Акиле Кампаниле
В лятната вечер Флоренция цяла жужи, искри, ухае на цъфнали дървета.
Вековете са на една ръка разстояние, всички са представени, тук Тринайсети, там Четиринайсети, Петнайсети, Шестнайсети. Като изключим Осемнайсети, който във Флоренция май изобщо не се е състоял, всички други са там. Достатъчно е да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. По улиците минават типажи от времето на Бокачо, една кола за малко да блъсне Беатриче, докато Савонарола със скок се спасява на тротоара.
И ето че се случвам на Катедралния площад и питам за камъка на Данте.
Легенда, мисля си, сигурно никой нищо няма да знае.
За моя изненада всички – полицаи и кочияши, минувачи, амбулантни търговци, знаят къде е.
Сложили са му надпис „Камък на Данте” – вижте колко са непоследователни хората – сега, когато камъкът вече не е на Данте, защото Данте е умрял. Докато е бил жив, като нищо са щели да го глобят, задето е седял на този камък. А и от града са го прогонили.
Лятно време имал обичай да посяда вечер да се разхлажда.
Тази история всички я знаят.
Една вечер Данте седял на прочутия камък, почивал си от цял ден четене и учене и се наслаждавал на градската шумотевица, когато някакъв човек минал и изневиделица го попитал:
– Кое е най-вкусното нещо?
А Данте отвърнал:
– Яйцето.
След една година човекът пак минал, видял Данте да седи на същия камък и изневиделица го попитал:
– С какво?
А Данте отвърнал:
– Със сол.
Тази история се разказва заради феноменалната памет на Поета, който без нито миг колебание продължава разговор, започнат преди една година от там, докъдето е стигнал, без да са му нужни обяснения, без да е нужно, дето има една приказка, да си събира ума.
Ама пък и какъв разговор! Наистина несъществен, и то с непознат, и без никаква връзка, която да го подсети.
Но не всички знаят останалото.
Изминала още една година и онзи човек пак минал. Видял Данте седнал на камъка.
– И още? – попитал.
Данте отвърнал, сякаш разговорът е текъл допреди малко:
– Глътка вино.
След още година човекът минава отново:
– Какво?
– Сладко.
Разбира се, за да се натамани целият обяд, били нужни няколко десетилетия, но накрая човекът се справил. И понеже гостите бързали, цял късмет било, че се отказал да разпитва за десерта.
Обаче дори да се ограничим до традиционната версия с репликите от първите две години („Яйцето. – Със сол”), възникват редица въпроси. Мнозина се хващат точно за мнемоничното значение на случката и казват: Онзи човек е задал двутактов въпрос с интервал от една година, за да изпита феноменалната памет на Поета. Възможно ли е това? Защо да си прави труда? А истината е друга и я разкрихме след усърдно ровене из непубликувани документи, съхранявани в тайни архиви. Става дума за нещо много по-сериозно, което ей сега ще ви разкажем.
И така, трябва да се знае, че един ден към края на Тринайсети век в далечния европейски Север един могъщ господар решил да покани приятели да хапнат нещо в неговия замък. Непретенциозно, но пипнато. Ще ги поканя, рекъл си, на най-вкусното нещо. Запитал се: Кой може да ми каже кое е най-вкусното нещо?
Веднага се сетил за Данте. Данте имал и в чужбина славата на начетен, енциклопедичен човек. От далечни страни идвали да му искат съвет. Човекът, който знаел всичко, без съмнение знаел и кое е най-вкусното нещо.
Могъщият владетел вика своя доверен човек, секретар и оръженосец.
– Заминавай – му казва, – иди във Флоренция, търси Данте, питай го кое е най-вкусното нещо и ела да ми доложиш.
Секретарят оръженосец не чака да му се повтаря. Яхва коня и заминава. В тези времена се пътувало само така.
Препуска ли препуска, прекосява негостоприемни местности сред хиляди премеждия и най-сетне след шест месеца пристига във Флоренция. Отива в дома на Поета.
– Прощавайте, Данте?
– Не е вкъщи.
– Да му се не види! Въпросът е спешен!
– Вижте на площада, младежо. Винаги ходи да се разхлажда на някакъв камък. Минувачите ще ви упътят.
– Благодаря много.
Секретарят оръженосец отива, вижда Данте потънал в размишления, и за да не губи време да обяснява работата, му задава ребром въпроса.
– Кое е най-вкусното нещо?
– Яйцето – отвръща незабавно Данте. И отново потъва в размишления.
На секретаря оръженосец не му трябвало да знае друго. Доволен от информацията, получена така лесно, обръща коня и отпрашва обратно.
Препуска ли препуска. За завръщането му били нужни още шест месеца, колкото и на отиване.
Могъщият господар го чакал премръзнал на студената веранда на замъка. През годината между отиването и връщането на оръженосеца бил поогладнял, а гостите в трапезарията не криели леката си изнервеност.
– Е? – извикал от високо, щом зърнал вестоносеца с натрупалия по него сняг. – Какво ти каза? Кое е най-вкусното нещо?
– Яйцето.
– Чудесно – казал господарят. – С какво?
Оръженосецът се почувствал неловко.
– Това – казал – не го питах.
