Рени Йотова
На 12 декември 2021 г. се навършват 200 години от рождението на Гюстав Флобер. Обикновено годишнините са повод за равносметка на едно наследство, което безспорно е оставило своя отпечатък върху френската литература, но което има и своя дълбока следа в българската рецепция на автора. Флобер обаче принадлежи и на световната литература, той е част от нейния канон като предтеча на модерния роман, като дълбок изследовател на човешката душа и на човешката глупост. Боваризмът е навлязъл като термин в психологията, а творчеството на писателя е вдъхновявало и продължава да вдъхновява творци от различни области, както и да буди размисъл или да носи утеха. Това творчество ни подтиква да се запитаме дали литературата е способна да повлияе на човешкия живот и да го промени.
Не мога да не изразя удивлението си от един пасаж към края на романа „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, спечелил наградата „Гонкур” и Голямата награда на Френската академия за 2006 г. Романът представя мемоарите на Максимилиан Ауе, бивш нацист, който след войната се заселва във Франция и отваря фабрика за производство на дантела. Героят чете по време на войната до последно „Възпитание на чувствата” на Флобер, томчето, което е взел от дома на сестра си, чиято кожена подвързия вече е прогизнала, докато край него напредват руските танкове и целият път е осеян с трупове: „Обилният равен поток на прозата бързо ме понесе, вече не чувах тракането на веригите, нито рева на двигателите, странните подвикавания на руски „Давай! Давай!”, нито малко по-далечните експлозии; единствено издутите и лепкави страници ми пречеха на четенето.” Дали литературата остава единственото пространство на свобода сред разпадащия се свят? Ауе ни дава недвусмислен отговор: в изкуството, сред красотата и спокойствието, които само една творба на духа може да предложи на човека той успява да съхрани човешкото у себе си.
Този недисциплиниран ученик, който се научава трудно да чете, но още от дете изпитва желанието да „пише истории“ е както проницателен наблюдател и критик на обществото, така и романтик. През 1836 г., на плажа в Трувил се запознава с Елиза Шлезингер, млада жена на 26 г., в която се влюбва тайно. Тази невъзможна любов е въплътена от доста негови герои в „Спомените на един луд“, „Възпитание на чувствата“. А с Луиз Коле поддържа дългогодишна епистоларна връзка, съпътствана от редки тайни срещи. Именно пред нея споделя: „Когато след една година романът ми бъде завършен, ще ти донеса пълния ръкопис, от любопитство. Ще видиш с каква сложна техника успявам да сътворя едно изречение.“
Век и половина по-късно съвременната критика е успяла да превърне тази хубава интелектуална изненада, която Флобер обещава на Луиз Коле, редактирайки първия си роман, в едно от най-удивителните приближавания до литературната творба. Писането, пазител на паметта и културата ни, всъщност е една техника. Нашата съвременност преоткрива писането като техника, а заедно с него и средствата за практикуването му (хартията, пособието за писане, ръкописа, печатницата) тъкмо в момента – и очевидно това не е случайност – когато новите технологии преобръщат историята на текста, водени от амбицията за една нематериална и мигновена комуникация в пространството. Досега хората пишеха книги, за да оставят съобщения във времето и сякаш нарочно, писателите не ни завещаваха друго, освен своите текстове (сещаха се също да ни оставят и черновите си). Приемайки на сериозно тази очевидност, сме задължени да разгледаме отново литературата с онова материално, почти медиологичо, или още по-добре казано „генетично“ любопитство: на писателя трябва да се гледа като на техник, независимо колко голям може да бъде талантът му.
Истински шампион на задраскването, Флобер започвал от пет до петнадесет пъти една и съща страница, за да получи окончателния, достоен за отпечатване според него вариант, а някои пасажи от „Мадам Бовари“ изисквали до шейсет последователни пренаписвания.
В едно свое интервю от 2018 г. Джулиан Барнс твърди, че „Флобер би могъл да напише чудесен роман за съвременна Америка.“ Авторът на „Папагалът на Флобер“ подобно на своя герой Джефри Брейтуейт, пенсиониран лекар вдовец, обсебен от Флобер, безспорно познава чудесно Гюстав и можем да му се доверим, когато ни казва: „А какво мислят хората за Флобер сега? Как си го представят? Като плешив мъж с увиснали мустаци; като отшелника от Кроасе, човека, който е заявил: „Мадам Бовари, това съм аз“, като непоправимия естет, буржоазния буржоазофоб? Самонадеяни сентенции, улесняващи резюмета за ония, които бързат. Флобер едва ли би се изненадал от умствената ни леност, от нежеланието ни да вникнем в нещата.“
