Руси Русев и Яница Стефанова пред „Литературен вестник“
Руси Димитров Русев (1951) е роден в Русе. Завършва българска филология във Великотърновския университет, а между 1980 и 2016 г. е езиковед, преподавател в Русенския университет „Ангел Кънчев”. От 1999 г. е доцент по съвременен български език. Бил е декан на Факултета по природни науки и образование, член на Академичния съвет на Русенския университет и на Сената на Тараклийския университет в Молдова. Ръководител (1993–2017) на Научния център по фолклор, литература и лингвистика „Св. Димитър Басарбовски”. Той е сред основателите на научния форум „Арнаудови четения” и един от съставителите и редакторите на издавания сборник с изследвания от тези четения. Сред авторските му книги са „Филологически пристрастия” (1997), „Научният текст на Михаил Арнаудов” (1998), „Отдадени на призванието си” (2004), „Словото – начин на живот” (2011), „Приноси към изучаването на личността и творчеството на Михаил Арнаудов” (2013). Съставител и редактор на над 20 книги и сборници за Михаил Арнаудов, Йордан Вълчев, Стефан Гечев, Змей Горянин и др. Автор на лирика, есеистика и публицистика.
През септември 2021 г. излезе от печат стихосбирката „Детство мое, мое странно детство” (изд. „Лени-Ан”, Русе) с автори Руси Русев и внучката му Яница Стефанова, която е написала три от стихотворенията в книжката и нарисувала корицата и илюстрациите. По този повод разговаряме с двамата на 8 януари 2022 г.
Доцент Русев, несъмнено книгата е резултат от общуването между двама души от две поколения, намиращи се в родствена връзка. Как се хвърлят мостове днес между поколения, между които има 60 години разлика?
Внучката ми беше навършила наскоро една годинка. Бях във Велико Търново по работа. Завърнах се надвечер в семейния апартамент. Когато излизах от хола, на другия край на коридора, изправена на двете си крачета, разперила ръчичка с пръстчета, опрени леко до стената, стоеше Яничка, гледайки съсредоточено пред себе си. Изведнъж тя разпери и другата си ръчичка, погледна ме за миг, сведе глава и устремно тръгна… Аз неволно също разперих ръце. Малката дойде при мене и аз я гушнах. Проходи!!! И така до днес – обърнати и устремени един към друг, споделяме с постъпки, действия и слово взаимната си обич и уважение, разбиране и доверие, откривайки непрестанно себе си чрез другия.
Защо именно чрез поезията се състоява това общуване във Вашия случай?
Не съм търсил преднамерено този начин на общуване между двама ни. Той се появи сам, внезапно. Когато научих, че внучката ми е дошла на бял свят, емоционалната ми реакция спонтанно намери израз в двустишие. Високата вълна от чувства, която ме заля в онзи красив миг, е била и лирическа. Аз и до днес съм неин щастлив пленник. Така през изминалите години се раждаше стихотворение след стихотворение. Започна и Янчето да създава своите малки лирически творби. Поезията ни даде възможност да намерим траен словесен израз на нашите взаимоотношения във времето. Яница има едно стихотворение, което не е включено в тази стихосбирка. В него лирическата героиня разговаря с времето и го пита: „ – Как ли ще стоиш при мене, / ако си вечно?”, а то ѝ се усмихва и отговаря загадъчно: „ – Как ли? Сякаш вечното е нетрайно, / а нетрайното – вечно”.
Има и още нещо. Внучката ми проявява подчертан интерес и усет към българския език като форма, звучене, строеж, значение. Радва ме нейното търсещо и обичливо внимание към думите. Един ден тя ми каза развълнувана, че открила в думата „зелена” няколко други думи – „зеле”, „елен”, „лен”, „Елена”. „Колко грижовни приятелки са думичките – заключи тя, – как се пазят една друга да не се загубят.” Ето защо аз се стремя ненатрапчиво да развивам у нея усета ѝ за богатството на нашия език, за неговата красота, за изразителните и изобразителните му възможности, за ритъма и мелодичността му. Стремя се да ѝ покажа как посредством художественото слово онова, което ние двамата виждаме, чувстваме, преживяваме, мислим, се превръща в текст, ние се превръщаме в текст, в който е въплътена истината за самите нас, за човека у човека.
