Дървото на хълма съм аз
Ето как през 1968 г. във в. „Пулс” Иван Цанев представя бъдещата си първа книга „Седмица“: Тя съдържа стихотворения, обединени от едно разбиране за поезия, което с две думи може да се определи като стремеж към пластичен и психологически нюансиран изказ на мисли, състояния, преживявания. Това е интроспективна автохарактеристика на цялостната му поетика: светът му ще се състои от мисли и състояния, предадени с тънка изобразителна пластика и с деликатна психологическа нюансировка.
В положителните рецензии (на Иван Цветков, Симеон Янев, Петър Караангов, Минко Бенчев, Любомир Стаматов) са казани доста неща, но най-важното е казано от един от отрицателите на книгата, Иван Спасов: В миналото много разхвалиха Иван Цанев. Той излезе със стихосбирката „Седмица”. Тя ми направи недобро впечатление, защото няма координати нито във времето, нито в пространството, не личи, че това е книга, писана през 60-те години на ХХ век. Тя можеше прекрасно да излезе след сто или преди сто години. Тя няма социални координати.
Ами нали всяка добра книга тъкмо за това се бори – да се отлъчи от собственото си време, да заживее отвъд календара, да забрави раждането си и да отхвърли смъртта си. Днес, повече от половин век след излизането на „Седмица“, съвременният млад читател ще се радва на книгата именно заради липсата в нея на конкретни социални координати.
„Едно дърво на хълма“ е стихотворение от тази дебютна книга с интересна биография в следващите стихосбирки на поета. То се появява отново в „Седмоднев“ (1987) с коренно променени втора, трета и четвърта условни строфи. А заглавието вече е „Дърво на хълма“. В тази си редакция е включено и в антологията от 2001 г., където заглавието на стихотворението излиза напред като заглавие на цялата книга. През годините Иван Цанев работи върху старите си стихове и много от тях променя. Щом ги променя, значи много държи на тях. Иска ги съвършени. Но света си, финия и дълбокия свой художествен свят, поетът не променя. Ще си позволя опит да вляза в това емблематично негово стихотворение поради убеждението си, че в него се оглежда цялостният свят на поета.
Дървото, обектът на поетическото изображение, и мисълта на съзерцаващия Аз вървят тихо един към друг по цялото протежение на текста с тежнение да се слеят. Дървото, представителната извадка на света отвън, ще ми даде усещането за природна онтология, а аз ще го изпълня с мисълта си. Така съвместно ще онагледим постигането на Едното. На Цялото. Това е акт на реално битийстване, на погазване на привидността, на отхвърляне на илюзорната застиналост на света. И Аз, и дървото сме проникнати равностойно от идеята за слияние. Дървото е не образ, а плът на мисълта, която съм Аз. Следователно Дървото – това съм аз.
Дървото е образ не на подобието, а на равенството. Самото то губи конкретността си и се абстрахира. Дървото е абстрахирано, но си остава изключително, единично:
Да не забравям никога, че има
дърво на хълма –
някъде, далече,
където и да е – дърво без име,
сприятелено с идващите вечери.
Още от самото начало текстът изтича директно от мисълта ми – нещо като памет в сегашно време. Искам да изтрия времевата ос. Дървото, което ще помня, е извън времето. Незабравено, то ЩЕ БЪДЕ всякога. Но то е и извън пространствата – „някъде, далече“. Ще бъде навсякъде – „където и да е“. Още отсега то е Образът на космичното привечерно помирение. Дървото на хълма има всеобща събирателна функция в безекстатичното ми мислене за света. То ме събира с цялата природа. Преди това е събрало небето и земята на върха на хълма. Ако беше чист образ, щеше да бъде митологема. Но в случая няма митичен, а психологически разказ.
Дърво на хълма.
То ще ми напомня
как будните очи в тревата скитат,
как в дълбините на нощта бездомна
поникват гласовете на щурците.
Образът на дървото е в период, оформя анафорично четирите смислови правоъгълника на Цялото. Именно то, Дървото, обгърнало с клони мисълта ми, вкарва света в сетивата ми и те се отварят за най-незначителните зрителни и слухови образи. Неспящите, „виждащите” очи не само ще открият тревата – анонимната част на зеления свят. Те са вече в нея, скитат в нея бездомно, без да породят и една капчица безприютност. В микронизирания свят на насекомите виждащите очи отново са мои. И там те свидетелстват за същото – светът е цялостен и неделим. Ако заедно с буболечките съм усетил тревата, усетил съм Целия живот. Будните очи са почти будистки. Заедно с Дървото – аз съм навсякъде.
