Юлиан Жилиев
Липсва информация колко дълго името на Флобер обезпокоително се е появявало из нашите вестници и списания, преди читателите да се запознаят с едно или друго негово произведение, но по всичко личи, че е привличано като еталон за величина и естетическа мярка, с които посвещаващият се на литературен труд е следвало да се съобразява. Вазов например от страниците на в. „Народний глас“ се опитва да възпре плодовитостта на „неукротимий г. Станчев“ (драматурга Тодор Хаджистанчев, съчинил десетина драми през първите месеци на 1880 г.), напомняйки му, че „Флобер пишеше всеки свой роман по десет години най-малко“.[1] През 1890 г. пък, по повод Novissima verba на Стоян Михайловски, в „Периодическо списание на българското книжовно дружество“ д-р Кръстев заявява, че „между нашите писатели – изключение правят няколко единици само – още няма никакво съзнание и никакво стремление към стилистически прелести, към елегантност на стила“. И добавя: „У нас един Gustave Flaubert е немислим, невъзможен; за нас би било непонятно, да не кажа смешно, ако ни кажеха, че еди-кой [си] български писател прекарвал безсънни нощи, за да намери една хубава дума.“ И цитира по книгата на Георг Брандес Moderne Geister какво авторът й разказвал за Флобер: „че не търпял повтарянето на една и съща дума след 40 реда и повтарянето на един и същи слог в едно предложение“ и че „едничкото важно и вечно нещо под слънцето е едно хубаво предложение, което има ръце и крака и т.н.“[2].
Доста по-късно и Г. Милев използва същия еталон, за да направи на пух и прах „Идеи и критика“ на Иван Радославов, позовавайки се този път на Реми дьо Гурмон: „Да се каже като класиците: мисълта е всичко, или като Флобер: стилът е всичко, еднакво. Няма мисъл без форма, нито форма без стил.“ „С други думи – уточнява Милев, – няма критика без идеи, нито идеи без стил (…) За стил, в широката творческа смисъл на думата, при тая книга и дума не може да става; не стил, а просто стилистика липсва на идеите на автора.“ И след няколко цитата, онагледяващи „разпрата“ между изречение и стилистика, отново прибягва до превърнатото в метафора име: „Флобер, мъченикът на стила, би настръхнал пред тия стилистични страшилища“[3].И Людмил Стоянов, вече превел „Вечните спътници“ на Д. Мережковски с есеистичните портрети на Сервантес, Монтен, Флобер, Ибсен…, а и не виждайки освен наченки на художествена проза у нас, постулира от страниците на в. „Развигор“ няколко изисквания към нашите белетристи, последното от които е формулирано така: „Флобер и Балзак, Дикенс, Толстой и Достоевски, Мопасан и Тургенев… трябва да се преплуват големите морета, за да се излезе на нова земя“[4].Както се подразбира, преди век „преплуването на Флобер“ не е ставало на български език, но пък знаещите френски по това време у нас са били дотолкова убедени в качествата на Флоберовата проза, доколкото не са си позволявали да бъдат мнозина от тогавашните френски критици.