Вие сте известен езиковед, с преподавателски опит и множество изследвания зад гърба си. Може ли да се каже, че в книгата личи и употребата на своеобразен „семеен език“, който е специфичен тъкмо за конкретна семейна среда?
Да, може да се каже. Този „семеен език” личи във всяко едно стихотворение, но неговата етика е изразена най-отчетливо в стихотворението „Баба Христинка”, в което внучката споделя, че баба ѝ, пенсионирана дългогодишна учителка, я учи с обич: „как щедро да дарявам всички – / хора, земя, небе и птички, / цветя, дървета и тревички, / животни, мравки и пчелички – / с добрина, любов и красота, / с радост, топлота и нежност”. За този чуден урок момиченцето благодари с признателност: „Благодаря ти, бабо – синеока, мила, / за твоите уроци чудни по Светлина. / Чуваш ли ме, бабо, как светя, светя, за да е по-добър и по-красив светът”. Светлината тук е символ на човечността, която не само се вижда, но и чува. Всъщност бабата учи своята внучка как да стане и да бъде prosopon (гр.), persona (лат.), личност, т.е. човек, обърнат винаги с лице към Другия, към природата, обществото, културата, за да споделя себе си, своята човечност с тях. Семейството играе изключително важна роля в изграждането на детето като личност, особено днес, когато се наблюдава разпад на личностната идентичност. Аз получих първите си уроци по човечност от татко и майка, от единствения си дядо. Нямах щастието да имам баби, защото родителите ми бяха сираци, изгубили много рано своите майки.
Каква роля изигра пандемията при възникването на книгата? Защото имате стихотворения, посветени и на това „чудо“…
Съществена, защото ме накара да подготвя стихосбирката в този ѝ вид, с това заглавие и въплътен в нея съкровен художествено-естетически смисъл. Пандемията посегна брутално към автентичната ценност на живота, на човека. Наблюдавах как реагират на тази пандемия децата, най-вече съучениците на моята внучка, по време на локдауна и дистанционното обучение. Те се измъчваха, но упорито следваха естествения ритъм на своята природа като човешки същества – биологична, психологична, социална. Та те са в пролетта на живота си! Радвах им се много, когато след последния учебен час на присъствено провежданите учебни занятия излитаха от сградата и започваха да играят любимите си игри в училищния двор. И нещо, което дълбоко трогваше. Около детската площадка, седнали на пейките или прави, мама, татко, кака, батко, баба или дядо търпеливо чакаха малчуганите да се наиграят. Семейството охраняваше детството си, бъдещето си, охраняваше автентичността на живота си. И вероятно ще успее да го опази! С човечност, мъдрост и действен морално-нравствен стоицизъм! Вярвам, надявам се, че страхът на Алберт Анщайн ще се окаже неоснователен. „Страх ме е от деня – пише гениалният физик, – в който технологията ще надмине човечността. Тогава светът ще се напълни с идиоти”. В своето земно съществуване днес Homo sapiens няма друга алтернатива освен да изпълни мисията си, кодирана в названието, дадено му от Карл Линей.
Яница, твоето име е на корицата, а в книгата са публикувани три твои стихотворения и няколко рисунки. Какво е усещането да си съавтор на твоя дядо?
Усещането е хубаво, защото чрез неговите и моите стихотворения се допълваме един друг и това ме радва.
Какво предпочиташ повече – да пишеш или да рисуваш?
Еднакво обичам да пиша и да рисувам.
Защо?
Защото и писането, и рисуването ми доставят удоволствие. Правят по-красиво ежедневието ми.
Имаш стихотворение „Мечтата на розата“. Можеш ли да издадеш тайната – как узна мечтата на едно цвете?
Вечер гледах тази роза в градинката срещу нашия прозорец. Един път тя сякаш ми проговори и ми каза, че нощем ѝ е студено, че се е уморила да бъде сама и да се пази от враговете си. Затова си търси свой дом и верен приятел.
Ако един ден напишеш книга, на която ти си единственият автор, за каква история ще се разказва в нея? Или какви стихотворения би съдържала тя?
Мисля си да бъде нещо вълшебно, което да заинтересува и малки, и големи читатели. А що се отнася до стихотворенията, те ще бъдат свързани със смисъла на живота.
Въпросите зададе ХРИСТИНА МЛАДЕНОВА
