Станимир Панайотов
Здравей,
Поради ред причини искам само да кажа, че ти пиша това най-вече като един отдавна излекувал се от патоса приятел, който, отчитайки образователните си дефицити, може само да определи настоящото като мнение. Силно се надявам мнението ми да не е нито патетично, нито мнително. Може би само прекалено дълго?
Така че моля те да четеш тези редове като и само като самостойното ми мнение (или по-скоро мнения, впечатления), което се опитва да бъде емпатийно (доколкото моето мнение познава теб), но не и оценяващо (теб или поезията ти). Просто едно разпитващо мнение, което пита и мен самия.
Не че някога съм търсил истината в поезията. Не че мога да чета поезия по друг, освен херменевтичен начин. Само дето твоята поезия не е херменевтична, или поне не иска такъв прочит. И вярваш или не, за пръв път ми се случва да седна и да пиша каквото и да било за поезия(та) на някого, в случая просто се случва това да си ти. Помоли ме да бъда смел, да?
Аз самият съм писал, та писал, някъде до шестнадесетата си година, когато скъсах с „всичко това“ и тогава осъзнах и реших, че вдъхновението (пфу…) е патологично заболял мой „приятел“, от който никак не се нуждая. Първо скъсах с бог (с малко „б“; скъсахме, когато бях на дванадесет…), после скъсах със себе си, после скъсах с вдъхновението. Просто сега си спомням, че скъсах с „всички“ в мен, за да се опитам да остана себе си, преди доста вече години.
Та сега като че ли най-накрая, освен че конкретно се позанимах да смеля и обмисля стихосбирката ти, си мислих и разни лични неща – къде заради поезията ти, къде заради споменатите „лични“ някакви…
Нищо от това, което съм нахвърлял по-долу, не е и не може да е монолитно и сигурно. Само интуиции, да. Все още имам привилегията да изпитвам дистанцирано/дистанциращо удоволствие от четенето, и то на поезия. Чета с органично „отстраняване“ в главата ми. Това е просто приятелска „вненаходимость“. Или дори приятелско „close reading“ на ръба на изкушението: имам предвид изкушението на теоретичната валенция в удоволствието на четенето, в схватката на обмислянето на удоволствието, на удоволствието в четенето.
Та:
- Харесвам поезията ти. Отне ми около пет дни да разбера дали я харесвам и ако да, защо. Отговорът на „защо?“ е открито покрит във всичко по-надолу.
- За името „Ангел в зоопарка“: Сигурно защото те познавам, още като погледнах името на файла, реших, че това е стихосбирка лична, прекалено лична, защото си помислих (както и често сам се хващам, че самоасистиращо си въобразявам…), че си посветил стиховете на детето ви със Зорница. И така да бе, тук става дума за „ангел“, за безполова невинност, за животни (които отсъстват; ако и да не отсъстват, това са по-скоро животни-синекдохи). Сякаш (встрани вече от заблудата ми) „тук“ (къде?..) става дума за винаги вече изгубена невинност, която е двояка: за невъзможната невинност на детето-ангел, неизбежно попаднало в животинската среда на човешкото; и за случилата се загуба на някаква, на една твоя самотност, която сега сякаш споделяш заедно с някой друг – с дете, с жена, със стих.
- Поезията ти е философична поезия, а не толкова философска. Ако съм прав за това, то до голяма степен написаното оттук нататък може и да има някаква валидност. Ако допуснем, че поезията ти е философична, то това е подчиняваща поезия. Не съвсем поезия на ейдосите, не толкова и поезия на трансцендентно вихрещото се над нас („теб“) махало, а поезия на подчинението.
- Субекти във и на стиха. Това, което ти казах вчера: някъде по средата на четенето ми в главата ми се наби изразът „интерсубективни размирици“. По-коректно би било да кажа „размирици на субекта“. Ще се опитам да обясня.
