Петя Хайнрих
Който чете стихосбирките на Албена Тодорова, той неизбежно стига до убеждението, че поезията за нея е съдба. И това е радостната новина – книгите ѝ ни срещат с човек поет, който живее с поезията; с естествена лекота делникът се промъква в текстовете ѝ. Ако има нещо за казване или за мълчане, то Албена Тодорова прави от него поезия. Затова и поетичният свят на книгите ѝ е многопластов, многокартинен, сочен и буен, и близо до живота, толкова близо, че читателят се усеща изхвърлен на улиците, за които тя пише, потопен в аромати, говор и шум, среща се с другите, седи на масата в заведението или пътува във влака – авторката поставя заглавие „потегляме“ и литературата върши останалото: действително потегляме, гледайки как като японски майстор бездомникът сгъва сиво одеяло, жената в пекарната вади топли прецели, а един мъж крещи на поничката си (и такива работи стават). Албена Тодорова е любопитен, но дискретен наблюдател, който вижда „хората, които не знаеха, че са стихотворения“, както твърди едно от заглавията в книгата.
„Единайсетте сестри на юли“ (Жанет 45, 2021) е третата ѝ стихосбирка. Както и при предишните две – „Стихотворения“ (самиздат, 2014) и „Стихотворения, от които ти се живее“ (Жанет 45, 2018) – основният тематичен сноп е от усуканите нишки на вниманието към живота и преживяната крехкост на любовта, семейните връзки, приятелството, града. „Единайсетте сестри на юли“ е книга, подредена по загатнат сезонен принцип – градовете и срещите преминават през годината, по естественото течение на нещата. Дори като оформление стихосбирките се представят като частите на цялост.
Художник на кориците на последните две книги е Христо Гочев (традиционен оформител на корици на стихосбирки в изд. „Жанет 45“) и може би заради Азия в биографията на поетесата е търсена някаква интерпретация на японски пуризъм, повече при корицата на втората книга, по-малко при тази, третата. Може би.
Основен образ, свързващ и трите книги, е този на бащата. Бащата, когото вече го няма: „не ходим на гробовете на бащите си“ стои още в началото на дебютната стихосбирка. По късно, във втората книга: „Отлагах дълго / да дойда да видя / как от бащината ти къща, татко, / са останали само стените“. Няколко стихотворения по-късно в същата книга е опитът за съживяване на разпаднaлото се семейство чрез превъплъщението в образа или на майката, или на бащата: „полека и бавно / се превръщаме в майките си / с изключение на тези от нас / които се превръщаме в бащите / си или в техните любовници“. Този стремеж на лирическия аз да се вмъкне в образа на бащата, да стане в плът и кръв онзи мъж и баща, при когото „в колата се слушат само гънс и стоунс / и винаги кара татко / и никога не питаме непознати за посоката“ го откриваме отново и в настоящата стихосбирка. Загубата на бащата и предизвиканото от него мощно поетическо присъствие отвъд смъртта, изобщо влиянието на бащата в живота на децата му е и тема на друг съвременен български поет – Марин Бодаков. Поетическата близост между двамата сякаш не се изчерпва само с образа на смъртта на бащата и никак не е случайно, че в „Единайсетте сестри на юли“ има стихотворение, посветено на Марин Бодаков.
Книгата завършва с частта „вместо довиждане“, която с шестте си стихотворения представлява поетическо обръщение към мъртвите близки, изобщо фин говор със загубата, обръщение с любов и разбиране, памет: „Виж, за кратко сме тука. / Обичаме. / И после ни няма“ (началото на последното стихотворение в книгата).
Албена Тодорова, така ѝ се е случил животът, е човек, потопен в различни култури и езици. Родена е в Махачкала (намерете го на картата, любопитно късче земя), трето поколение емигрант по майчина линия, израснала в София (град на нейното сърце и централен град на поезията ѝ), живяла, учила и работила в Япония, Германия и Великобритания. Вероятно има и други, неизвестни ми спирки от житейския ѝ път, предизвикали поетичните видения в текстовете ѝ. Това житейско потопяване в култури и езици е същинската сила на поезията ѝ.
Точно там е силата! Там е ненадмината. Дори когато пише за битийните, местни неща от живота, тя го прави сякаш може да погледне през различни лупи, овладяно и мъдро. Затова и поезията ѝ успява да вълнува над нивото на родното. Също езикът и стилът на поезията ѝ – прецизни, от света.
Онова, което по-малко блести, са заглавията на стихотворенията ѝ, но нужен ли е блясък. Най-добре е там, където ги няма. Повечето стихотворения действително нямат заглавия. Това създава усещане за фрагментарност и свързаност помежду им. И е удивително, че при тази трудност на заглавията цялата стихосбирка все пак носи такова запомнящо се – „Единайсетте сестри на юли“. Да припомним тук, че дебютната стихосбирка е наречена „Стихотворения“ – едновременно впечатляващо заглавие със своята сдържаност, дори плахост, и в същото време клонящо към доста смелото „без заглавие“ изобщо.
Албена Тодорова е от онези, които чрез поезията си разсъждават върху битието на поета. Какво вършим? Защо го вършим? Какво ни е мястото? Лично за мен „Единайсетте сестри на юли“ има един друг великолепен край. И той е със стихотворението, което започва така:
спускай поета понякога в мини,
карай го да гази кални полета, ливади с огромни крави,
бутай го да се завира под търбусите на ядрени реактори…
Без да ставам поучителна, четете го като поклон от мен: Точно така, Албена! Точно само така – спускай поета в мини и продължавай да изследваш неудобството и трудността.
Албена Тодорова, „Единайсетте сестри на юли“, „Жанет 45“, 2021.