Първият забелязан превод в следосвобожденския ни литературен печат е Флоберовото заглавие „Песен на смъртта“ в бр. 7-8 на в. „Напредък“ от 1886 г., преводачът не е посочен. Парадоксално, но текстът е част от младежката творба на Флобер „Танцът на мъртвите“ (La Danse des morts, 1838), представена след смъртта на писателя през 1880 г. от издателя му Шарпантие заедно с други ранни негови текстове като „неиздавано“. (Повече за ранните творби на писателя, преди да стане „Флобер“, пише Иван Младенов в коментара си към „Саламбо“ и „Изкушението на Свети Антоний“, включени в прецизно подготвеното в по-ново време 4-томно издание.[5]) През 1888 г. в двумесечното списание „Библиотека „Свети Климент“ (год. I, кн. 2) излиза „Иродиада“ в превод на Екатерина Каравелова, която превежда и Légende de Saint Julien l’Hospitalier за третата годишнина, кн. 16, останала обаче неотпечатана след арестуването на Петко Каравелов. Както отбелязва Христо Йорданов[6], вниманието на Е. Каравелова е насочено към най-значителните произведения и най-представителните имена от френската класика (Юго, Флобер, Мопасан, А. Доде, Е. Зола, А. Франс и др.). В месечното списание „Из чуждата книжнина“ през 1898 г., кн. 3, се появява и третата новела (от Флоберовите Trois contes) – Un coeur simple, преведена от Г. Грозданов под заглавие „Простодушна“, а в кн. 5 е публикуван и литературният портрет „Гюстав Флобер“ от Пол Бурже в превод на Еким Ст. Андрейчин. Портретът и новелата са събрани същата година в едно книжно тяло със заглавие „Просто сърце“. Други самостоятелни публикации на трите новели в периодиката до 1944 г., преди да бъдат издадени под общото заглавие „Чисто сърце“ („Хр. Г. Данов“, 1973) в превод на Пенка Пройкова, посочва Михаил Неделчев в студията си в 4-томното издание.[7]
Паралелно с преводите продължава и критическото представяне на френския романист: в сп. „Звезда“ с редактор Антон Страшимиров, в кн. 7, 8 и 9 от 1900 г., са публикувани лекции върху романовото творчество на Дикенс, Текери, Балзак, Флобер, Зола и др. от Александър Кирпичников, редовен професор тогава в Катедрата по западноевропейска литература на Московския университет. По-късно, в сп. „Дело“ (кн. 1, 1910 г.), Димитър Полянов, широк познавач на френската литература и следовник на Плеханов, под псевдонима Д. Кар., съпоставя руските прозаици с европейски фигури като Балзак, Флобер, Зола, Дикенс. В литературното приложение на в. „Мир“ Ив. Г. Данчов през 1911 г. представя Г. Флобер с есеистичен портрет. Някъде по това време започват проучванията на Михаил Арнаудов над творческия процес у Флобер, над бележниците и кореспонденцията му, над критическите и мемоарните текстове за него, за да му отдели изключително място в своята „Психология на литературното творчество“ (1931), изяснявайки най-заплетените въпроси в работата на гения и свързаните с писателското майсторство „тайни“ на формата, стила, сюжета и хармонията в литературното произведение.
Превод на „Иродиада“ и „Легенда за свети Юлиан Милостивий“ от Р. Ст. (Рачо Стоянов) в „Библиотека за самообразование“ на издателя Ст. Атанасов предшества с две години относително късния превод на „Мадам Бовари (Провинциални нрави)“ (1914), дело на Васил Карагьозов, който през 1918 г. препубликува знаменития роман отново в старозагорското издателство „Живот“. Анонсът за книгата гласи: „Рядко са произведенията, които се четат с такъв интерес и с такава голяма наслада, както „Мадам Бовари“ – таз ярка, трогателна, правдива и художествена картина на приключенията на една слаба женска душа, оставена сама на себе си сред вихъра на стихийни пориви, загиваща под развалините на собствените си химери. Романтик по природа, натуралист по убеждение и творчески похвати, Флобер е съумял да съчетае с безподобно съвършенство, особено в „Мадам Бовари“, само положителните страни на тези литературни школи – романтизма и натурализма…“. В „Кратки биографични бележки за автора“ от Жорж Пелисие бива пояснено, че „сам Флобер се счита като основател на нова школа“. В нов превод от Димитър Симидов и с предговор от Д. Б. Митов романът излиза през 1937 г. от издателство „Ив. Г. Игнатиев“. Превод от Васил Тодоров на „Саламбо“, появил се през 1926 и 1928 г., втория път в „Библиотека „Перли из световната литература“ на издателство „Право“ и с предговор от Александър Балабанов, както и нов превод на „Просто сърце“ (1931) от Георги Д. Юруков в „Библиотека „Всемирни романи“, допълват представата за френския класик, анекдотите из чийто живот започват да се конкурират с бездруго редките отзиви за творчеството му в периодиката ни между двете световни войни. Така Николай Дончев преразказва мемоарите на Жан Ришпен, цитирайки следния спомен: „Веднъж бяхме на дине у Юго. Беше и Флобер. След динето старият писател зачете непубликувани стихове. Флобер беше в един ъгъл зяпнал, слисан от удивление, тупайки се с всичка сила по бедрата, не можейки да изрази чувствата си другояче…“ („Развигор“). Или – отново в „Развигор“ – текст със заглавие „Майката на Мопасана“, преведен от Ст. Н. Коледаров, разсейващ мълвата, че Мопасан бил син на Флобер.
