сирия. На мен ми се струваше, че сме в нищото. Наоколо беше пусто, не бяхме виждали човек от много километри. Продължи да кара, докато не стигнахме до град, който Бате каза, че се казва Алепо. Шофьорът обърна колата и си тръгна, но после го виждахме още много пъти, във всички градове, в които бяхме. Носеше и разпращаше неща, така че започнах да му викам Куриера.
***
Колетът с шоколадите и шамфъстъка тъкмо пристигна и Бате каза, че трябвало да сме ходели някъде другаде. Аз се намръщих и му казах, че не искам, но май не беше въпрос. Час по-късно бях вкарал всичко, донесено от Куриера, в една раница. Мама ни беше пратила и чисти чорапи. Натоварихме калашниците в онзи пикап, дето така и си остана пред къщи, хвърлих си нещата отзад и с Бате тръгнахме. Честно казано, не мисля, че пътувахме много дълго. Бате ме предупреди, че тези дни сме щели да се местим по-често от обикновено. Нищо не му отговорих. Спря пред една къща, а отпред ни чакаха някакви негови приятели. Те мълчаха. После, на фона на цялото това съвкупно мълчание, Бате се разкрещя, защото в единия кашон нямаше гранати, а котка. Взех я в ръце и пак нищо не му отговорих. Влязохме вътре и всички се молихме заедно.
Тук не е лошо, а и интернетът е сравнително бърз. Веднага се обадих на мама. Тя не се зарадва много, че съм на друго място и поиска да говори с Бате, но аз ѝ казах, че е зает. После ме попита къде сме и аз ѝ казах, че сме в Джераблус. Според мен името е смешно. Мама се разстрои, но после ѝ показах, че си нося новите чорапи и се усмихна. Каза, че скоро ще се видим на живо и ми затвори.
На другия ден с Бате ходихме да стреляме с калашниците. Когато стреляше, той ставаше по-сериозен от обикновено и не ми говореше много. Аз не стрелях толкова добре, колкото него, но пък не ми се и налагаше. Само веднъж съм виждал Бате да стреля не по бутилки и мишени, преди няколко месеца, когато застреля някакъв тип пред вкъщи. Тогавашното „вкъщи“, имам предвид. После каза, че иначе щял да влезе вътре, а защо искал да влиза при нас, така и не ми обясни. Все едно де.
Тогава за пръв път разбрах, че хората са по-неудобни за носене, когато са вече мъртви. Бате се обади на един негов приятел, той дойде с един пикап и едвам го качихме в каросерията. Като се замисля, всички приятели на Бате карат пикапи. Не знам защо. Както и да е. Карахме около час и го хвърлихме в някакво езеро. После Бате ми купи шоколад.
След като се настреляхме с калашниците, Бате каза, че трябва да ми покаже нещо. Той отдавна си играеше с жички, тиксо и други неща, които ме караше да му подавам. Сега каза, че вече било готово. Щели сме да взривим кола. Попитах го защо трябва да взривяваме кола. Отговори ми, че не ни оставало много време. Не разбрах какво точно има предвид, но видях, че вече беше тръгнал да се изнервя и се отказах да го питам повече въпроси.
***
Три дни по-късно, когато се прибрахме, имах няколко пропуснати повиквания, всичките от мама. Обадих ѝ се обратно, но вместо тя, на екрана се появи Тате. Попита дали ние сме го били направили. Не знаех за какво говори и му го казах. Този път беше по-конкретен и попита ние ли сме взривили колата. Ние наистина бяхме взривили колата, но понеже не бях виждал Тате от доста време и не ми изглеждаше в добро настроение, казах, че връзката е лоша и му затворих.
Беше голямо шоу, когато гръмна. Любимата ми част беше, когато се счупиха стъклата на околните сгради и паднаха, бяха като аплодисменти. После обаче предпочетох да си тръгнем, защото всички крещяха и ревяха. Сетих се за онзи път, когато се бях издразнил, че някой е взривил нещо и не можех да спя. Сега някой нямаше да може да спи заради мен. Бате каза да останем още малко, но после се съгласи, че трябва да си ходим. Прибрахме се и ето ме сега – играя си с котката, която едвам се движи и всеки момент ще роди. Изглежда много сладко, но се притеснявам как ще я вземем с нас, когато излязат бебетата.
По-късно вечерта чух, че Бате си говори по телефона с Мама, даже с включена камера. Това беше необичайно, защото той отдавна отбягваше да го прави и оставяше тази работа основно на мен. Мама плачеше и каза, че в интернет прочела, че са загинали 26 души. Бате каза, че няма значение, защото те са неверници. Според мен 26 не е лошо постижение и не мога да разбера защо Мама е толкова разочарована.
***
Днес Бате е в много добро настроение. Казва, че трудното отминало и пак можем да бъдем където си пожелаем. Междувременно котката роди, така че го помолих да останем тук още няколко седмици, за да може котетата да проходят и след това да не ги мисля. Бате се съгласи, което ме изненада.
