Разговор с Милена Кирова
Как се роди идеята за преиздаването на „Полувековна България 1878-1928“? Лесно ли убеди „Колибри“ да се заемат с това?
Случайно, трябва да си призная. Започна от момента, в който (вече покойната от три месеца) Лиляна Елмазова, снаха на Евгения Марс, ми подари един екземпляр от оригиналното издание. Разгледах го вкъщи, възхитих се на богатата информация, която може да бъде от полза на всеки историк, включително историк на българската литература, и оттогава не ме остави мисълта, че книгата заслужава – даже не точно заслужава, а трябва – да бъде преиздадена. Издателство „Колибри“ я приеха от самото начало, но книгата е огромна, трудна за фототипно възпроизвеждане, изискваше много средства. В продължение на две години опитвахме да намерим някакво финансиране. Най-накрая, в началото на тази година, програма „Помощ за книгата“ отпусна сума, която беше далече от необходимата, но все пак даде зелена светлина на целия проект. Оттам нататък работата протече за три-четири месеца; трябва да кажа, че издателството я осъществи много професионално и добре организирано.
Какво представлява тази книга и каква рецепция е имала при появата си?
Става въпрос за сборник, определен в подзаглавието като „илюстрован юбилеен албум“ заради огромното количество снимки (около 150), които и сами по себе си са много интересни. Както се вижда от заглавието „Полувековна България“, целта на сборника е да направи панорама на историческото съществуване на българската държава за онзи половин век, който е изминал до момента на неговото съставяне. Тази панорама е много внимателно премислена и композирана, нарекох я за себе си „България от А до Я“. „А“ в този случай е най-общата статия „България. Граници, територия, население“, с която започва първата част, а „Я“ е последната, в която се разказва за създаването и успехите на една земеделска комуна в малкото северозападно село Минкова махала. „От А до Я“ също така означава непрекъсната композиционна линия на онова, което е придобила (или изгубила) България в продължение на изминалите петдесет години. Има например една поразителна карта в самото начало, която показва как са били прекроени границите на държавата ни – осем пъти за четири десетилетия (между 1878 и 1919 година). Ако се замислиш какво означава това в разрушени домове и съдби, свят ще ти се замае.
За мен лично беше много интересна и последната статия, за Минкова махала, защото има пряка връзка с литературата, която преподавам. През 1901 г. група интелигенти-народници се заселили в малкото и съвсем запустяло село Минкова махала. И точно така, както го описват в своите утопични визии писателите народници, както го рисува и Вазов в „Казаларската царица“, те започват работа за просвещаване на местните селяни, успяват да организират техния бит в модерна селскостопанска комуна. Четвърт век по-късно резултатите са поразителни: някогашното бедно село се е превърнало в цветущо стопанство с хиляди декари обработваема земя, включително зеленчукови градини „на поливка при гравитация“ и двеста декара „американски лозя“, от които се произвежда вино за износ; стопанството е отворило верига от магазини, включително в Централните хали; построени са метеорологична станция, парна баня за работниците, детска градина, училище, пералня и т.н. Изглежда направо поразително върху фона на днешната ни склонност да се кооперираме. Може би ни липсва тъкмо интелигенция от онзи вид, който е съществувал преди стотина години.
Целият сборник съдържа 76 текста от различни автори, и всички те са известни специалисти в своята област или са ръководители (настоящи или бивши) на институцията, за която пишат. Разделен е на четири части, най-голямата сред които е „Част ІІ. Духовна култура“ (в интерпретацията на онази епоха духовната култура е обхващала и това, което днес бихме нарекли музейно дело и дори правосъдие). Информацията е огромна и любопитна, освен това книгата може да се чете не само в нейната предложена последователност, а като разпадната картина на пъзел, който всеки подрежда както, доколкото и когато поиска.
Защо толкова десетилетия това оценявано като „рядък подвиг“ дело на Евгения Марс тъне в забрава?
Сборникът наистина получава високи похвали в публичното пространство на своето време, при това оценката е напълно еднопланова и всеобща – почти невероятно събитие в историята на нашия обществен живот. А защо е забравено, трудно е да се каже. Едва ли е единственото забравено добро дело у нас. Най-вероятно защото съставителката му не попада в „списъка“ на незабравимите фигури. Ако не беше нейната връзка с Вазов, щяхме отдавна да сме я забравили, не по-малко от Евгения Димитрова, която при това е била по-добрата писателка. След това пък е попаднала в списъка на буржоазните писателки. Факт е обаче, че тъкмо след като съставя, редактира и публикува на собствени разноски „Полувековна България“, Евгения Марс получава истинско обществено признание, т.е. признание заради самата себе си. От началото на 30-те години до Втората световна война (умира през 1945 г.) тя е много активен участник в различни културни и граждански дружества: съоснователка и шест години (1932-1938) председателка на Клуба на българските писателки, избрана е в Централния комитет на Българската лига за защита на правата на човека и гражданина, подпредседателка на дружество Българска драма… Неслучайно пак през 30-те години излиза и нейният единствен сборник с разкази на социална тематика – „Човекът в дрипи“. А Вазов някога й беше казал, че социалната тематика не е за жени.