– Все същият глупак. Може ли винаги да вършиш нещата наполовина? Иди, отскочи обратно при Поета и го питай с какво. Но побързай, че ни е гладно.
Онзи не чака да го увещават. Обръща коня – който даже не бил разседлан – и хайде в галоп към Италия и към Флоренция.
Препускал ли препускал. Още шест месеца в път и една хубава лятна вечер ето че влиза запъхтян и прашен в града на цветята.
В този час Флоренция и в онези времена цяла жужала, гъмжала от хора, стрелкали се лястовички.
Пратеникът се устремява право в дома на Поета.
– Мадона, тук ли е Данте?
– На камъка е.
– Не е ли ставал от миналата година?
– Как да не е, лятно време ходи всяка вечер. Ако побързате, ще го заварите още там.
Пратеникът забива шпори в корема на коня – който бил истинският потърпевш в цялата тази история – и хайде към прочутия камък. Приближава към Данте и без да губи време в увертюри – нали бързал, че господарят му чакал да сяда на трапезата – го пита изневиделица:
– С какво?
Данте се отърсва за миг от своите размишления и с върховно спокойствие, сякаш продължава току-що наченат разговор – изключителен мъж, – отговаря:
– Със сол.
И отново потъва в своите мисли, далеч не само весели (даже напротив!).
Секретарят удря шпори в хълбоците на коня и хайде, всеотдайното животно се юрва по обратния път.
След още шест месеца път оръженосецът заварва господаря си леко остарял и с голям апетит – нали от две години чакал да седне на масата – и му докладва наученото.
Господарят остава леко разочарован. Откровено казано, очаквал е повече от учена глава като Данте.
– Не ти ли каза – пита той оръженосеца – дали няма да върви с щипка пипер?
– Не – казва той. – Това не каза. Но ако искате, пак ще отскоча.
Понечил да обърне коня и да се върне при Данте да пита, но господарят го спрял.
– Остави – казал. – Много ще стане късно. Пък и ако вървеше с пипер, щеше да ти каже, нали?
– И аз тъй си мисля.
– Значи хайде да сядаме – извикал господарят, който започвал да усеща спазми от глад в стомаха. – Кажи на готвача и на гостите.
Защото, както вече се спомена, тази информация била нужна на нашия човек заради големия обяд, който искал да даде за едни важни местни особи. Бил им отправил такава покана:
– Ще ви поднеса най-вкусното нещо по рецепта на Данте.
Представете си какви били очакванията. Данте бил прочут като поет, а е знайно, че поетите винаги са имали славата на кулинари. Още повече че той бил написал „Пир”, което от невежите се смятало за нещо като „Царят на готвачите” – сборник с готварски рецепти. Затова лесно можем да си представим колко разочаровани останали, щом им поднесли яйце с щипка сол.
– Ама това е подигравка – възкликнали те.
Мнозина от тях си тръгнали възмутени от банкетната зала. Тези лакомници не можели да оценят непретенциозността на Поета.
Амфитрионът помръкнал.
– Я върви при Данте – казал на оръженосеца – и го питай дали не се е шегувал.
Но после размислил. Данте не бил тип шегаджия.
– Всъщност отскочи до него и питай какво да хапнем след яйцето. Още съм малко гладен.
Този път, щом стигнал Флоренция, пратеникът не губил време да търси. Отишъл право на прочутия камък. Било тъкмо по времето, когато Данте се разхлаждал.
Дано, мислел си пратеникът, да не си е сменил навиците.
Била изтекла точно година от предишния път, а за една година много неща може да станат. Пък и поетите са хора непостоянни.
Но за щастие, отдалеко разпознал качулката. Очевидно Данте – поне така разсъдил набързо пратеникът – не можел да си позволи лукса да отиде на кафе и този камък продължавал да му е вместо питие преди вечеря.
И тъй, година след втория път Поетът видял за трети път как пред него изниква непознатият конник и го пита:
– А после? – и след това всичко, което последвало и което вече разказахме.
За десерта обаче оръженосецът на далечния владетел заварил камъка изоставен. Отива в дома на Поета:
– Мадона…
Жената на Данте клати тъжно глава.
– Замина.
Данте бил в изгнание.
А ако Поетът не бил пропъден от Флоренция, кой знае колко щели да стоят на масата онези от европейския Север.
Сега обаче ще ви разкрия една малка задкулисна подробност.
Изглежда, че втората година, пет минути преди незнайният конник да се яви пред Данте с въпроса „С какво?”, жената на Поета казала на мъжа си:
– Иди да се разхладиш, а аз ще направя салата и после ще пратя някого да те пита дали я искаш само със сол или също и с пипер. Ти си помисли.
И така онази вечер Данте, след като седял дълго на прочутия камък и претакал в ума си въпроса, дал прословутия отговор на човека, като си мислел, че е пратен от жена му да пита за салатата.
Но това не е исторически потвърдено. Докато сигурното е друго: феноменалната памет на Поета.
Превод от италиански: ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА
Акиле Кампаниле (1899-1977) е италиански писател и драматург, познат на българската публика с романа си „Ако луната ми чуе молбата”. Разказът „Данте и яйцето” е част от сборника Vite degli uomini illustri (изд. „Рицоли”, 1975). Публикува се с любезното разрешение на Гаетано Кампаниле.