Да вземем два примера (условно; условието тук е, че се опитвам да мисля четивно-удоволствено субектите на твоята поезия):
Например между „Няма място за притеснения“ и „220/150“ се появяват две фигури: Владетелят и Стопанката, които ми се чини да са взаимозакодиращи се субекти, които всъщност са едно и също нещо. (Също така в подобна линия на, хм, интерсубективна репетативност, се срещат още: „скърбящ монарх“, „учител на учители“, „защото твоето е Първо тяло, Мое първо“, „…името на младата владетелка“.)
Сякаш говориш за едно и също там, където следва да говори едно и също: някакви посърнали и леко жалки (хм) фигури на властта в „любовта“ (и тук твоите „кой“-та и „сега“-та ми се набиват в очи), които по-скоро не действат, защото в крайна сметка тях ги задейства философското им подчиняване на главата на стиха: на заглавието, което е господар (владетел/ка) на стиха, т.е. заглавието, което е Владетелката на стиха, на съдържанието, на утробата на стиха. То – заглавието; и Тя – владетелката.
В някакъв смисъл заглавието озаглавява някакви субекти (квазивластови?), върху които то няма власт. А ако това е така, то е поради зева между заглавията на стиховете и самите стихове: нещо, което аз поне усещам.
(Единственият проблем на удоволствието в моето четене тук бе, че така, както си ми изпратил файла на стихосбирката, ми се струва, че графичната подредба е важна. И ако това е така, ми се струва, че си вложил една ортографична организация на стиха и неговия ямб? Което предполагам има свое послание и то под една или друга форма ще се запази.)
В някакъв смисъл: има едно интерсубективно земетресение (зев, раздор, раз-рив) между философичното послание на стиха ти, профаниращото му озаглавяване на стиха, и конкретността на текста на стиха. Текстологията на твоя стих е или твърде конкретна и влиза в отношение на профанация с философично и/или цитатно заглавие, или обратното: стихът е далеч по-философичен и другоказващ от профанизиращото го заглавие.
(А и освен това по отношение на Владетеля, Стопанката, младата владетелка… Пак казвам, едва ли има нещо монолитно тук, но тук ми се струва, че криеш някакви твои любовни дисфории… pleasurable!)
По-добрият пример за размириците на субекта би бил този: между края на „Глоса“ – „размирици“ и началото на „Някои книги…“ – „щом пътува(м)“. (Всъщност точно и от тук ми избликна „интерсубективни размирици“.) „щом пътува(м)…“ го усещам като размирно и неясно твое бягство: бягство от това, че винаги си заедно с нея, независимо кой точно пътува, независимо къде. (И може би в зависимост само и единствено от едно полунатрапващо се и поразпиляно из цялата стихосбирка сега.)
Сякаш не искаш да кажеш кой какво прави, не искаш да персонализираш, сякаш подчиняваш себе си на излишъка на смисъла на стиха си (както и на излишно многото, което имаш да ѝ дадеш, но не искаш да го дадеш в и на стиха?..). И сякаш може би осъзнаваш (!?!) как този смисъл е винаги в повече; как този смисъл винаги тежи с няколко грама повече от твоя стих, който не е никога повече „твой“. И как в крайна сметка този стих вече тежи повече от теб самия. Ако и да съм прав… харесвам това…
Неорганична размирица със стиха ли е това?
Последен пример: „Хаосът на желанието“ – !!! – Там, в този стих, май е единственото място, където си само ти и ти. Независимо от това „какво“ и от това накрая крайно появяващо се и окончаващо стиха Тяло.
„Кой натиска тила“ на тази твоя поезия, Марине?..
- Профанация. По-горе се постарах да обобщя като как ми се струва да е отношението заглавие – текст, ако и да е съществено въобще.
Единственото, което ме попритеснява в това отношение (което е свързано, както споменах, с това, което реших да нарека „профанация“, или по-точно казано – профанация-като-отстраняване), е, че в някои стихове (т.е. в тези, чието другоказване намирам за философско) заглавията (т.е. заглавия, които намирам за другоказващи от другоказването на самия стих) ми намекват за някаква, хм, някак си остатъчна lifestyle поезия.
(Да не говорим за това сякаш литературно намигване (?!?) – „покой и похот, похот и покой“.)