След нашата бомба в града стана тихо. Само от време на време се чуваха изстрели, но ми звучеше като да са във въздуха. Бате казва, че вече нямало нужда да се бием, защото сме били спечелили. Сега се молим по-често от обикновено, но нямам против, понеже обичам да виждам Бате в добро настроение.
Междувременно в града се появи Куриера, който докара на Бате няколко кашона, всичките с празни пълнители. Трябвало да ги продаде и освен това вътре в някои от тях имало пари, пратени от Мама. След няколко дни вече не беше останало нищо в кашоните.
***
Котките са странни същества. Тези четирите пред мен се родиха едва преди двайсет дни, а вече могат да ходят. Майка им е уморена и постоянно яде, но тук поне има предостатъчно храна, а и в момента не ни се налага да живеем с някой друг, така че я пускам да се разхожда свободно.
Все още смятам Джераблус за смешно име, но градът ми харесва. Спокойно е и всички са много вежливи. По улиците постоянно обикалят хора с автомати. Забелязал съм, че колкото повече хора и колкото повече автомати, толкова по-вежливи са всички. Значи трябват още хора с автомати. Единствено от време на време чувам, че се притесняват от някакви хора, които се наричали кюрди. И кюрди ми звучи смешно. Не знам защо, но като чуя кюрди си представям завеси и пердета.
Иначе е град като град. Гледам да не свиквам, защото скоро пак ще пътуваме. Бате вече не е в чак толкова добро настроение, но скоро нито е викал, нито сме се карали. Скоро не съм чувал Мама или Тате, така че ми остава време за мои си неща. Любимата ми част е, че вече мога спокойно да обикалям по хранителните магазини, които са що-годе добре заредени. Не са като в Кьолн, но стават.
***
Бате каза, че ще ходим на пазар. Но не тук, а другаде, по-далеч. В град на име Ракка. И това име ми звучи смешно, но Бате го каза с такова сериозно изражение, че си преглътнах смеха и се съгласих. Попитах го дали ще се върнем и той каза, че да, но след няколко дни. Затова реших направо да оставя котката и малките котенца.
Ракка е странно място. Никой тук не е вежлив. Всички са намусени и гледат лошо. Може би тук логиката е обратната – колкото повече хора и калашници, толкова по-малко вежливи хора. Защото хора и калашници има. Питам Бате на какъв пазар идваме. На всякакъв, отговаря ми той. Ще купуваме и ще продаваме – каквото ни падне.
Бате не ме изпуска от поглед и въпреки че изглежда щастлив, малко се притеснява. Знам защо – заради мен. Той винаги се притеснява, че нещо ще ми се случи и когато ходим на ново място, винаги е предпазлив първите дни. Сега обаче е необичайно напрегнат и когато се отдалеча дори малко встрани по тротоара, ме придърпва до него.
Така и не разбрах какво точно иска да купува или продава, но целият ни ден мина в обикаляне. А Бате постоянно повтаря, че така трябвало да изглежда целият свят. Че е трябвало да се родим тук, както и ще умрем тук. И че Мама и Тате са предатели, което не ми хареса. Реших, че не искам повече да го слушам, така че вместо това започнах да наблюдавам сградите около мен. Не мога да кажа, че всички бяха в суперсъстояние.
От всички пазари, които посетихме, женският беше най-странен, но и интересен. Досега не бях виждал нещо такова – наредени жени с номера, които се продаваха. Не бяха и кой знае колко скъпи. С последните пратени пари от Мама можехме да купим поне десетина по-възрастни и няколко по-млади. Най-якото е, че се продаваха с упътване. Попитах Бате какво може да пише в едно упътване за жени, а той каза, че вътре пишело коя кога можело да се консумира. Това ужасно ме обърка и поисках да си тръгнем. Бате обаче не искаше и сериозно се чудеше дали да не си вземем една за вкъщи. Накрая обаче погледна мен, погледна жените, погледна пак мен, и се отказа. После спахме в един хотел, а на другата сутрин Бате каза, че ще се приберем в Джераблус по-рано. Аз много се зарадвах, защото котетата вече ми липсваха.
***
Котетата са добре, само едно от тях се развива по-бавно и няма толкова козина, колкото другите. Мама каза, че вероятно ще умре. Аз ѝ казах, че няма да го позволя, на което тя ми се усмихна. От известно време не можем да си говорим като хората, защото Тате постоянно крещи за фон и ѝ казва да гледа повече новини. Последният път каза и нещо за мен, Бате и някакви убийци, но Мама затвори и не можах да разбера повече.
Откакто се върнахме в Джераблус, Бате е зает по цял ден. Вече продава и калашници, и разни други. Знам, защото му помагам с местенето на стоката. Вчера по погрешка натиснах спусъка на един от тях. Голямата котка се изплаши и започна да обикаля стаята. Малките започнаха да плачат. Бате ми се разкрещя, че съм идиот. След малко обаче всичко утихна. Не съм аз виновен. Тук всичко е в калашници. Въпрос на време беше да се случи.