Наведен съм надолу към тревата. Замислен. Същинско дърво. Така ще запомня не само видимото. Ще запомня и невидимото. И чутото в най-дълбоката и невидима точка на нощта. И видяното, и чутото в текста са реално без притежател. Те могат да бъдат на всекиго. И читателят може да вземе участие в това тихо всеразтваряне към битието.
Дърво на хълма.
Нека ме обича
и не забравя никога за мене.
То е безименно, ще го наричам
търпение и тишина зелена.
Аз се държа като демиург: „Нека бъде!“. Създавам дървото, за да обича. По мой образ и подобие. Да обича и мен. Вменявам му и памет, изпълнена с мен самия. Не му давам име, защото самият Аз съм анонимен. За разлика от Историята, Битието е имперсонално. Ще наричам Дървото с най-обикновени съществителни – търпение, тишина. Защото в света на прилагателните едва ли има нещо по-тихо и по-търпеливо от едно дърво. Пък то ще придаде на тишината цвят. Зелен – за да се знае, че е негова, че е наша тази тишина.
Тишината е ключова дума за Иван Цанев и за битийния език. Единствено тишината и мълчанието могат да назоват Всичкото, да изкажат Цялото.
Дърво – тъй стройна
плът на мисълта ми! –
стои на хълма, с облаците слято,
заслушано във приказките тъмни,
които му нашепва вятърът.
Тук е смисловата кулминация на стихотворението. Дървото е не само плод на мисълта ми. То от своя страна е нейна плът, неин образ и смисъл. Дървото е тялото на моята мисъл. Ако мисълта ми съм аз самият, то тогава дървото е собственото мое тяло. Дървото – това съм аз. Слято с облаците, дървото е небесно. Следователно небесен съм и аз. Тук и сега дървото оживява! То „стои на хълма“, заслушва се в тъмните приказки на вятъра. От плод на мисълта ми, то се е превърнало в субект на самия текст. И аз, и дървото сме живи! Безкрайно живи!
Стихотворението „Дърво на хълма“ представя особена, „природна” трансценденция. При пълна липса на екзистенциална патетика. Пределна вглъбеност и пестеливост на детайлите владеят целия текст. Има дърво, хълм, трева, щурци, вятър. Езикът сякаш е освободен от концентрация. Езикът се рее.
Чрез медитативна повторителност на лайтмотива Дървото се превръща в точката на всеобщата достъпност до света. През него става слиянието на субекта и универсума. Дървото, Аз (мисълта ми) и Вселената сме едно. Едно Цяло. Каква кротка, омиротворяваща обхватност! Типична за света на Иван Цанев – извън всякакви конкретно-исторически хоризонти и социални координати.
ИВАН СТАНКОВ
Да надживеем края на света
В каква година само ни се падна да честваме юбилея на Иван Цанев: злите духове с лекота сриват въздушните ни кули, пясъчните ни дворци; пропаднали сме в къртичината. Пчелите чезнат, сякаш няма кой да съединява частиците и да вдъхва сладост на нещата. Само замръзналият в точката на безразличието не дочува как стените се тресат и как основите на мирозданието скърцат. Видя се, че победата ни е кратка, изглежда сигурно, че пак ще губим, че ще сме принудени докрай да усетим разпадането. Поне няма опасност да се отровим с оптимизъм. Но ще бъде недостойно да се страхуваме и да бягаме от тревожността – Иван Цанев ни е подготвил да посрещнем раздавача, научил ни е да зидаме огнища, да очакваме с упование изблика на най-младата вода. Дори да усещаме, че времето не изтича и спира да се движи, угнетени от пошлата вечност на днешното, захвърлени в словесното блато на ръба на огромната зима – ние все пак имаме своя учител на тишина и търпение, учител на надеждата, строител на шосета за мравки и канали за ручеи. Да се заслушваме в Иван Цанев, който успява да извади мед от пукнатините на живота, без да се губи в големите думи. Този поет е точно на мястото си, Господи, и нека коренът му жаден дълги години да го подкрепя!
ВАЛЕРИ ВАЛЕРИЕВ
