Дюлеви семки
Тогава бяхме млади, щастливо млади и красиви. Бяхме преизпълнени с мечти и с надежди, Словото, величието на Словото вече беше част от нас, думите ни будеха нощем и ние се изпълвахме с подчинение единствено пред тях. По това време Иван Цанев беше издал първата си стихосбирка „Седмица“ и всички ние вече знаехме, че се е родил един голям български поет, който с таланта си е надраснал скудоумието и посредствеността на тогавашната политическа система. Вярвам, че човешката свобода е форма на различие, а Иван Цанев беше един наистина забележително различен поет.
Като човек Иван Цанев е отзивчив, приятелски настроен, цени и уважава чуждите успехи, но е доста мрачен, сякаш непрекъснато присъства в някаква кишава и смрачена душевна есен. По времето, за което говоря, той беше малко по-приветлив, беше може би в края на своето душевно лято. Тогава вече на по тридесет и няколко години бяхме млади и красиви, но бяхме започнали безнадеждно да оплешивяваме. Това нараняваше мъжкото ни достойнство, обиждаше ни някак. Аз оплешивявах доста драматично, въпреки невероятния и справедлив успех на стихосбирката „Седмица“, неудържимо оплешивяваше и Иван Цанев. Бях опитал всякакви мазила, бях търкал скалпа си с чесън, бях успял да се снабдя с „магическото“ унгарско лекарство „Банфи хайсас“, нищо не помагаше. Един слънчев летен ден с Иван Цанев се срещнахме в кафенето на Съюза на писателите и там той с най-мрачната си и скръбна физиономия ми сподели: „Владо, спасени сме. Казаха ми едно невероятно лекарство, абсолютно сигурно, но е толкова мощно, че трябва да внимаваш. Ако си мацнеш челото или носа, може там да ти поникнат косми!“. Продиктува ми рецептата, беше доста заплетена и сложна, помня само, че съдържаше смлени дюлеви семки и още десетина най-странни и екзотични съставки. Нямате представа колко трудно беше в ония години да се намерят тези чудотворни дюлеви семки и всичко останало. Преборих се мъжествено и се сдобих с невероятното лекарство. Започнах да се мажа с нетипична за мен воля и настойчивост, всеки ден сутрин и вечер. На няколко пъти опасно си капвах от магическата течност на челото и това беше ужасно изпитание за човешката ми смелост. Минаха няколко месеца, слава богу, не поникнаха косми по челото и носа ми, но и плешивината ми продължаваше бавно, ала трагически да расте.
В един слънчев и изпълнен с ведрост, с радостни предчувствия ден, ние отново се срещнахме с Иван Цанев в кафенето на „Ангел Кънчев“ 5. С най-измъчената си и скръбна физиономия, сякаш го болеше зъб, с най-мрачния си глас, сякаш беше почти готов да се разплаче, той ми каза: „Не става, братко, и с дюлеви семки не става!“
Честит рожден ден, Иване! Бъди здрав и помни – „умна глава коса не държи!“
ВЛАДИМИР ЗАРЕВ
Сприятелени с идващите вечери
Може би най-цитираното стихотворение на Иван Цанев е „Между два разговора с Веселин Тачев“, особено първите му два стиха: „По-малко говори, по-малко говори / и ако можеш – истината само!“. И с право, защото в тях е нравственият императив на поета. Бих добавил – и на човека Иван Цанев, ако можеше те да съществуват разделени един от друг. Аз обаче предпочитам емблематичното за поезията му „Дърво на хълма“: „Да не забравям никога, че има /дърво на хълма – / някъде, далече / където и да е – дърво без име, / сприятелено с идващите вечери“. Да, нашите вечери дойдоха, Иване. Заедно с горчивата и все пак благосклонна към нас съдба, че сме ги доживели. При толкова други жестоки загуби на хора, които обичахме.
![](https://litvestnik.com/wp-content/uploads/2021/11/04-Иван-Цанев-Автопортрет-217x300.jpg)
Запознахме се преди повече от 60 години на есенна ученическа бригада, аз в осми, той в девети клас на русенската гимназия „Баба Тонка“. Ще добавя, тогава се срещнах с Иван Цанев, художника на гимназията. Но се сприятелих с поета. После него го взеха в казармата на Звездец, пехотинец, най-тежката служба. В едно писмо ми описа учебна стрелба с бойни куршуми, свистели над главата му, защото в окопа държал мишените. Нали помните, онези с начертано човешко тяло, по което се следят попаденията. След доста години, когато излезе стихосбирката му „Ранни стихотворения 1960 – 1967“, открих в нея не само юношата Иван, но и началото на същинската му поезия. Съвсем различно от трафаретните войнишки стихове, създавани тогава.
За поета Иван Цанев е писано много и ще продължава да се пише. Не само по повод на юбилеи. Без него поезията ни би изглеждала по-бедна и самотна в литературната ни история. За мен той, подобно на „оня неразгадан датчанин“ от стихотворението му „Почти епитафия“, съедини разкъсаната нишка между високата ни поетическа класика и съвременната ни поезия. Други сигурно ще го кажат по-точно и по-професионално от мен.