Не ми трябваше много време, за да разбера, че точно заради тях се върнахме по-рано. Когато си тръгнахме от Ракка, ги нямаше, но още на сутринта на следващия ден Куриера дойде и стовари всичко пред къщи. Бате каза, че са ударили джакпота, а Куриера само се усмихна и каза, че имало и предлагане, и търсене. Попитах Бате какво значи това. Значело, че сме богати.
Това щеше да е супер, ако имаше какво да си купим с богатството си. И тук започнаха да изчезват магазините, а хората вече са също толкова невежливи, колкото и тези в Ракка. Всъщност май просто вежливите хора изчезнаха, понеже ми се струва, че няма толкова хора, колкото когато дойдохме. Не се оплаквам. Така имам повече време за разходки и никой не ме тормози. Няма и много шум.
***
Забравете какво казах. Днес има много шум. От сутринта постоянно някой стреля и нещо гърми. Бате обикаля хола и постоянно говори по телефона. Опитах се да го попитам какво се случва, но той не ми обърна внимание. От разговорите му разбрах, че някой идвал от всички посоки и че не били само едни, ами имало и други. После спрях да слушам, защото се обърках. След последния разговор Бате си хвърли телефона на леглото и започна да разглежда останалите в стаята калашници. От време на време поглеждаше към мен.
Каза ми, че трябвало да стоя тук. Той щял да излезе и да се върне след няколко часа. Ако не се върне, да стоя тук поне докато не спра да чувам изстрели. Има достатъчно храна, а и ще мога да обърна повече внимание на котките, помислих си. Въпреки това се разтревожих, понеже Бате излезе с калашник, а и не разбрах точно къде отива.
Котките са добре. Започвам да се чудя какво ще правя с тях, защото вече са видимо пораснали. Да гледаш пет котенца, които сучат от майка си, е лесно, но когато пораснат, ще ми бъде по-трудно. Ще трябва да намирам много повече време, а ако трябва да помагам и на Бате, не знам как ще се случи.
Мама ми се обади. Плачеше, а след като ѝ казах, че Бате е излязъл, започна да плаче още повече. Каза, че каквото и да ставало, трябвало да оцелея, което не го разбрах. Казах ѝ, че тук има предостатъчно храна и имам какво да правя, така че няма за какво да се притеснявам. Тя се разплака още по-силно, сякаш има степени на плач. Било време всичко това да свърши и никога не трябвало да сме си тръгвали от Германия. Накрая каза, че Тате бил прав и трябвало да гледа повече новини. После ми затвори.
***
Вече не съм в Сирия, а в Турция. Пътуването не беше много приятно, но поне беше бързо. Бате така и не се върна, но не ми се наложи да живея дълго на консерви, защото два дни по-късно у нас дойдоха войници. После разбрах, че са турски. Някои от тях говореха арабски и се разбрахме сравнително лесно. Те бяха много учудени как живеем и че в хола има само котки и калашници. Казах им, че преди калашниците бяха по-малко от котките.
Както и да е. Сега съм в една килия. До мен седи Куриера. Казва, че нямал друг избор, а аз не мога да разбера какво точно е трябвало да избира. Били го хванали, но им обяснил, че моят случай е специален и че няма да се противя. Не го разбирам какво говори. Повече ме интересува къде е Бате. Куриера каза, че или е мъртъв, или са го хванали кюрдите, щом не бил тук. Аз не мисля, че Бате е мъртъв, така че сигурно е второто. Кюрди все още ми звучат смешно. Опитвам се да не си представям, че Бате е увъртян в завеси, но не мога.
Тук всички са много мили, но май само с мен, понеже на другите им крещят. Първоначално бях сам в килията, но после вкараха при мен и Куриера. Доколкото разбрах, той сам искал така, а и за войниците било по-лесно, защото се притеснявали за мен. Не мога да разбера защо съм толкова популярен тук, но малко ми харесва. Дори дойде един генерал да ме види. Изглеждаше много стресиран, но говореше много хубав арабски. После си говорихме и на немски. Учтив човек. И той като мен харесва котки. Помолих го, ако още има войници в Джераблус, да хранят котките.
След разговора с генерала ми дадоха и телефон, за да се свържа с Мама. Не мога да кажа, че беше наистина разговор. Тя плачеше и нищо не ѝ се разбираше. Питаше за Бате, а аз ѝ казах, че е при кюрдите, при което тя започна да плаче, но без да издава звук. След няколко минути се успокои поне дотолкова, че да разбирам какво говори. Щяла да поиска да ме съдят в Германия, а и нямало как да ме вкарат в затвор. Попитах я защо биха ме вкарвали в затвор, а тя ми отговори, че нямало причина. Накрая Мама каза, че всичко щяло да бъде наред и ми затвори.