В този смисъл профанацията в поезията е и цитатност (по Дерида) на поезията и/или поетичността на някой друг (напр. на Боян Манчев), или поне на живота на някой, който е свързван с твоя…
Но да вземем за пример дори и само заглавието „Похвала на изтощението“. Самото заглавие е и озаглавяване на себе си, ако допуснем, че е цитатно, или поне че може да бъде цитатно. (Аз например веднага се сетих за „Възхвала на мащехата“ на Варгас Льоса; и в крайна сметка е ясно, мисля, че няма как да се избяга от цитатността, която си работи сама и необезпокоявана дори от посланието на един стих или на неговото заглавие, ако и когато пък то е подчинено на името на книгата, на книгата като тяло.) Така че според мен е съвсем възможно да има някаква самоконструираща се индивидуация на ниво цитатност във всяко едно (ре)конструиращо четене на стихосбирката ти, що се отнася до о-за-главяването).
Или – най-вече – да вземем например „Ценните книжа“. Това е най-добрият пример за мен, що се отнася до профанацията, разпределена между „заглавието и писмото“…
Или дори „Lost Objects“! Да, всъщност особено „Lost Objects“ – …ъхмхх, какъв деконструиран, осакатен, неорганичен „сонет“…?!?..
Накрая ми се струва, че профанацията в заглавието води до едно умишлено (дали?) овсекидневяване, недопускане на другия прочит на другия на стиха ти като другоказващ, недопускане до трансценденция както на субекта на стиха, така и на самото четене, което само по себе си може да съставлява един субект, и така пък самото четене да стане подчинен субект на субекта на стиха: т.е. индивидуация.
- Поезията ти е телесна, субтилна. Тя е телесна в заглавието, в тялото на стиха, в заглавието като неорганично тяло на стиха. В озаглавяването, в субективирането на тексто(само)съдържащия (се) стих; но и поезията ти има почти навсякъде едно изплъзващо се „там и тук“ (един бягащ деиксис), което иска да бъде, хм, инвагинирано. От смисъл?
Има и съвсем (поне за мен) ясна неяснота на хронотопите (мн. ч.). Защото е ясно, че това са писани за някой или нещо стихове… В тази телесност има някакво търсене на органичност: най-вече в „Третата гърда“. И май има носталгия по (липсата на) органичност: например в „Белова“. Поне два примера виждам тук. В „Зорница…“: „…тя чете/ моите…“. Или в „Златен век“: „…диетите“.
Сякаш питаш: как да се организира животът, как да му се даде тяло?.. Как да се даде тяло на живота с някой друг, когато животът е вече друг!?! И в крайна сметка как да се запази животът на един Ангел като невинно тяло в този зоопарк!?!
- Ако и да има търсене на органичното или поне отчитане на винаги вече отсъстващото на никога повече органичното, то за мен съвсем неорганично (!) стоят три стиха, които аз си нарекох „стихове-самотници“. Поред, това са: „Белова“, „220/150“, „Мълчаливи прегръдки“.
Тук нищо повече не мога да кажа, само интуиция (която вече споделих), че сякаш виждам втора стихосбирка в стихосбирката.
- Може би цялата тази профанация, ако съм прав въобще, че я има, ти помага ти-като-субект да се самодистанцираш, да се самоотстраниш от собственото ти писане, т.е. философски да дадеш живот на субектите на и в стиха, които вече не са теб самият. Може би.
- Дори и така да е. Профанацията, ако и да я има, не е ирония. И по-добре. Все пак това е поезия, а не иронизация на поезията.
Дубровник, юли 2006 г.
Станимир Панайотов
Мàрина
На Марин Бодаков
има един склонèн безпредел
скончаем и тъмен
мътен безпътен
в който няма тъги в който няма
конечни души – там
ти си море синева и тиха тъга
там идваш и казваш – аз в себе си
плача за тоз безпредел аз в него тъма
и една безпредел маринà съм – аз нямам
вече душа, там съм просто аз, една от сълзи
синева