Смяташ ли, че в културния жест на Евгения Марс можем да четем някакво състезание с делото на Иван Вазов?
Състезание? Не, със сигурност. Евгения Марс не би помислила да се състезава с Вазов, най-малкото защото двамата винаги чудесно са се допълвали. Няма нищо случайно в тази ненадмината по дълбочина и продължителност привързаност на Вазов към 27 години по-младата от него Евгения Бончева-Елмазова, избрала си псевдонима Марс. („Марс“ впрочем не идва от древния бог на войната, а от псевдонима на една много известна в края на 19. век френска актриса.) Те споделят множество важни неща: семейна среда в малък възрожденски град (Сопот и Самоков), патриархално възпитание, вяра в националния идеал, традиционни нравствени добродетели… Вазов емблематизира значимостта на тези качества в българската култура, но Евгения е негов двойник в женски род, тя е възпитана да мисли и чувства по същия начин, в нея той намира опора и сили, когато е вече уморен и психически претоварен през последните двайсетина години на своя живот.
Защо определяш делото на Евгения Марс като възрожденско?
Защото тя прави това, което и по-известният от нея „последен представител на отдавна изчезналата вече честна генерация на Българското възраждане“ (цитирам Гео Милев, разбира се) би разбрал като задача на българската интелигенция, на българския писател: да съгражда националната памет, да пази духа и буквата на българския национален идеал. Освен това делото на Евгения Марс е възрожденско, защото нищо не иска от българската държава, ами й дава с жертвата на собствени средства и сили; то напомня големите благотворителни жестове на нашите възрожденци.
А как можем да определим мястото на Евгения Марс в българската литература и култура?
Интелигентна и почтена жена, представителка на традиционното направление в българската литература от първите десетилетия на 20. век, активна общественичка и строителка на женското културно движение, радетелка на националната линия сред българската интелигенция от времето до Втората световна война.
Има ли още забравени имена и книги, за които литературните историци трябва да говорят?
Има, между жените например. Точно такъв беше случаят с Евгения Димитрова. Само че аз не споделям опита на някои изследователи, които въвеждат в съвременно обращение творчеството на един или друг забравен писател, превъзнасяйки неговите лични и литературни качества със силни определения и похвали. Това не дава добри резултати, защото поражда по-скоро разочарование, отколкото интерес, след като забравеното бъде прочетено. Важното според мен е да се постави всеки „намерен“ автор в точен социален и литературен контекст, да се очертае мястото (а така и приносът) му към разнообразието на българската литература от някакъв конкретен период. Издигайки на преден план богатството на цялата българска литература, на целия ни културен живот, ние всъщност развиваме интереса към всеки отделен автор, към всяка конкретна творба. И освен това преодоляваме мъчителното усещане за постоянна изостаналост, за културен провинциализъм. Не само качеството на единиците, но и разнообразието на множеството има значение в представите за една национална култура.
Ти самата над какво работиш в момента?
Честно казано, правя нещо безумно. Опитвам се да напиша история на нашата литература от първите две десетилетия на 21. век. Иначе казано, да историзирам настоящето на българската литература. Безумно е не само защото ми липсват перспективата и мярката на историческата дистанция. Поглеждайки назад, не бих могла да посоча друго време, друг период, в който да се е пишело толкова много и по толкова разнопосочен начин. „Материалът“ яростно се съпротивлява на възможността да бъде обобщен и типологизиран. Дори в сравнение с 90-те години на предходния век. Няма нищо подобно на школи и дори течения; това се вижда и в общественото присъствие на българските творци. Огромен брой произведения от всякакъв порядък се разбягват във вселената на днешната българска култура. Правя усилия не за да внеса някакъв ред и да направя оценка, колкото за да събера „материалната“ основа на бъдещите изследвания. Смятаме, че интернет ще ни набави в далечното бъдеще информация за това, което се случва днес, но моят опит не го потвърждава. Информацията потъва някъде в отдалечените и невидими, поне за обикновения литератор, дълбини на Социалната мрежа. Достатъчни са двайсетина години, за да може новата информация да избута старата далече надолу. Освен това бъдещият изследовател просто трябва да знае какво да търси, иначе пак ще останат забравени автори и творби. Макар че и в това има някаква прелест, разбира се.
Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
