Разговор с преводачите Росица Ташева и Атанас Сугарев
Морис Надо определя „Възпитание на чувствата“ като един от големите романи на века. Какво усещане предизвиква тази творба у вас?
Росица Ташева: Със сигурност е един от големите романи на века може би на първо място като роман основоположник, ако мога така да се изразя. Във „Възпитание на чувствата“ Флобер развива немския билдунгсроман, като му придава повече дълбочина и повече всеобхватност, всъщност създава нов роман на съзряването. Флобер е, разбира се, и представител на късния романтизъм, колкото и да го обявяват за реалист. Освен това полага основите на натурализма, както смятат и Мопасан, и самият Зола. Но това, което у мен лично буди специално този роман, който съм чела може би в късния пубертет, беше сходството – сходството в чувствата, което тогава намирах между изживяваното от Фредерик Моро и това, което самата аз изживявах по онова време макар и по аналогия, макар и в съвсем различен контекст. В ранната младост човек се отъждествява с героите на любимите книги и Фредерик беше за мен един такъв герой – редом с някои персонажи на Джек Лондон, на Ерих Мария Ремарк и доста други, които сега не бих поставила редом с Флобер.
Атанас Сугарев: Показателно за този роман е подзаглавието „Историята на един млад човек“. Ненапразно „Възпитание на чувствата“ е разглеждан от критиката като най-автобиографичния роман на Флобер. Главният герой Фредерик Моро, също като самия Флобер, е подвластен на несподелена любов, а и в негово лице авторът описва някои свои преживявания, както и определени нрави по времето на Френската революция от 1848 г. Романът, въпреки противоречивото първоначално приемане от публиката, наистина е сред най-значимите произведения на ХІХ век, защото показва всъщност историята на цяло едно поколение. В него без излишна емоция, правдиво е описана житейската реалност такава каквато я вижда авторът и каквато той ни я поднася чрез своите герои в сблъсъка между мечти и реалност, между добротата и нравствената и морална нищета.
Какви са предизвикателствата пред преводача на Флобер?
Р. Т.: Стилът, разбира се. Точната употреба на думите, отказът от повторенията, синонимизацията в добрия смисъл на думата. Много отдавна съм превеждала „Бувар и Пекюше“, но още си спомням как в самото начало Флобер успява на повече от десет страници да употреби поне двайсет пъти понятието за шапка, без нито веднъж да използва една и съща дума. Тогава положих усилия да не остана по-назад и мисля, че в този точно случай успях. Беше мъка и удоволствие.
А. С.: Предизвикателствата пред преводача на Флобер са огромни. Всеизвестно е какво внимание отделя той на своя стил, колко е прецизен към думата, фразата и изказа. Навремето преведох „Речник на готовите истини“. Тези петдесетина страници ми отнеха повече от година. От една страна, трябваше да подредя българските понятия по азбучен ред (а тогава нямаше компютри и изписах няколко тетрадки с постоянно променящата се последователност), а от друга, търсех точния еквивалент в българското звучене на френското клише. То трябваше да звучи ясно, лаконично и същевременно да посочи цялата палитра на човешката глупост. Наложи се и да правя безброй справки за обяснителните бележки.
Според вас младите хора в България биха ли чели Флобер и защо?
Р. Т.: Не виждам защо не. Флобер не е писал за зрели или за възрастни хора, нито впрочем за млади. Той е писал за изкушени от литературата хора, но у него, като у всеки истински голям писател, има храна за всякакви възрасти и вкусове. Освен това разграничението млади – стари е колкото разпространено, толкова и изкуствено. Мисля, че представителите на глупостта, с която Флобер води война през целия си живот, са еднакъв брой във всички поколения. Както тези, които четат, така и тези, които изобщо не четат книги. Така че да, младите хора биха чели Флобер – онези от тях, които биха чели Флобер.
