Нева Мичева
Никога не бях гледала толкова много кино, колкото през изтеклата година, затова и не знаех, че по-голямото приближение до подобна динамична материя изкривява общата картина. Когато минат определен брой, съвременните филми предоставят образци за почти всичко: и слабо, и силно, и класическо, и новаторско, и смело, и подражателско; с какви ли не уклони, жанрове и културни специфики. Ето защо, за да мога въобще нещо да кажа за впечатленията си от 2021-ва, трябва да се поместя в предварително очертани граници, и то доста тесни. По-долу ще прелетя през трийсетина заглавия от най-коментираните или най-ценните за мен, излезли на екран и селектирани от някои от най-важните международни фестивали в рамките на годината. Всичките са пълнометражни, повечето – художествени, а наградите им приемам по-скоро като отправна точка за разговор, отколкото непременно като щемпел за качество.
Две видими особености
Не съм в състояние да изявя отчетлива тенденция в киното през 2021-ва, но две „наслоявания“ ме впечатлиха като неслучайни: румънският наплив по върховете и „бежанската“ троица сред победителите в Анси. Румънци взеха големите награди в 4 от общо 15-те фестивала от престижния списък на Международната федерация на асоциациите на филмовите продуценти FIAPF: в Москва Андрей Хуцуляк получи „Златен Георги“ за #dogpoopgirl, Сан Себастиан даде „Златна раковина“ на „Новолуние“ на Алина Григоре, във Варшава Гран При бе присъдена на Богдан Джордже Апетри за „Чудо“, а Раду Жуде надделя в Берлиналето с „Каръшко чукане, или шантаво порно“. За отбелязване е, че първите два са дебюти, а всичките четири – с главни героини жени (помощничка в къща за гости; банкова служителка; монахиня; учителка). Успях да гледам само „Каръшкото чукане“, който саркастично разпердушинва един опит за публично линчуване и се откроява със своенравната си камера, лакома за всяка чудатост от букурещкия пейзаж.
В най-добрия случай повествователните изкуства дават – освен информация, шанс за съпреживяване и естетическо, етическо и друго удовлетворение – възможност за поглед към същината на човека и състоянието на света. Документалната анимация „Бягство“ на Йонас Поер Расмусен е превъзходен пример за такова изкуство: буден пред огромната сложност на събитията, скрупульозен в детайлите, красиво направен. Действителните перипетии на един мъж, избягал от родния си Афганистан през Русия до Дания са само малка част от всичко, което предлага. Във фестивала на рисуваното кино в Анси подгласници му станаха други два солидни филма с родствени теми – „Слънце мое Маад“ на Михаела Павлатова (цветна кабулска история от началото на този век) и „Преходът“ на Флоранс Миаил (приказка без позоваване на конкретна страна или период, която онагледява принципа на бежанските кризи – как отделни хора или цели народи се оказват без корен, покрив и място под слънцето).
Две спорни, но нужни победи
Тази година наградите в двата най-стари и прочути кинофестивала в света бяха дадени на режисьорки. В Кан крак повлече „Титан“ на Жулия Дюкурно, във Венеция последва „Събитието“ на Одре Диуан. Две французойки с втори филми, и то за бременни момичета – ура/помощ, жените са на гребена на вълната! Само дето не са. И двата фестивала се славят с изключително малко режисьорки в основните си конкурси: от своето основаване през 1932 г. Венеция дава „Златен лъв“ за най-добър филм на жена едва за шести път, а за 74 издания досега Кан прежалва „Златната палма“ за втори. Иначе казано, от общо 152-те произведения със златното „клеймо“ на двата европейски гиганта, режисирани от жени са само осем. Рано е да се говори за нова ера.
„Титан“ е един от най-нелепите филми, на които съм попадала. Като хорър е мъчително неоригинален, а предполагаемият му феминизъм по̀ прилича на обикновен мачизъм. Малословната главна героиня е сърдита на всички, убива с шиш за коса и прави секс с демоничен автомобил. Погледът към нея е постоянно опредметяващ: първото ни доближаване към личността ѝ е откъм опакованото в лъскави шорти пространство между краката ѝ (същият „долничен“ ракурс е чест до края). Бременността ѝ е аномално състояние, което тя се опитва да заличи чрез престорването си на мъж и смяната на обкръжението си. Двете половини на филма (секс и убийства vs. симулиране на пол и семейство) са като недописани чернови на различни сюжети. И въпреки това награждаването на „Титан“ в Кан приемам като акт на поетическа справедливост. Не спрямо другите в конкурса, разбира се, а спрямо безумното очакване малобройните допуснати до надпреварата режисьорки да се явяват с незабравими шедьоври. Както отбеляза един испански критик по друг повод: щом толкова десетилетия по фестивалите са се раздавали награди на добри, средни и лоши филми, правени от мъже, крайно време е да преглътнем, че ще се отличават и добри, средни и лоши филми, правени от жени.