Преводът на Константин Константинов на „Мадам Бовари“ се появява през 1949 г. от „Народна книга“; през 1962 г. е преиздаден от „Народна култура“ с предговор от А. Ф. Ивашченко, автор също на „Социалистический реализм и современная зарубежная литература“ (М., 1959), който впрочем не хвърля никаква сянка върху майсторския превод. Високо оценен като рецептивно-художествен труд, досега е преиздаван десетина пъти и включван в престижните поредици „Избрани романи“ (1969), „Световна класика“ (1979, с предговор от Людмила Стефанова) на „Народна култура“, както и в представителни колекции на други издателства, създадени след 1989 г. Нов превод на „Саламбо“, дело на Мария Николова и Георги Чакъров, излиза през 1957 г. от изд. „Отечествен фронт“, а „Възпитание на чувствата“ (НК, 1970) в поредицата „Избрани романи“ с предг. от Л. Стефанова. Флоберовите „Писма до Луиз Коле“ (1976) в превод на Пенка Пройкова, с приложени материали по процеса срещу Флобер и обвинителната реч на прокурора Ернест Пинар, излизат в библ. „Панорама“. Най-пълно представящо творчеството на Флобер до днес си остава споменатото 4-томно издание от 1984 г. с предговор (към т. 1) на Богдан Богданов и включеното есе от Мопасан, преведено от Росица Ташева; с послесловите и бележките (в т. 2) и коментарните текстове (в т. 4) на Михаил Неделчев; с преведените за първи път: романтичната драма „Изкушението на Свети Антоний“ (в т. 3) от Силвия Вагенщайн, „Бувар и Пекюше“ – от Росица Ташева, „Речник на готовите истини“ – от Атанас Сугарев, нова подборка писма – от Пенка Пройкова и Елка Русева (в т. 4); с ревизията най-сетне на собственото ни разбиране на френския класик.
По обясними причини в този текст не стана дума за отдавна познати у нас книги и текстове на другоезични критици, философи, социолози и хуманитаристи, на всички онези модерни и постмодерни мислители и артисти, от М. Пруст през „новите романисти“ до Дж. Барнс или О. Памук, за които Флобер беше и продължава да бъде Писателят.
[1] Иван Вазов, Събрани съчинения в 20 тома, т. 18, Статии, БП, 1957, с. 13.
[2] Д-р Кръстьо Кръстев, Съчинения, т. 2, Академично издателство “Проф. Марин Дринов“, 2001, с. 418.
[3] Гео Милев, Критичен преглед, сп. Везни, 1921, кн. 17-18, с. 313-314.
[4] Людмил Стоянов, Литературни писма. Проза и “проза“, в. „Развигор“, 1925, бр. 196, с. 2-3.
[5] Иван Младенов, Неистовото съзерцание; Г. Флобер, Избрани творби в 4 тома, т. 3, НК, 1984, с. 443.
[6] Периодика и литература, т. 1, Изд. на БАН, 1985, с. 418.
[7] Михаил Неделчев, „Три новели“ – един синтез на изкуството на Флобер; Г. Флобер, Избрани творби в 4 тома, т. 2, НК, 1984, с. 566-568.