А. С.: За четящия човек според мен би била интересна съпоставката на нравите, живота, стремленията и илюзиите между двете епохи. Въпреки че ни делят век и половина от творбите на Флобер, в тях откриваме много общочовешки качества и недостатъци, валидни и днес. Дано младите посегнат към книгите му. Дано.
Любим цитат от Флобер?
Р. Т.: В едно от писмата си до Луиз Коле Флобер пише, че препрочита Рабле и му се струва, че го чете за първи път. Че Рабле – преразказвам, не цитирам точно – е големият извор на френската словесност и че трябва да се завърнем към него, да обичаме истинското с ентусиазма, с който той се е отнасял към фантастичното. И мисля, че Флобер е правил точно това, всъщност във всичките си романи. Разбира се, що се отнася до хумора, пък и на фантастичното, най-много в „Бувар и Пекюше“.
А. С.: Колкото и странно да е, той е от „Бувар и Пекюше“ и струва ми се, разкрива цялата сложност на човешката душа – „Защо дадена особеност, даден недостатък ни е противен у един, а ни очарова у друг?“.
Госпожо Ташева, Вие сте носител на наградата на Съюза на преводачите в България за превода на „Бувар и Пекюше“ от Гюстав Флобер (1985 г.), колко време Ви отне преводът на тази творба и кое беше най-трудното?
Р. Т.: Не искайте от мен да си спомня колко време ми е отнело нещо през 1985 година. Иначе тази награда ми е най-свидната, защото имам лични отношения с хумора, а с „Бувар и Пекюше“ Флобер е написал под формата на гротеска мечтаната енциклопедия на човешката глупост макар и в смекчен вариант. Докато превеждах, през цялото време усещах – или си въобразявах, че усещам – двойственото отношение на писателя към двамата му дълбоко комични и определено глуповати герои. Именно глуповати, непосредствени, простодушни, не глупави. Може и да се лъжа, но ми се струва, че Флобер е харесвал тяхната добронамереност, нестихващата им любознателност и тъпото им упорство, отказа им да се откажат. На мен поне ми харесаха. А най-трудното беше да намеря „точната дума“ – le mot juste, която Флобер е търсил през целия си творчески живот.
Имате ли наблюдения каква е рецепцията на Флобер в България? В какви тиражи са издавани преводите му?
Р. Т.: Флобер винаги е бил издаван в България и в това, разбира се, няма нищо чудно. Тиражите на книгите на Флобер преди 89-а бяха в десетки хиляди, каквито изобщо бяха на класиката по времето на държавното книгоиздаване. След 89-а Флобер е нееднократно преиздаван, главно „Мадам Бовари“. Тиражите по разбираеми причини са много по-малки, но със сигурност може да се каже, че Флобер продължава да бъде издаван. Например „Колибри“ подготвя второ издание на „Бувар и Пекюше“, ще излезе по някое време догодина, в какъв тираж – не питайте. Няма да е в десетки хиляди, но смея да се надявам, че ще се изкупи целият.
А. С.: Навремето „Народна култура“ го издаваше в огромни тиражи, а сега нямам преки наблюдения.
Защо фестивалът „Синелибри“ през 2020 г. бе озаглавен „Възпитание на чувствата“?
Р. Т.: Според идеята на организаторите в момента изживяваме период на изпитания, а всяко изпитание възпитава чувствата, изгражда характера, насърчава ни да преосмислим ценностите си, да си направим равносметка. Разбира се, фестивалът отбелязва и 140 години от смъртта на Флобер. А през декември пък се навършват 200 години от рождението му.
А. С.: В конкретния случай акцентът трябва да падне върху думата „възпитание“. Този фестивал е събитие, което цели да покаже и представи някои от най-стойностните образци в областта на литературата и киното, както и да организира срещи с техни създатели. А и въпросното издание съвпадна с годишнина от Флобер.