„Събитието“ (по автобиографичния роман на Ани Ерно) връща в началото на 60-те години във Франция, когато добрите девойки са длъжни да бягат от секса като от чума, а ако някъде се препънат, обществото се погрижва да си изпатят: абортът е нелегален, а желаещите да хвърлят първия камък – винаги готови. Главната героиня е бременна студентка по литература, която отказва да гледа безучастно как животът ѝ, какъвто си го е представяла, става невъзможен. Разказът е схематичен и даже леко декларативен („Болна ли бяхте?“/ „Да, от болест, която хваща само жените и ги прави домакини…“) и въпреки искрената игра на актьорите, не надскача очевидното. В жанра „нелегален аборт“ по ска̀лата от кървавия „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ на Кристиан Мунджиу („Златна палма“ 2007) до поетичния „Никога, понякога, рядко, винаги“ на Илайза Хитман („Сребърна мечка“ 2020) „Събитието“ клони към първия.
От всички страни
Така или иначе, качественото кино на режисьорки беше константа по фестивалите през 2021-ва и тук с удоволствие ще дам няколко примера за разнообразието му. „Бебе нинджа“ на норвежката Ингвид Све Флике (неотдавна отличен като най-добра комедия на 34-тите Европейски филмови награди) също се занимава с бременна по неволя млада жена, обаче я поставя във времена и нрави, които ѝ позволяват вместо в изолирана самоотбрана да влезе в режим на самоосъзнаване и благотворна комуникация. Съвсем други са грижите на момичетата в планинското селце от „Огнена нощ“ на мексиканката Татяна Уесо (достоен филм с алтернативно заглавие „Молитви за откраднатите“) – по макови поляни те събират суровина за дрога, бащите си емигранти чуват по телефона, а майките си виждат в постоянен ужас от насилието наоколо. „Да разтвориш юмруци“ на Кира Коваленко и нейният екип от всеотдайни натуршчици отвежда в Северна Осетия, където в затънтено градче се разиграва ежедневната битка на лъчезарната Ададза да се откопчи от болезненото минало на тялото, семейството и общността си. „Аз съм твоят човек“ на германката Мария Шрадер е интелигентно формулирана любовна история с андроид, която дава възможност за трезв поглед към романтичните заблуди, значението на близостта и борбите на сърцето с разума. „Мама като малка“ на Селин Сиама е алегорична миниатюра в приглушен цвят и звук – момиченце се залутва в гората, озовава се в детството на майка си и изкарва с нея цял ден извън безпощадната праволинейност на времето. На измислен гръцки остров „Изгубената дъщеря“ – филм на Маги Джиленхол по Елена Феранте за родителството, личното пространство и личната реализация – гради от ваканционни елементи, случайни наблюдения и виновни спомени усещане за смъртна опасност (Оливия Коулман е несравнима в главната роля; второстепенните персонажи цитират Симон Вейл: „Вниманието е най-рядката и най-чистата форма на щедрост…“). Дивият Запад от „Силата на кучето“ на Джейн Кемпиън е пищно зрелище с деликатни подтексти и неочакван край – безукорната работа на целия екип заслужава най-широкия екран и поне две гледания…
Умори и възторзи
Всяка сутрин, когато излизах за ранна прожекция в Кан – малко след седем, за да стигне времето за проверката на пропуски, зелени сертификати и чанти във Фестивалния дворец, – по тротоарите настъпвах екстеншъни. Точно така: кичури коса, прикрепени за разкош в нечия прическа и изгубени в шемета на медитеранската нощ. Още ги помня. За разлика от филмите на куп фестивални галеници, с които – като кореспондентка на Българското кинообщество (Filmsociety.bg) – се нагледах до преливане в Кан, Карлови Вари, Сан Себастиан и Талин: бъбривият, безцелен „Френският бюлетин“ на Уес Андерсън; печалната сапунка „Три етажа“ на иначе големия Нани Морети; бледото себеподражание на Алмодовар в „Паралелни майки“; протяжното позьорство в Drive My Car на Рьосуке Хамагучи и твърде много други.
