Митко Новков
Дали си даваме сметка колко парадоксална е думата убежище? Дума-оксиморон, съставена от две различни, да не река противоположни семиотични единици: у-, която е представка, у-казваща центростремителност, насочване навътре – към лоното може би; това се у-сеща, когато я сравним с близката ѝ, но с обратно референтно звучене представка от-. Ето: укривам: първо значение според Българския тълковен речник (1973): „Давам таен подслон, поставям на затулено място; скривам“; и откривам, която – пак според Речника – значи: „Махам покривката на нещо, преставам да крия, показвам“. Абсолютно насрещни действия: първото скрива, а най-добре е да се у-криеш в центъра – „Пътешествието до центъра на Земята“ (Жул Верн) намира един цял „Изгубен свят“ (Артър Конан Дойл); второто от-крива, а най-доброто от-криване е да свалиш булото, да от-махнеш илюзиите – „Разбулената Изида“ (Елена Блаватска) те довежда до болезнения, но и оздравителен процес на „Изгубените илюзии“ (Оноре дьо Балзак). Представката от- е повече центробежна, отколкото центростремителна; и точно на нея съответства остатъкът от думата (у)-бежище.
Има една поговорка – слабо известна, от имперско време, когато Цариград е бил столица и на българите: „Стоянова майка плаче, Бежанова се смее“. Кредото е: бягаш ли, спасяваш се. В своя гениален Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовен езикъ (1941) проф. Стефан Младенов извежда бѣгамъ от индоевропейския корен *bheugw-: *bhuēgw– – да бягам, от него идват всички думи, обозначаващи глагола бягам в славянските езици. От същия корен е и Бегуни – заглавието на знаменития роман на Олга Токарчук[1]. Бегуните избягват всяка централна власт, стараят се колкото се може по-малко да ѝ попадат в полезрението; тоест центростремителното у- е абсолютно несъобразно с центробежното –бежище. За думата убежище спокойно можем да кажем, че тя се разбягва на две страни: представката дърпа към центъра, коренът тегли извън центъра и в крайна сметка се получава дума-монстър, дума-хибрид, дума-кентавър; да си в убежището ще рече, че си в центъра на хетеротопията. Заглавието Времеубежище можем да преведем на езика на постструктуралисткия постмодернизъм като Хронохетеротопия.
За Мишел Фуко хетеротопията (която той противопоставя на утопията) представлява „нещо като контрапространство, ефективно отиграна утопия“. В това „контрапространство“ откриваме „реалните места, всички други реални места, които могат да бъдат намерени в определена култура, едновременно представени, оспорени и преобърнати“. Дочуваме отзвук от Борхес, от „Алефът“: „Видях гъсто населеното море, видях изгрева и залеза, видях тълпите на Америка, видях посребрена паяжина в центъра на черна пирамида, видях разрушен лабиринт (беше Лондон), видях безброй очи, които се взираха в мене отблизо като в огледало, видях всички огледала на планетата и нито едно от тях не ме отрази…“ – и така още 348 думи на виждане какво ли не. Които извикват накрая „безкрайно преклонение, безкрайна жалост“. Хетеротопията, която е Алеф, причинява според Борхес противоречиви чувства – преклонение пред (величето на вселената може би?), жалост към (нищожието на Аза, не ли?) „(не)Реалните места“ на хетеротопията зареждат с възторг и печал, с възвишеност и меланхолия; с възход и низход…
Хронохетеротопията прибавя усещането за изместеност, за несвоевременност (Ницше). Класически пример за подобна изместена несвоевременност е легендата за светите седмина ефески отроци Максимилиан, Иамвлих, Мартиниан, Иоан, Дионисий, Ексакустодиан (Константин) и Антонин. За да избягат от гоненията при император Деций, скрили се те в пещера, където заспали двестагодишен сън. Събудили се, за да засвидетелстват истината за Възкресението, което някакви еретици отричали. После отново заспали – до Второто пришествие. За разминаването им с потомците говори обстоятелството, че император Теодосий І – вече вярващ християнин (той забранява окончателно изповядването на езическите вярвания и закрива Олимпийските игри), искал да изготви седем сребърни ковчега, където да положи телата им. Те обаче му се явили насън и го помолили да ги остави в пещерата, в която първоначално заспали. Императорът, разбира се, ги послушал – на светци волята се не скършва[2].
