Ивелина Стойкова
„Изчезване на времето“ е стихосбирка на Илко Димитров, появила се през 2021 г. чрез издателство „Изток-Запад“. И макар че е поне 13-ата самостоятелна поетична книга на автора, тя е пълна със съмнения. Това е книга по-скоро за идеите, отколкото за каквото и да било друго. Идеите са на „прицел“ (особено тези за смъртта, за живота, за съществуването и за идването в съществуване, за настоящето, за нещата, вещи и не-вещи, за времето, за думите). Идеи се преживяват от лирическия герой, търсят се (от него), изследват се чрез съзерцание (наблюдение и размишление).
Първото стихотворение е единственото със заглавие („Прозрение с птица“). Останалите започват с два графични знака (►◄), които е добре да присъстват, за да не се обърква непосветеният в поезията му читател дали наистина започва нова творба, или е продължение на предишната. Препинателните знаци в повечето случаи липсват и (винаги е така) в неговите и бездруго „свободни“ фрази/стихове. Главни букви има на повече места, отколкото пунктуация. Книгата е пълна с въпроси, без никъде в нея да има въпросителни знаци (с две изключения в произведението на с. 46 в това първо издание от 2021 г.). Може би защото въпросите наистина са налице, но не и готовността да бъдат намерени или споделени отговорите – а може би поради съмнението, че могат изобщо да бъдат намерени („виждат ми се непосилни / за глава като моята направо невъзможни изключено е…“). А може би това е страхът да не би да бъдат намерени… Особено защото е там гордостта да бъдат научени от другиго – „…още по-непосилно е някой да ме напътства…“. Така или иначе същите въпроси преливат от произведение в произведение, макар там, където въпросите са еднакви, произведенията да не си приличат. Прави впечатление, че това са умни въпроси, житейски верни и точни, както и че това са именно онези, които си задаваме всички – отвъд тщеславието, което ни губи времето, – но си ги задаваме наум, за да не се изложим, че сме „отнесени“. Това, което ме спечели, е, че са зададени неумолимо честно и брутално несъобразяващо се с факта, че има аудитория. Намирам това за смело. Но „смело“ не като нищо незначеща самоцел, а като важност и значимост. Пък и за да бъде открито нещо, трябва поне да се върви в „посоката“, „където“ то е.
Бих помислила, че чрез самото задаване на въпросите авторът казва и отговорите. Дали е така? Щом между думите личи и бягството на лирическия герой от смъртта, в опита му за отдалечаване на този миг, който ще споходи един ден всички вече родени, както и в – донякъде – цинизма му в „заяждането“ му с Бога, в подценяването на Еклесиаста, в (един вид, и то доста съвременен „вид“, едва ли не деконструиращ) опростяването на приноса на Архимед, в съжалението към Коперник?
С повечето от идеите, за които се съзерцава вътре, мога да се съглася. В една от тях обаче авторът остава неубедителен, колкото и да иска да е убеден – за т.нар. от него „хоризонталния“ свят. Той не прилага никакви доказателства, както и не отговаря: ако светът е хоризонтален, тогава защо същността му е така тревожна? Какво поражда безпокойствата му, които са отвъд един такъв свят? Защо заглавието на стихосбирката е точно това? И в един „хоризонтален“ свят нима е възможно да се случи „Изчезване на времето“? И как така тогава той е поет?
Оформлението на корицата е по снимка на Цочо Бояджиев – водещ български учен хуманитарист, медиевист и философ, сам и поет, и автор, издаван вкл. и от издателство „Изток-Запад“, както и фотограф с изложби и фотоалбуми. Не е чудна тази компилация и не е неочаквана – Илко Димитров е юрист, поет и общественик (в т.ч. бивш заместник-министър и бивш депутат). За съжаление, намирам, че книгата не е добре позиционирана на книжния пазар – за нея се говори твърде малко[1]. Тя попада в полезрението на „Литературен вестник“, в чиято „Витрина“ се откриват няколко изречения, на предаване „Артефир“ и Силвия Чолева по БНР, където са отредени на автора близо 16 минути за интервю, в сайта litclub.bg („Литературен клуб“) и в блога на самия автор. Издателството както обикновено разчита на колоритността на собственото си присъствие в живота на читателите, на качеството на книгата, на известността на автора в литературната и в други сфери на живота. Няма следи от премиера на стихосбирката в същинския смисъл на това събитие. Това може да означава, че се изчаква, за да не бъдат нарушавани противоепидемичните мерки, или че за издателството и/или автора е достатъчно книгата да е издадена и се очаква срещата ѝ с читателя да стане от само себе си.
На читателите аз все пак препоръчвам книгата за четене, защото ъгълът на гледище на автора е интересен – той стига до едно някъде, докъдето погледът му може да стигне, макар и до края на един (може би самоограничен) хоризонтален свят, но го вълнуват перспективи, с които, като че ли без сам да осъзнае, прескача границите му. Това е нужният плюс, който ме кара да мисля, че тази стихосбирка изпълнява целта си – поезията надскача ежедневното, търси неизбежното, бяга от предопределеното, копнее за изход. Това е нужно в настоящия дигитализирано-виртуален, културно сведен до никому ненужен минимум свят, в който човекът се „тъпче“ с банална и безполезна информация, „пълнее“ с не-човешки (дигитализирани) категории, а въпросите му, 2000 години след Христа, остават същите, също толкова важни, но виреещи сред непреодолима или дори доброволна слепота.
Илко Димитров, „Изчезване на времето“, изд. Изток-Запад, 2021, 80 с., 9 лв.
[1] Към началото на м. ноември 2021 г.