От 1841 г. Флобер обмисля да напише „енциклопедия на човешката глупост”. Той не крие своето намерение да си отмъсти: „Единствената ми цел, пише той, е да избълвам върху съвременниците си отвращението, което ми вдъхват! Най-после ще кажа открито какво мисля”. Как бихте коментирали това твърдение?
Р. Т.: Като му противопоставя едно друго Флоберово твърдение: „Когато роптаеш против идиоти, рискуваш сам да се видиотиш“. Флобер винаги успява да спази мярката между „избълваното отвращение“ и неговата литературна форма. Той използва силни думи, за да изрази отношението си към хората, с които е бил принуден да общува (сред които е имало и малък брой личности с главно Л, с които е общувал с удоволствие, да си спомним Тургенев, двамата Гонкур, Бодлер…), но мисля, че би възприел безстрастната констатация на фантаста Хауърд Лавкрафт, с когото може би някъде там горе вече се е запознал: „90% от всичко не струва нищо“. Самият Флобер е от десетте процента.
А. С.: Това твърдение е реализирано великолепно както в „Бувар и Пекюше“, така и в „Речник на готовите истини“. Показателно е това, което отбелязва Едмон дьо Гонкур в дневника си след смъртта на Флобер – „Бувар и Пекюше“: какъв странен подход! Да издирваш старателно в течение на пет, на шест години всички глупости по другите книги, за да напишеш своята“.
Мадам Бовари еманципирана жена ли е?
Р. Т.: Едва ли. В мадам Бовари има нещо парадоксално. Тя е, както си личи от отношението на Флобер, колкото и да е прикрито, тя е банална и не особено интелигентна подобно на други негови герои. При все това тя изглежда романтична и буди романтични чувства в не един читател. Преди години в някакво проучване бе зададен въпросът: „С кой литературен герой бихте искали да прекарате Нова година?“. За мое велико учудване имаше много отговори „С мадам Бовари“! При това явно на мъже. Всъщност може би и в „Мадам Бовари“ романтикът Флобер се размива в реалиста Флобер, но прозира достатъчно добре.
А. С.: Какво означава еманципация? Според речника това е освобождаване от състояние на зависимост, от ограничения или забрани. А самото значение на „освобождаване“ съдържа воля, усилие, целеустремено действие. Какво е положението при Ема Бовари? Проблемът в трагичния ѝ живот идва от сблъсъка между нейната мечтателност, породена от романтичната литература, и опита ѝ да приложи тази илюзорна представа в заобикалящата я действителност. При сблъсъка между мечтите и дребнавия провинциален бит Ема Бовари е по-скоро жертва както на собствените си мечти, така и на жестоката реалност. И въпреки привидните ѝ опити да промени това положение, тя скача от заблуда в заблуда, свързани по-скоро с нейните егоистични подбуди, отколкото с грижите на делника и семейния живот. В бягството от действителността, съчетано с нейната слабост, се крият причините за нещастния ѝ край. За мен тя е по-скоро жертва на собствената си мечтателност, отколкото еманципирана жена.
Как романите на Флобер се пренасят на екрана? Имате ли любим филм по негов роман?
Р. Т.: Само „Мадам Бовари“ между 1934 и 2014 г. е филмиран шест пъти, а през 2000 г. излиза сериал по романа. Има дори български филм „Мадам Бовари от Сливен“! По „Възпитание на чувствата“ също има и филм, и сериал. И по „Бувар и Пекюше“! А „Изкушението на свети Антоний“ е филмирано още през 1898 г. За съжаление, не мога да си спомня да съм гледала филм по роман на Флобер. А най ми се иска да видя „Бувар и Пекюше“ на екран! Представям си ги такива, каквито са изобразени на кориците на многобройните френски издания на книгата.
А. С.: За съжаление, не съм гледал нито една екранизация по роман на Флобер, така че не бих могъл да дам мнение по този въпрос.
Въпросите зададе: РЕНИ ЙОТОВА