А аз просто ще се върна към „идващите вечери“, в които вече сме и двамата. И ще му пожелая да е здрав, за да се радва на малката си внучка и да осъществи, колкото и трудно да е това, докрай творческите си замисли!
Своя Автопортрет Иван Цанев ми подари, доколкото си спомням, през абитуриентското си лято на 1959-а. Пазил съм го в студентски квартири и жилища като скъп спомен. Един от най-съкровените, които съм имал през живота си.
ВЛАДИМИР ПОПОВ
Уязвимият стоик
За Иван Цанев – най-неюбилейния поет – може да се говори само лично и кратко.
През 2016 г. написах няколко думи и кръстих текста си за него „Възхвала на несигурността”. Обичам онова изречение на Бродски, че поезията е непрекъснато упражнение в несигурност. Несигурността отваря коридори към другия, несигурността не претендира за крайна истина, несигурността е милостива, не плющи с лозунги, не бие шамари, не чупи чаши и не пълни стадиони. Иван Цанев е милостив. И едва ли подозира колко е важно неговото неотменимо присъствие за нас. Деликатно и неотменимо, тук няма противоречие.
И сега ще коригирам онова заглавие на текста си, така както Иван Цанев обича да пренаписва, да бутне някоя дума, да търси отново и отново. Не несигурност, а уязвимост вероятно е точната дума. Една стоическа уязвимост. Уязвимост и стоицизъм в едно. Това е дълголетен етос, удържан в две различни времена, всяко със своите заплахи и изкушения.
А неговите стихотворения продължават да пренареждат света, да съединяват частиците му като онази вечно прелитаща пчела в поезията му. И там, от пукнатините на живота, през цялата му нетрайност, уязвимост, счупени щурчета и внезапни телеграми накрая поникват тъй дълго чаканите млечни зъбчета…
И нещо лично – в най-тежките моменти на малки публични екзекуции от млечни братя, когато приятелите притихват, знам, че телефонът ще звънне и ще чуя смутения, пресекващ, гневен и топъл, несигурен и утешителен глас на Иван Цанев. И светът е отново цял.
Бъди жив и здрав, Иване! Частиците съединявай… И пчелите да са с нас.
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ
Иван и пчелата
Иван Цанев е поет, цялостен като естеството. Ясен, бистър и висок поет, видим, вълнуващ – като „дърво на хълма“, като „водопад“, като „пролетна вода“. И това е дори отвъд метафорите, открити от Иван и запечатани в паметта на поезията.
Понеже сме пътували заедно тук и там, из Германия и Италия, с много прекачвания на влакове, самолети и спомени, все се опитвах да си представя на кое от своите стихотворения прилича Иван Цанев и все си казвах наум (на глас не исках да го изрека): на „Епитафия за пчелата“. По-скоро на самата пчела, „сестра на усърдието му“, жужаща, медоносна, с жило – „коренче на песен“. Разбира се, че е доста неправдоподобно да оприличиш един толкова всеобемен поет само на едно негово стихотворение, но нека ми бъде позволена тази литературна игра. Защото самият Иван обича литературната игра, своята и общата – към колко епиграфи от своите събратя е „посегнал“ вдъхновено, за да почете поезията, да й се поклони…
Честит юбилей, Иване, бъди здрав и остани дълго с нас, с „болката и свободата“ да обичаме твоята поезия!
МИРЕЛА ИВАНОВА
Археология на изричането
![](https://litvestnik.com/wp-content/uploads/2021/11/13-Иван-Цанев-и-Веселин-Тачев-300x204.jpg)
В своето „Автопредговаряне” към лирическата автоантология „Дърво на хълма” от 2001 г. (изд. „Слово”) Иван Цанев е написал: „До края на 2001 би трябвало да се появи Археологически разкопки (подбрани стихотворения в превод на чужди езици). Що се отнася до още неиздадените Посвещения и епитафии, почти половината от тях помествам в тази книга.”
Точно след 20 години лирическата автоантология „Археологически разкопки” („Жанет 45”) вече е факт. Видно е, че тя не отговаря точно на заявените през 2001 г. намерения, защото тази сегашна антологична лирическа книга носи щедро, но друго подзаглавие – „Късчета от счупена поема. Преизбрани стихотворения. Подбор от недоизреченото. „Посветени сонети”. Да променя концепцията в наредбата на ръкописното съдържание в никакъв случай не е изненедващо за този поет. И все пак – дали пък назованото някога като превод на чужди езици не е тъкмо това, което имаме днес? Вероятно не би било странно и да се усъмним (с усмивка) дали пък неволна техническа/редакторска грешка не е изписала някога „0” вместо „2” в годината, обещана за раждането на „Археологически разкопки”. И дали тогава, през 2001 г., поетът всъщност не е предрекъл съвсем точно явяването ѝ – през 2021 година.
