Джорджа Спадони
Името на Елена Алексиева няма нужда от представяне на читателите в България. Известна авторка на голям брой стихосбирки, пиеси и романи, българската писателка е получила престижни награди и нейните публикации са преведени на много езици като френски, руски, испански и други. Преди няколко месеца Алексиева се е върнала при българската публика със сборника „Прекъсването на самсара“, издаден от изд. „Жанет 45“. Книгата се състои от единайсет разказа, всеки по около десетина страници, и получи литературната награда „Перото“ 2021 в категория „Проза“ в началото на ноември.
Заглавието на книгата е свързано с едноименно понятие, което е характерно за някои източни религии – особено за будизма – и означава буквално „кръговрат“ на санскрит. Според тези религии всъщност раждане и смърт се редуват постоянно, създавайки една кръгова траектория в непрестанно движение. Прекъсването на този курс съответства на достигането на нирвана и най-накрая на освобождението на блуждаещата душа. Следвайки тази логика, Алексиева събира шепа персонажи, върти колелото на техните външни и преди всичко вътрешни животи и се опитва да прекъсва самсара на всеки от тях. Или да ги подтиква да го направят сами.
Палитрата на героите е толкова пъстъра и характерна, колкото и разказваните случаи. Гроб като подарък за рожден ден, танци в дискотека вместо резките терапии на психиатричното отделение, масово измиране на птици, зазидан прозорец, куче с човешко име, стая, обзаведена със злато, ослепяване, полудяване, освобождение от затвора. Колкото и да изглеждат въобще различни на пръв поглед, всичките епизоди обаче са тясно свързани от вечния въпрос за търсенето на щастието и собствената идентичност. Жените и мъжете, представени във въпросните случки, волю или неволю са поставени срещу своите най-интимни и понякога болезнени желания, и следователно срещу също толкова болезнения избор дали да преследват своите мечти или не. Психологията на персонажите постепенно възниква от всяка страница с цялото свое противоречие.
Писателката внимателно изследва тайните и внезапните пътеки на човешката природа, и всеки разказ е като едно огледало, в чието отражение читателят може да разпознае себе си. Алексиева кани своята публика да помисли върху смисъла и тъканта на удовлетворяващия живот и да участва активно в развитието на сюжетите. Заключенията често изглеждат загадъчни, въпроси за размисъл. Човешкото същество се явява като роб на своя ум и съзнание, под зоркото око на различните животни, които обитават всяка история – таралежи, кучета, птички, и една котка с леопардова козина.
Всичко това не означава, че сборникът е тежък или труден за четене. Напротив, ефективният стил на Алексиева е обогатен от фина и от време на време леко горчива ирония, която ту облекчава, ту усъвършенства кратките съчинения. Езикът на авторката е богат и мощен и вдъхва живот на ярки образи. Книгата работи тъкмо като балона, споменат в последния разказ – издига читателя над нивото на своето ежедневие, за да му предостави възможността да разширява перспективата към съществуването. Именно в този заключителен епизод се разкрива „причината“ за създаването на творчеството, сякаш в невероятен случай, че публиката би била разочарована: „за щастието много повече, отколкото за скръбта, е нужно да се разказва. Защото човек е устроен така, че за скръбта не му трябват доказателства, а за щастието постоянно са необходими. И когато си разказал за него на някого, поне си сигурен, че го е имало“.
Елена Алексиева, „Прекъсването на Самсара“, изд. „Жанет 45“, 2021.