Същата изместена несвоевременност отбелязваме в разказа на Уошингтън Ървинг „Рип ван Уинкъл“ (1819). Този жител на покрайнините на малкия тогава градец Ню Йорк с кучето си поел на лов, но не срещнал звяр, а човек – възрастен холандец, на когото помогнал да занесе бъчонка със спирт до малък амфитеатър. Какво било учудването му, когато видял там подобни на извикалия го старец достолепни господа да играят кегли. Заблудилият се ловец поднесъл на играчите питие, той също се възнаградил с няколко глътки, обаче спиртът му подействал силно – съзнанието му помръкнало и заспал. Когато се събудил, кучето било изчезнало, а мускетът му – в ръжда. Тръгнал Рип ван Уинкъл да се връща по същата пътека, обаче нищо по нея вече не било същото – видял ручей, какъвто преди нямало, изпречили му се скали, които му запречвали пътя. Промъкнал се някак, срещнал хора, но никой от тях не му бил познат, а и дрехите им били малко странни. Хората също го гледали учудени. Рип опитал да разбере защо и се попипал по лицето – и се изненадал да установи, че му била пораснала дълга бяла брада. Влязъл в селището – и там непознати. А и с познатите нещо не било както трябва: видял млад мъж, изглеждащ досущ като него; приближила и млада жена с дете на ръце, тя пък приличаща на жена му. Това била дъщеря му Джудит Гардинър. Двойникът бил синът му. На въпроса кой е баща ѝ Джудит отвърнала, че се казва Рип ван Уинкъл и преди 20 години – нарамил пушка и подсвирквайки на кучето, поел на лов. Оттогава изчезнал… Макс Фриш, който заимства историята от Ървинг – поукрасявайки я, избира да я приключи така: „Рип поживял още няколко години в селото като чужденец в един чужд свят“. Типична изместена несвоевременност; превръщане на синхронията в какохрония…
Горкият Рип ван Уинкъл, който с двайсет години изостанал от света!…
Горката България, за която казват, че е с двайсет години назад от света!…
Романът „Времеубежище“ играе на струните и на какохронията, и на двайсетте години. Но играе така, че изоставането да не се усеща. А не се усеща, защото българските убежища не са това, което са: мислим ги за убежища, пък те се оказват обратното – отбежища; от тях по-добре да бягаш, отколкото у тях да се криеш. Не спасение, а илюзия за спасение: обещават едно, сюрпризират те с друго. Емблематична илюстрация е образът на гората/планината-закрилница: в представите е такава, реално – почти не. Казано иначе, гората е повече сотериологична утопия, отколкото закрилница и покровителка.
Ето го утопичния образ: „Развивай ми се, горке ле, горо зелена, Гергьовден дойде! Юнаци се стегат, войводи да ида – пушките си миа, сабите си точа. Зелената трева – юнашка постелкя; студената вода – юнашка здравица; белите гъби – юнашки погачи“. Действителността обаче е по-сурова и това в народните песни го има едно към едно. Първата суровост можем да наречем климатична: „Ког’ излегле во гора зелена, що зароси една лапа’ица, а по неа еден ти’ок ветар, замръзна’е пушки на рамена, а елеци на кноки кошули, а кошули за месо юначко“; втората – канибалска: „Гарван грачи на висока йелха, вълче вийе на висока чука; гарван грачи, вълчу отговаря: – Ей та тебе, вълчо побратиме, яла тука под висока йелха, тука лежи юнак с тежка рана, ти шъ йедеш белото му тело, аз шъ пия черни, ясни кърви“. В „Записки по българските въстания“ Захарий Стоянов описва по блестящ начин това ментално подхлъзване за гората/планината/Балкана като закрилници: „Наляво долчина, надясно краище, напред ни камъци, с една реч – положение ужасно. … За нашите стари войводи Стара планина е била действително „рай“ и „майка“ … Сега не беше така“.
