Разговор с поета и издател Бранко Чегец
Господин Чегец, вие участвате активно в хърватския литературен живот от няколко десетилетия, и то в различни роли – като поет, издател, инициатор на различни литературни събития… Зная, че въпросът е твърде обширен, но как бихте описали съвременната хърватска литература и литературен живот?
Лично аз мисля, че литературата е много по-добра от контекста, а като цяло и от времето, в което живеем. Имам предвид най-вече хърватската литература, но и в по-широк план нещата не са много по-различни. Колкото по-силно ни теглят към пропастта зачестилите всевъзможни кризи – от икономически до природни и здравни катаклизми, толкова по-динамична е литературата, макар че вместо експериментите и различните търсения, в нея все повече преобладава съпротивата. На мен литературните търсения ми допадат, но всяко време има литературата и като цяло изкуството, което заслужава или което е възможно. Днешното време изисква съпротива, бунт, полемика. Най-новата съвременна литература е поела решително в тази посока. И литературният живот, въпреки всички ограничения и локдауни, става все по-интензивен, има все повече програми (и онлайн, и на живо), както и места, където литературата се среща с публиката и „разширява полето на борба”, ако си позволим да използваме израза на така оспорвания Мишел Уелбек.
В началото на 90-те години създавате издателство „Меандър“. Бихте ли описали накратко историята му, както и издателската Ви политика? Кои са основните специфики на хърватския книжен пазар през погледа Ви на издател?
Mоже би е леко претенциозно да се говори за книжен пазар в държава, чието население днес вероятно е под четири милиона и по-голямата част от него не прочита и една книга годишно. Причините да не се развие у нас дори скромен книжен пазар са много. В най-голяма степен за тях е виновна непоследователната, клиентелистки манипулирана „културна политика”, по-точно нейният симулакрум, който до голяма степен не служеше на културата, а на различни партийни интереси, на интересите на влиятелни личности или структури в политиката, ако си послужим с тази вече овехтяла терминология.
Moето издателство, което първоначално се казваше „Меандър”, а по-късно „МеандърМедия” се появи във времето на тотален разпад на една система и на планираното съсипване на „Младост” – най-голямото издателство в Хърватия, където работех тогава, затова често повтарям, че създадох своето издателство от отчаяние. Не можех повече да понасям агонията на „Младост” в предизвиканата от войната цялостна агония на обществото, въпреки че на моменти то успяваше да проявява чертите на някаква формирана социална общност. Моят проект беше донякъде идеалистичен и обхващаше интересите ми в литературата и в изкуството като цяло, понеже винаги са ме интересували точките на пресичане, взаимопроникване, влияние и взаимодействие между различните видове изкуство. Естествено, тази стратегия не може да се следва стриктно, защото като издател по една или друга причина ви се налага да издавате и книги, които не са част от вашия избор, светоглед, културни предпочитания. Така че съм публикувал редица съвременни автори, както и т.нар. съвременни „класици” като Милан Кундера и Томас Бернхард. Публикувал съм още Хенри Милър и Тенеси Уилямс, Сол Белоу и Луи-Фердинан Селин, но най-вече великите имена на модернизма и авангарда като Жорж Перек, Реймон Кьоно, Борис Виан, чак до радикалните авангардисти като Андре Бретон или Сречко Косовел от първата половина на ХХ век или класиците-модернисти от втората половина на века като Паул Целан или Ингеборг Бахман. Издавал съм и продължавам да издавам П. П. Пазолини и Ери де Лука, Алек Попов и Жузе Едуарду Агуалуза, Негар Джавади и Драган Великич, Бора Чосич и Драго Янчар, Слободан Тишма и Алеш Дебеляк, Томаш Шаламун и Адам Загаевски, Алеш Щегер и Саша Илич, Луция Ступица и Игор Исаковски и др. Издал съм и редица книги, свързани с изобразително изкуство, архитектура, театър, филми и музика, немалък брой сборници с теория и есеистика, няколко много красиви албума… Трудно ми е да ги изброя в няколко реда, защото интересите ми се простират доста нашироко, ето защо и резултатът е такъв… Успях да съм всичко, но не и комерсиален. Вероятно защото не съм се и опитвал. Моят избор е да правя книги! Някои хора смятат, че са добри – мнението на останалите не ме интересува.
Участвате в създаването на литературния фестивал в град Шибеник, чието първо издание бе през септември тази година. Какво Ви подтикна към създаването на такъв форум, и то по време на пандемия?