А именно с припомнянето на някогашната антологична книга „Дърво на хълма”, начева „Археологически разкопки”, защото още първите ѝ страници представят „Късчета от счупена поема” във вида, в който тези късчета са познати от „Седмодневник на поета (седем късчета от счупена поема)” в изданието от 2001. Което пък унаследява (но само) заглавието си още от „Седмоднев” (1987). Оттам насетне в сърцето на новата автоантология са поставени текстове от цикъла „Подбор от недоизреченото”, последвани от цикъла „Посветени сонети” – с кодовете на предишна памет за литературни и човешки родства, но и с (не)изненадващо нови движения върху цялостния релеф – както на всяка сонетна гравюра, така и в съдържанието на общия списък. Тъкмо „Подбор от недоизреченото” обаче ми се привижда като антологично средоточие, но не единствено заради мястото, което му е отредено в композиционния модел. Вероятно и този цикъл ще изкушава тепърва литературните изследователи да доловят новите светлосенски в променливото, но устойчиво и устояващо Иван-Цанево лице – с уж позната, но и изненадваща острота сред деликатния ритъм на тези редове, с доведеното този път почти до предел метасамосъзнание, метапроникновение в персоналната творческа територия. Да се вслушаме, за да чуем отново: „Докато самозванците се дуят, роденият свирец не пада духом – надува си, но без да се надува. Естествено, щом има въздух в дробовете и копнеж в душата”, „…и колкото и да слухти литературоведчикът, до днес не е разчел съставките на тишината”, „Господи, смили се над страхливите душички, дето се спотайват чак в петите – отучи ги от пълзене, гордата походка им върни!”, „Толкова охолни недоволнички и мамини бунтари се боричкаха системно със системата, която ги отхрани, охранявайки подполната им младост (от ненаши съидейници)”, „О, през която и епоха да живее моралистът, според него нравите са все в упадък!”, „Чистофайнико, защо не запуши ушите си, докато слушаше откровенията на мръсника?”. Подразбираща се е уговорката за извеждането на тези късчета от контекстите им. Но тези 22 фрагмента в цикъла от новата антология, цялата им динамична, актуализирана в днешен контекст алегорико-метафорична плътност, мощният ресурс за разчитане, който излъчват и най-вече – етическата стабилност, върху която са изградени и която тук ми се струва повече от всякога, повече от където и да било по страниците на неговите лирически книги – убедено, настояващо авторефлексивна, могат неочаквано да ни стреснат с едно, макар и очевидно, но все пак стъписващо просветление. То е свързано с десетилетните нагласи към тази поезия, които с основание представят уникалността ѝ и през нейната съзнателно поддържана от автора неокончателност, не(до)постигнатост, поезия, несекващо преработвана, шлифована всеки път преди да се вмести – винаги отново временно – в някаква финална гравьорна отливка на самата себе си. Това е така и можем да го видим и тук – в новата автоантологична версия в на лириката му, прибрана измежду кориците на „Археологически разкопки” (още една сладостна болка за литературните историци, особено за онези сред тях, за които е особено важно да проходят текстологичните синусоиди в движението на едно творчество). Но заедно с това епицентърното полагане на „Подбор от недоизреченото” – и с отчетливия реторически ход на озаглавяването му – оголва пред очите ни непоколебимо здравата нишка, онова устойчиво на заплашителни и далеч не само идеологически разлюлявания ядро – през всичките тези десетилетия. По ясния днес отпечатък на това недоизречено можем да ре/конструираме цялата генеалогия на нередактирания и винаги завършен в своите основания етическия дух на този поет и на тази поезия. За да установим, че тя, въпреки привидната колебливост на всички преработващи и пренаписващи процедури, съвсем неколебливо изрича, че винаги е изричала, дори когато изглежда иначе. Дори когато измежду стиховете ѝ светят недоизречения. И дори когато ни мами да влезем в съвсем осъзната илюзорна роля на притежаващи временна читателска власт над стиховете и се самозалъгваме, самодоволно при това (както каза още преди години проф. Михаил Неделчев), че е възможно да постигнем тази поезия в целостта ѝ.
От много дълги години насам отглеждам убедеността си, че фрагменти или дори цели творби от Иван-Цаневата поезия носят молитвена сила. Най-първо се роди това усещане с емблематичната му творба „Дърво на хълма” и нищо през годините не разколеба способността на слуха ми да чува това стихотворение именно като своеобразен посредник между светове – през тайнството на молитвения ритуал. Който дори и за не съвсем посветения винаги е и опит да превъзмогне кръговете на гняв и болка, безверия и слабости, да намери своята реч, своите думи в чуждия, т.е. непознат език, с който да разговаря и с онова дърво – на хълма, някъде, далече… И поезията на Иван Цанев прави възможен този превод. Сред тъмните пластове на свечеряването просветляващо блестят бавните и дълголетни нейни археологически разкопки. Да следваш отблясъците ѝ – с поглед възхитен, завързан със светла нишка за думите, откриващи се из нейните пластове – е спасителна и вечна археология.
Археология на изричането.
ГЕРГИНА КРЪСТЕВА