Разговор с писателя Миленко Йергович
Как и кога четете и пишете?
Всъщност не знам! Струва ми се, че през по-голямата част от времето нещо чета. И това нещо по правило е някоя книга. Нямам някакво време, определено специално за четене. Както впрочем нямам и време, определено специално за писане. Фактът, че средството ми за писане се е смалило дотам, че го нося постоянно със себе си (пиша на MacBook Pro), предопределя и другия факт, че бих могъл да пиша навсякъде където попадна. Нямам проблем с концентрацията, лесно изключвам от всички околни събития, не ми пречат нито шумът, нито другите хора, така че понякога пиша или в кафенето, или в чакалнята на летището. Ако на такива места не пиша, тогава сигурно нещо чета. Струва ми се, че не пиша и не чета само докато карам автомобил. Макар че и тогава често слушам аудиокниги, което също е четене.
Как възприемате съвременната световна литература и ролята й за човека и обществото?
Не съм убеден, че литературата има някаква особено важна роля в обществените събития през ХХІ век. Живеем във време, когато целта на хората е да бъдат щастливи, богати и подсигурени с всичко най-ново от всякакъв вид. Литературата трудно може да им помогне за това.
Реагирате почти веднага при появата на нови книги и културни събития в пространството на бивша Югославия и пишете за тях есета, които имат многобройни читатели не само там. Дали с това по някакъв начин компенсирате онова, което се губи днес, във времената, когато почти вече няма литературна периодика и критика?
Продължавам да пиша за вестниците. За мен е важно. То е един вид тренинг за литературата. Писателите винаги са си водили дневници. Журналистическата работа е своеобразна тяхна замяна. Към това спада и писането за книги, филми, комикси. Впрочем все нещата, които ме интересуват в живота. Да бях, да речем, дърводелец, аптекар или лекар, предполагам, щеше да ме вълнува нещо друго.
Какво мислите за литературната антропология? Възможно ли е литературата да съхрани света, който изчезва? А така същевременно да съхрани и истините, които демагогията се опитва да унищожи или поне да скрие?
Смисълът на литературата е смисълът на живота и света. Ако ме питате обаче кой е този смисъл, аз няма да знам отговора. Ще запази ли светът литературата? Не зная. Попитал бих дали изобщо извън литературата има свят. И съществува ли свят, който да не е обхванат от литературата? Има ли нещо извън литературата, което да си заслужава да бъде съхранено? Човекът е литература. Човекът е роман.
Кои писатели от бивша Югославия цените най–много?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Да кажем: Негош и Марин Държич от предмодерната епоха. Кърлежа, Църнянски и Андрич – от модерната. Киш, Ковач, Слободан Новак и Владан Десница от съвремието ни. Тин Уевич от съвременните поети. Или, ако мислите ми отидат в по-друга посока, някои съвсем различни писатели.
А от световната?
Невъзможно ми е да отговоря. Може би Сервантес, Борхес, Томас Ман. Или стотина други.
Написахте чудесни есета за много от българските книги, които през последните години се появиха в превод при вас. Намирате ли съществени прилики (или разлики) със съвременната постюгославска литература?
Не зная. Мисля, че съвременната българска литература или онова, което от нея достига чрез превода до нас, се различава радикално от всичко онова, което се пише в бивша Югославия. И е голямо богатство, че е така. Между нас има голямо културно и историческо подобие и сродство, а същевременно и значителни стилистично-естетически различия. Така изглеждат нещата, ако ги гледаме през книгите на Георги Господинов, от една страна, и на Алек Попов, от съвсем друга. Или пък от гледната точка на гениалния и щур Йордан Радичков. Радичков, който е наистина скъпоценен автор за една възможна сръбска, хърватска или босненска публика. Би могло да се каже, че той е точно онази брънка, която липсва в сръбската и хърватската литература.
Каква е ролята на превода в съвременната култура? Дали тя се е променила и дали някак се е смалила и самата роля на преводача във времената, когато много по–лесно се пътува и чете на чужди езици?
Мисля, че преводите никога по-рано не са били така важни, както са днес. Пътуванията не променят нищо. Силата на един език, неговата трансформационна мощ, се оглежда в художествените преводи.
Какво се случва с Вашето творчество между Сараево, където сте роден, и Загреб, където живеете? Какво означава градът за Вашето въображение?
Роден съм, отраснал съм и живея в град. На село повече или по-малко винаги съм гост. В някакъв смисъл не знам дори точно как да се държа, когато съм на село. Не умея да ора, да доя крава, да яздя кон. Хората от града имат друг цивилизационен опит от тези на село. Трябва да призная, че мъничко им завиждам, понеже те малко или много опознават градовете, в училище се информират за всичко онова, което градът представлява, докато за градските хора селото си остава тайна завинаги. Дори когато живеете на село, а аз вече години наред живея в едно село близо до Загреб, в крайна сметка вие си оставате основно неинформирани за него.
Имате много преводи в България и тукашният читател посреща с радост Вашите книги. Какво бихте казали на този читател сега и по повод този „хърватски“ брой на „Литературен вестник“?
Драго ми е, че книгите ми се превеждат в България и имам свои читатели там. Посрещам този факт по два начина. България е впечатляваща страна. Тя представлява някак по-питомен и благовиден облик на Балканите от онзи в бивша Югославия. Бившите югославяни са обсебени от своята важност и величие, деструктивни са и упорити в производството на собственото си нещастие. Българите от една страна, са много по-велики от нас, но никога не съм оставал с впечатлението, че се чувстват особено важни в Европа и света. А може ли хора, произлезли от света на Йордан Радичков, да не са важни? Не бих казвал, нито заръчвал нищо на читателите си в България. При четящите хора това не е нужно.
Въпроси и превод от хърватски: ЛЮДМИЛА МИНДОВА
Невероятен е.