Уважаеми проф. Каталди, Вие сте приятел на „Литературен вестник” от години, а сега за наша радост се включвате в специалния ни брой, посветен на 700-годишнината от смъртта на Данте Алигиери. Смятате ли, че днес Данте е неразбираем за младите поколения и се налага те да четат адаптации, а не оригинала? Води ли се дебат в Италия за това трябва ли той да е част от училищната програма, или не? Как гледате изобщо на идеята за осъвременен „превод” на класиците?
Въпросът Ви поставя голяма тема. Бих започнал от три предпоставки, за да достигна бързо до едно не само неокончателно, но и проблематично и открито заключение.
Първа предпоставка. Всички ние сме натрупали по-голямата част от нашето знание чрез преводни текстове. Чели сме в превод Библията и евентуално Корана, в повечето случаи гръцките и латинските класици, Приказките от хиляда и една нощ и големите руски романи, както и написаните на редица други езици, които владеем твърде повърхностно, философите и хуманитаристите, политиците и популяризаторите на науката… Без преводите и без формирането ни въз основа на преводите нашата човешка и културна самоличност би била силно обедняла.
Втора предпоставка. Що се отнася до Италия, допреди няколко десетилетия езикът, ползван от класиците на националната литература, беше достижим за образованите читатели и беше достъпен за децата от училище. Те бяха учили латински и понякога гръцки, работеха с литературни текстове от средните и дори от началните класове и са четели самостоятелно романите на Павезе и поезията на Рембо (в превод). Мнозина продължават да се преструват, че вярват – или даже наистина да вярват – че все още е така; малко като Данте, който вярвал, че неговият език е продължение на този на Вергилий. Но всъщност нещата коренно са се променили и италианският на Бокачо и Макиавели днес е много далеч от говоримия стандартен италиански: езика на младежите и езика на самите им преподаватели. Така далеч, че за да бъде разбран, има нужда от истински превод, макар че в училище го наричат „адаптация”, за да не наблягат на донякъде трагичната тежест на тази дистанция.
Трета предпоставка. През последните седемдесет години литературата постепенно изгуби от важността си в полза на други форми на общуване и изразяване: киното, телевизията, комикса и т. н. Престижът, който оправдаваше необходимото за четенето на Данте и другите класици усилие, избледня и централното място на литературата се запазва в училище най-вече по силата на традициите, които го предопределят, но трябва да бъде преосмислено и мотивирано отново.
И стигаме до неокончателното заключение. Аз мисля, че трябва да бъдем реалисти и да имаме смелост. От гледна точка на първата предпоставка можем да вярваме, че четенето на класиците може да се извършва и посредством преводи; от гледна точка на втората предпоставка, трябва да разберем, че в някои случаи се налага да го направим. И най-сетне, от гледна точка на третата наш дълг е да се запитаме каква е днес функцията на литературата като образователен опит и да намерим нови теми, не остарели и неефективни. Може би Данте – Данте от „Божествена комедия” – не се нуждае винаги от превод, тъй като има концентрирана структура и един като цяло не твърде сложен изказ. Но в замяна на това от превод често се нуждаят старите автори (Данте и най-вече Бокачо, но също и Макиавели), носители на преобладаващо подчинителен синтактичен модел с многостепенни подчинени изречения и пролептични конструкции, напълно чужди на днешните умения за четене, най-вече когато не е бил изучаван латински език; бих казал дори чужди на съчинителната ментална нагласа, която владее нашето съвремие.
От друга страна, не мисля, че е от полза да се брани фетишът на оригиналността, ако искаме да запазим ядрото от „истина”, на което са носители великите текстове. Напротив, за да може тази истина, която е историческа и относителна, да пребъде и да покаже, че е достойна да го направи, трябва да сме способни да открием исторически форми – те също относителни – чрез които да я отстояваме и предаваме нататък. Преводите са сред най-ефикасните средства за това.
Тази година в Италия цели отделения в книжарниците са отрупани с критически изследвания върху „Божествена комедия“. Можете ли да отличите някои от тях? Има ли някаква интерпретация, която особено Ви впечатли?
Мисля, че отговорът изисква да се изчака поне още година. Разбира се, отсега може да се каже, че са добре дошли книгите за Данте от историци, които имат конкретен принос към „дантеидата” заради поставянето на определена митология върху документални основи, и добре са дошли включванията на учени и философи, които обогатяват възприемчивостта ни; за сметка на това заслужават презрение и отбягване импровизациите на безочливи журналисти, търсещи лесен успех. Но преди всичко аз очаквам с любопитство нови коментари (и дори нови издания на текста), които излизат и предстои да излязат; защото имаме нужда да прочетем текста с нови очи. Винаги се надявам този поглед да е наистина нов, а не просто натежал от вече написаното от други анализатори: Данте и изучаването му будят страх с основание и впускането в нови посоки действа разколебаващо. Но ако не намерим смелостта да се впуснем, се боя, че ще бъде толкова по-зле за Данте и най-вече за нас.
Буквално преди дни приключи мандатът Ви като ректор на Университета за чуждестранни студенти в Сиена. Каква е Вашата равносметка? По-трудно ли е да удовлетворяваме очакванията на студентите днес?
Ръководенето на университет, макар и малък (под три хиляди студенти), беше много интензивно като опит. Излизам от него изтощен, но израснал; а единственият лек срещу остаряването е промяната, разбирана в смисъл на израстване. Важни са и студентите, разбира се, и отвъд всякакъв патос тяхната жажда за смисъл е винаги вълнуваща, а и ангажираща. Изисква голямо усилие да не се гледа на тях като на обучаваща се работна сила, както властващите културни модели ни предлагат да правим, а преди всичко като на личности – личности в търсене на себе си и на място в живота и в света, а след това граждани и гражданки, а именно хора, които са част от една по-широка общност, спрямо която имат и отговорност. Следователно един университет трябва да е място, в което да бъде възможно да изпитаме себе си като личности, като граждани и чак след това като бъдещи работещи. Заедно с колегите и колежките опитахме да постъпваме по този начин и да вложим по-широк смисъл в нашата педагогическа функция.
После идва темата за властта във всичките й неприятни аспекти: търпяната и наложена власт; властта на символите и тази на правото да оневиняваш или осъждаш – както в дребните ежедневни неща, така и понякога в едрите; властта като манипулация и като фалшификация, като интелектуална непочтеност и като агресивна нетърпимост (съществува академична нетърпимост, и още как); властта като раболепие, като лицемерие, като опортюнизъм, като ласкателство. Разбира се, съществува и властта като шанс и като служба на каузи, властта, загрижена за живота на другите. Иска ми се да кажа, че съм въплъщавал втората и съм бягал от първата; но ми се струва по-честно и реалистично да кажа, че съм се опитал, и че сега трябва да проверя колко щети така или иначе е понесла моята „душа”.
Разговора води Дария Карапеткова
NB! Откъс от книгата на проф. Пиетро Каталди Данте и раждането на
алегорията може да прочетете в архива на ЛВ, брой 3 от 2009 г.
