Елена Дараданова
Въпреки че Дубравка Угрешич е един от най-превежданите хърватски автори у нас, българската читателска публика има възможността да се запознае с нейния първи роман „Щефица Цвек в челюстите на живота“ четиридесет години след неговото публикуване. Най-ранното творчество на Угрешич в България е представено до този момент единствено от романа „Форсирането на романа река“, който е оценен като литературно явление с получаването на НИН-овата награда, едно от най-престижните литературни отличия и в тогавашна Югославия. Новият превод на Русанка Ляпова запълва съществена празнина в българската представа за творчеството на Угрешич, представяйки още един от текстовете на характерната за този творчески етап на авторката метапроза. В този контекст критическото четене на романа през постмодерния експеримент е очаквано и логично, но първият публикуван роман на Угрешич се превръща и в емблематичен знак на едно поколение хърватски авторки, които създават тенденцията на „женското писане“ в съвременната хърватска литература. Това неколкократно се акцентира в джендър насочената хърватска критика, като Угрешич е част от сакралното трио на женската литература през 80-те, включващо Ирена Върклян и Славенка Дракулич (ако трябва да бъдем по-прецизни обаче, женското творчество през периода далеч не се изчерпва с тези имена, а началото на феминисткото писане е положено още през 50-те). Периодът на 80-те години на ХХ век в хърватската литература е ознаменуван от публикуването на няколко текста, които се припознават като „женска литература“. С популяризацията на феминистката критика, представата за хърватското „женско писане“ се формира именно върху литературните явления през десетилетието (като означител на тип женско творчество терминът се възприема основно в контекста на феминистката теория, въпреки че днес неговият семантичен обхват е разширен). За разлика обаче от текстовете на Върклян и Дракулич, романът на Угрешич не се вписва в типичния модел на женско писане. Въпреки че изследователки на това литературно явление като А. Златар, Я. Погачник и др. включват Угрешич именно с романа за Щефица Цвек, трябва да се отбележи, че текстът колкото поставя феминистка проблематика, толкова и се отграничава от нея.
Жанровото определение на „Щефица Цвек в челюстите на живота“ като роман пачуърк насочва към постмодерната игра с установените жанрови форми и принципите на колажността и микса, като текстът се самозаявява като литературно шиене чрез асоциирането на пишещата и шевната машина. Така Угрешич съшива фрагментите, за да създаде нова естетическа стойност, нов разказ, положен между интелектуалното разсъждение и профанизирания текст. Заявеното намерение за създаване на женски роман е иронично намигване не само към установената литературна йерархия, но и отразява характерната за постмодерната призма свобода на писане, която не се страхува да се гмурне в тривиалното и да посегне към кича. Тъй като традиционно любовният роман е ориентиран основно към женски читателски вкус, изборът на жанрова матрица от страна на писателката – шивачка, конструира представа за текст, написан от жена за женска аудитория. Мотивът за кроенето и шиенето отъждествява ушиването на женската дреха със създаването на текста като пачуърк от различни стилове и жанрове и насочва към метафоричното му осмисляне като преоблечено тяло. Отстъпвайки от доминиращия автобиографичен дискурс по посока на колаж на метапрозаични фрагменти с разказ, журнални статии и т.н., Дубравка Угрешич се оразличава от представителното женско писане от периода. Същевременно героинята й е поставена в комуникация основно с женски персонажи, които говорят от позицията на личния опит, но изразяват стереотипни представи за женското битие. Заиграването с типичните за „женската“ проза теми за тялото, отношението майка-дъщеря, мъжката доминация, стереотипите за женската социална роля се реализира често в пародийно-иронична интерпретация. За разлика от феминистките текстове, които конструират женското през тялото и неговите усещания, Щефица Цвек е представена по-скоро като пасивен участник в своите любовни перипетии. Опитите за срещи на Щефица са разказани в стила на баналния абсурд, в който мъжките персонажи функционират като визуализация на наложени представи за мъжкото, които имат както универсална, така и балканска основа. Темата за любовта, като основен маркер на женското битие и женския субект, често е поставена през иронична призма, през която впрочем е интерпретирана и типичната за Угрешич тема за масовата култура – тук представена през стереотипизираните жанрове на женския журнал, любовния роман и холивудския романс. Именно иронията категорично разграничава подхода на Угрешич от познатия модел на чиклита. Въпреки че на пръв поглед разказът се фокусира върху търсенето на любовта, жанровата любовна матрица е банализирана и пародирана.
Концепцията за образа на Щефица Цвек – фрустрирана млада жена от периода на късния югославски социализъм, възприемаща недотолкова примирено безинтересното си съществуване, представлява постмодерна трансформация на класическия образ на Ема Бовари, цитиран в романовия текст. Интертекстуалните препратки не само към текста на Флобер, но и към други емблематични литературни образци са начин за уплътняване на образа на героинята и поставяне на актуалния проблем за личността в съвременното общество, тематизиран в различни произведения на съвременната хърватска литература. Актуалността на образа на Цвек за времето се доказва и от факта, че романът става основа през 1984 г. на популярна филмова интерпретация „В челюстите на живота“ (реж. Райко Гърлич, част от известната в Югославия група кинодейци „Пражка филмова школа“, повлияни от чешката Нова вълна), въпреки че екранизацията очаквано видоизменя първообраза.
Трябва да се отбележи, че първият роман на Угрешич е текст, който отразява основни литературни тенденции не само в Хърватия, но и в цяла Югославия. Що се отнася до хърватската литература, той се заиграва с една вече изградена през предходното десетилетие на 70-те традиция на „жанровата проза“, т.е. жанровете на популярната литература. Публикуван през 1981 г., романът попада в граничното поле между два литературни периода, като унаследява предходни тенденции и обозначава нови. 80-те години окончателно налагат постмодернизма в хърватската литература. Това е периодът, в който се появява емблематичното списание „Кворум“. Това списание на младите в продължение на почти десетилетие става изразител на различността и определя съществени посоки на развитие на националната литература, въпреки че заявява отказ от единна програма, както и от концепцията за литературно поколение. Част от тази „страст за различност“, както се изразява Кр. Багич, е и еманципацията на женското писане. В този контекст първият роман на Угрешич безспорно се вписва в репрезентативните за десетилетието литературни модели.
Изданието на романа на български език несъмнено представя Угрешич в една нова светлина и вероятно променя донякъде създадената в българската публика представа. Преводът на романа от Русанка Ляпова доказва не само нейното детайлно познаване на стила на писателката, но и усета й към спецификите на езика на романа, особено във фрагментите, където присъства смислово-езикова игра. Очевидно 2021 г. се оказва година на почитателите на творчеството на хърватската писателка, тъй като българската аудитория има възможността да се запознае с два нейни текста, създадени с внушителна времева разлика и различни като тематика и жанр – коментираната тук творба и превода на Жела Георгиева на есеистичния сборник „Епохата на кожата“. Романът „Щефица Цвек в челюстите на живота“ е репрезентативен не само за поетическите специфики на ранното творчество на Дубравка Угрешич, но и за отношението на писателката към наложените представи за женско писане. Именно тук за първи път се появява ироничният поглед към стереотипите за женската литература.
Дубравка Угрешич, „Щефица Цвек в челюстите на живота“, превод от хърватски Русанка Ляпова, ИК „Колибри“, С., 2021.