Литературните часове в Шибеник, ШКУРЕ[i] – са една чудна история, която като всяка хубава история се роди по стечение на обстоятелствата. Идеята възникна на няколко чаши хубаво далматинско вино, срещна се с подобна идея, която от известно време зрееше в главата на чудесната авторка от Шибеник Оля Рунич, и така я подехме без конкретен план и каквато и да е сигурност, че ще успеем да обезпечим финансово своята амбиция. Първото издание на фестивала доказа колко успешна и колко нужна е била нашата програма преди всичко за град Шибеник, но също и за хърватската култура, както и за културата на целия регион (фестиавалът е международен, а на него се връчва регионалната награда за поезия „Стйепан Гулин“: първият отличен с нея беше Марко Погачар за своята стихосбирка „Книга на празника”). При настоящите финансови параметри фестивалът се проведе в рамките на три дни, в него участваха над тридесет творци, сред които двадесет и трима бяха писатели и преводачи, а останалите – артисти и музиканти. Защо по време на пандемията? Изобщо не сме си поставяли този въпрос, макар че пандемията вероятно засили „глада” за смислени културни прояви.
Какво е мястото и смисълът на събития като литературните фестивали в съвременния литературен живот? Познавате ги и като писател, и като издател, и като техен организатор…
Фестивалите са място за срещи, както и за размяна на литературно съдържание, различен опит, културни или поетични предпочитания. Затова те са толкова важни за участниците в тях, а що се отнася до срещите на живо между писателя и неговата потенциална или вече съществуваща публика, за тяхното значение дори няма нужда да говорим. Мисля, че никаква зуум презентация или видеозапис не може да ги замени. Според мен това е като да сравняваш концерт на „Ролинг Стоунс“ с някоя от страхотните им плочи. След концерта плочата няма да изгуби от блясъка си, ала концертът е атмосфера, преживяване, специална форма на социализация на авторския продукт… Смятам, че фестивалите са важни точно заради своите социални измерения, атмосферата, която създават, без да изключваме, разбира се, литературното съдържание, но макар че съществуват различни възможности то да бъде поднесено, представянията на добрите фестивали отварят рецепторни канали, недостъпни за нито една друга форма.
Има ли хърватската държава целенасочена политика за подкрепа на литературата? Как изглежда според Вас успешната политика в тази област?
Донякъде отговорих на Вашия въпрос: държавата няма нито системна, нито целенасочена, нито последователна културна политика в областта на книгоиздаването и литературата, макар че се опитва да докаже обратното с разни декларативни жестове с двусмислено съдържание. Чух наскоро, че терминът „културна политика” бил овехтял и съвремието ни търсело нови формулировки. Нямам нищо против новите формулировки, ако зад тях стои адекватно съдържание, съдържание, което разпознава приоритетите и значимостта на отделните културни и литературни продукти и проекти и е в състояние да определи насоките за развитие, да изиграе ролята на мост в безизходни ситуации, защото в държавите с всеобща разсипия, каквито са всички, появили се след разпадането на Югославия, такива мостове са страшно необходими, за да бъдат реализирани литературни прояви в истинския смисъл на тази дума, да бъдат разпознати и действително представени литературите на отделните държави.
Вече втора година живеем в ситуацията на пандемия и мерки срещу нея. Как се отрази това на литературния живот в Хърватия, на Вашето издателство в частност? Смятате ли, че културният живот ще остане трайно променен и след края на пандемията?
Литературата е жилава, тя се справя, издържа и на най-страшните изкушения, но с книгата като нейна доминираща медия положението е доста по-различно: налаганата от десетилетия маргинализация на книгата в културната йерархия на нашата среда получи с пандемията нов тласък и натика книгата още по-дълбоко на дъното, на едно от многото дъна, но се надяваме, че скоро ще стигнем последното дъно и оттам ще се оттласнем нагоре. Колкото и да се стараем да бъдем „нормални” при тези ненормални обстоятелства, все пак вярвам, че вече нищо не може да ни върне в точката, от която започнахме да потъваме в невъобразимите дълбини на най-различни изолационизми. Все по-сигурен съм, че за това дори не трябва да се полагат специални усилия, защото „борбата с вятърните мелници” може да се увенчае с успех колкото и всяко „донкихотство”. Днешното време изисква да се събудим от летаргията, да спрем с лутането и лишеното от въображение рециклиране, то търси изход, търси нови идеи и ново начало.
Въпросите зададоха АНИ БУРОВА И РУСАНКА ЛЯПОВА
Превод от хърватски: РУСАНКА ЛЯПОВА
[i] ШКУРЕ е абревиатура от Šibeničke knjževne ure, в буквален превод Шибенички литературни часове, а като дума означава още дървени капаци на прозорците, типични за Далматинското крайбрежие. – Бел. прев.