И все пак в равносметката ми за киното на 2021-ва преобладават паметните преживявания. „Разговорът“ (Mass) на Фран Кранц например – могъщ режисьорски дебют, направен с джобни средства, поместен в малка стая и съсредоточен в аргументите и чувствата на четирима свързани с обща трагедия персонажи. Също безбюджетният „Вовеки“ на царя на поглъщащите екранни атмосфери Дьорд Палфи – дистопичен етюд от сърцето на воюваща Европа. „Капитан Волконогов избяга“ на Наталия Меркулова и Алексей Чупов – още една дистопия, обаче по-мащабна, с по-осезаем фантастичен привкус и изнесена в Ленинград от 30-те (чекист предприема отчаян поход в търсене на прошка, която да го спаси от каза̀ните на дявола). „Нууча“ на якута Владимир Мункуев, който през екрана отваря портал към Дивия Север от ХIХ в. и виртуозно извлича епичното дори от най-семпли диалози и жестове. „Сватбата“ на човека революция Войчех Смажовски, който за пореден път громи лицемерието, скрило стари грехове под неделните си дрехи. „Герой“ на мъдрия Асгар Фархади – нов морален казус, изложен майсторски и още по-майсторски оставен без окончателно решение. Неравното, но чаровно road movie „Купе № 6“ на Юхо Куосманен – Русия от 90-те и двама спътници, които се учат да общуват извън зоната си на комфорт. Първият свят в целия си невротичен блясък, въплътен в младата героиня от „Най-лошият човек на света“ на Йоаким Триер, или в бъговете на огромната си социална и друга напредналост, въплътени в „интернатските“ момичета от „Семейството“ (La Mif) на швейцареца Фред Байиф.
Свръхестествената драма „Невинните“ на Ескил Фогт, който умее да режисира деца, не се бои от тъмното и владее изкуството на недоизричането. Обаятелният дебют R#J на американеца Кери Уилямс, който – със средствата на смартфоните и социалките – прави дързък, но успешен превод на „Ромео и Жулиета“ на съвременен тийнейджърски. Изненадващият „Филм за ченгета“, в който с вербатим техника и оригинална мисъл Алонсо Руиспаласиос влага два документални аудиозаписа на бивши мексикански полицаи в художествена визуална среда и заедно с четвъртата стена събаря и останалите три. Извънредният, труден за преглъщане „Луд Бог“ (Mad God) на Фил Типет, един от хората зад специалните ефекти на „Междузвездни войни“ и „Джурасик парк“ – апокалиптична стоп-моушън анимация, правена с десетилетия, финансирана отчасти през Kickstarter и с премиера в Локарно (незабравима сцена: „водолаз“ се спуска в дълбините на разрушен, мутирал град и с тежките си обуща неволно стъпква двама спорещи Дядо Коледовци). Груповото бълнуване на „Петрови в грипа“ на Кирил Серебренников (по неординерния роман на Алексей Салников), звучащо като Вагнеров хор на бързи обороти. Двата социални филма от Франция, които няма да станат любимци на широката публика, но тясната ще наведат на бодливи мисли за днешните класови неравенства: „Счупването“ на Катрин Корсини (Валерия Бруни-Тедески е неистово смешна в спешното отделение на парижка болница, където съдбата събира героинята ѝ с всички, с които тя не държи да има вземане-даване) и „Между два свята“ на Еманюел Карер (Жулиет Бинош влиза в ролята на писателка, която на свой ред влиза в ролята на чистачка, за да проучи отвътре как живеят непривилегированите деца на капитализма). Двата ексцентрични черно-бели дебюта от талинските „Черни нощи“: „Други канибали“ на Франческо Сосаи (за дълбоко мрачната и фино комична среща на двама непознати, готови на крайности) и „Човек и облак“ на Абхинандан Банерджи (за постепенното сближаване на двама самотници – единият земен, другият небесен).
И не на последно място: витаещият на ръба на възприятията „Памет“ на Апичатпон Верасетакул, който ни праща в Колумбия начело с Тилда Суинтън по следите на един мистериозен звук. И по някое време, ей така между другото, възнаграждава вниманието ни (най-рядката форма на щедрост) с летяща чиния, чиято кратка, но величествена поява взривява представите и очакванията и отваря хоризонт за нови. Както подобава на фестивалното кино.