Сега не беше така: утопията се е преобърнала в антиутопия…
Парадоксално, но истинско убежище нашенецът намира в места, където хич не би му хрумнало. В „Житие и страдания грешнаго Софрония“ изстрадалият от беди и преследвания владика разказва: „Но побегнах и скрих ся у един турецкий харем“. 26 дена Софроний се тули там, и то напълно успешно. Тая безопасност на харема Христо Ботев разиграва и подиграва гениално в „Политическа зима“: „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм[…]“ Архиереят все се оплаква от глад в харема („Да оставим ястие, ами много дни и без хляб останвах, почто ония турчин беше сиромах, повише кукурузний хляб ядяха. Но имаше малко зелие армея, а друго нищо“), обаче в топлата соба поетът решава проблема: „самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук“. И забележете! – хич не по хайдушки, а по харемски (Захарий Стоянов: „Надали е имало нещо по-приятно от това, щото момчета да насядат около своя любим войвода под дебелата букова сянка, подпрени на шишенетата си, а черноокият овчар да върти шиша на крехкия овен около големия огън“).
Българското въображение все дири спасение там, където го няма. И заради предубеждения все го изпуска там, където го има. „Времеубежище“ разказва тази наша обърканост. Обърканост, която постоянно гради утопии, за да се окаже накрая насред антиутопията – вечното българско битие.
Битие без убежище. Битие без отбежище. Битие без битие…
[1] Бегуни – Времеубежище: дали няма да открием в двата романа, полския и българския, повече преплитания, отколкото са видими на пръв поглед, и то точно въз основа на общия им коренен произход? Бегуните са старообрядска секта, безпоповци (за които не е нужно свещеникът да е ръкоположен, че да извършва тайнства). Основоположник ѝ е някой си Евтимий, според когото: „Звярът на Апокалипсиса е царската власт“; следователно всяко съприкосновение с властта те вкарва в грях. Но тъй като пряко не можеш да се опълчиш на властта, трябва да я отбягваш и заобикаляш: „достоит таитися и бегати“. Героинята на Токарчук, бегунката, също бяга от властта, не иска никакво съвкупление с нея; Гаустин (и) Господинов пък във „Времеубежище“ бягат и от властта, но най бягат от днешното (си). Да си бегун, значи да си извън административните обязаности в настоящето; да си времеубежник, значи да си извън историческите обязаности в настоящето. Сплавянето даде изненадващ резултат: властта е история, историята – власт. И пред двете книги хоризонтът е 1984: „Който владее миналото, той владее бъдещето. Който владее настоящето, той владее миналото“. Получава се: бегунката бяга в настоящето, за да избяга от всяко време; времеубежникът бяга в миналото, за да закове едно-единствено време. Първата анихилира времето, всяко историческо време; вторият монументализира времето, едничкото в историята време. Бягство от времето и бягство във времето: Бегуни е роман-съпротива, Времеубежище – роман-крепост. Първият бяга и това е съпротивата, вторият се укрива и това е крепостта. Партизани и таборити…
[2] В Ефес съм бил няколко пъти, но пещерата на седемте отроци не успях да посетя. Доколкото я има, разбира се (това, което има около Ефес, е карстова система, където в някои пещери са открити древни погребения). Но съм бил на гроба на Дева Мария в Мериемана, свещено място за християни и мюсюлмани. Оградата около него е цялата покрита с шарени парцалчета, в които вярващите увиват желанията си, отправяни към Божията Майка. Тази практика е амбивалентна спрямо изместената несвоевременност: тя премества времето, тоест управлява го и го приближава, но в същото време се опитва да обезсили несвоевременността; да направи времето не просто своевременно, а (на мен и за мен) дори съвременно. Така, ако седемте отроци се отместват от времето, прибирайки се след събуждането си отново в своята пещера, то шарените парцалчета преместват и поместват времето в себе си; са в известна степен пещера за времето. Бягство и затваряне от съвремието в пещера; предизвикване и затваряне на бъдещето във възел-пещера: хронохетеротопията се е превърнала в хроноутопия.
