Клер Армистед
Новият сборник с есета на Уинтърсън изследва ролята на жените в науката през последните 200 години, от Мери Шели до създаването на изкуствен интелект. Уинтърсън говори за горенето на книги, разразилата се буря в Туитър, края на брака си и мотивите си да влезе в политиката.
Намираме се в преходен период в редица отношения, казва Уинтърсън – точният момент за издаване на книга, която преосмисля миналото и същевременно открито и смело гледа в бъдещето. Подзаглавието на сборника „12 байта” е: „Как стигнахме дотук. Къде можем да се озовем“. Книгата включва есета, които поставят акцент върху ролята на жените в науката през последните два века; връща се назад във времето до момента, в който въображението на тийнейджърката Мери Шели ражда мита за Франкенщайн, заченат от първите научни открития, свързани с електрическия ток. Пъргаво и с лекота есетата конструират един пренебрегнат от историята разказ за жените учени и визионери, за жените бунтари, които рушат установените правила и чертаят за нас едно възможно бъдеще.
Книгата е плод на усамотението на писателката в къщата ѝ в Котсуолд по време на пандемията. Уинтърсън се подготвя за писането на сборника, изчитайки множество публикации на учени, разширили границите на познанието ни в точните науки и икономиката. Две от поредицата стряскащи провокации в сборника: „трансхуманизмът [хибридна форма на човек и машина] ще бъде новата смесена раса“; когато това бъдеще е тук, във въпроса „те или ние“, Homo sapiens ще бъдат „те“. Не всичко е изгубено обаче, пише тя. „След сблъсъка ни с изкуствения интелект – предизвикано от самите нас възмездие и предполагам, наш последен шанс – идеята за нашия ексепционализъм би могла да прерасне в смиреност.“
„Познавате ме, аз съм оптимист“, казва тя, когато я моля да разгърне тези твърдения. „От една страна смятам, че този сблъсък енергично ще подкопае редица предубеждения, които с тревожна сила избуяват в този момент и са свързани с национализма, религиозните конфликти, расата и пола. Ако започнем да осъзнаваме, че можем да създадем други форми на живот, както и че съществуват други форми на живот, ще бъдем принудени да се обединим като вид, тъй като срещу себе си ще имаме по-силни, по-интелигентни и по-способни от нас същества. Виждам това като възможност за преоценка и този възглед ме прави оптимист. Но ако погрешно изтълкуваме нещата – ако защитаваме стария си глупав светоглед – тогава дистопиите, които ни плашат, биха могли да се превърнат в реалност.“
Поведението на Уинтърсън както винаги е обезоръжаваща комбинация от топлота, непретенциозност и едва сдържана войнственост. Преди няколко седмици тя предизвика истинска буря в социална медия, след като качи видео, което показва как изгаря преиздадени копия на свои собствени книги. По този начин тя възразява срещу съдържанието на бележките на кориците, които създават представа за „долнокачествена женска проза“. Наясно е с какъв опасен символизъм е натоварено изгарянето на книги и споделя, че приемната ѝ майка е изгорила дебютната ѝ книга Oranges Are Not the Only Fruit, защото в нея открито заявява, че е хомосексуална. „Не бих си помислила да изгоря книга дори на Джордан Питърсън, макар и да смятам, че е отблъскващ човек. Уважавам книгите, каквото и да се крие в тях. Но ако ти си ги написал, те са твое притежание.“
Бележките на кориците на книгите ѝ са дело на издателя, който сега активно рекламира новата ѝ книга. „Смутена съм от факта, че опетних тяхната репутация”, казва тя. „Но някаква част от мен смята, че да дадеш глас на позиция в Туитър не е кой знае какво. Този акт приличаше на поста ми за застреляния и одран заек.” Уинтърсън говори за предишни свои снимки в мрежата, които също предизвикаха бурна реакция. На тях тя е със заек в ръка, готов за готвене, а текстът към снимките гласи: „Заекът изяде магданоза ми. Аз ще изям заека”. Защо продължава да предизвиква подобни публични скандали? „Защото съм „аналогов” човек”, отговаря писателката. След публикацията моите кръщелници, деца на приятели, ми казаха: „Какво ти става. Защо не се посъветва с нас, преди да направиш това?”.
Новата книга е посветена на тези деца, с които писателката е много близка. Сега те са нейното семейство. Повече от десетилетие Уинтърсън живее с терапевтката Сузи Орбах, за която се жени през 2015 г.; разделят се преди две години, незабелязано за широката публика. „Ако не бяхме се разделили преди две години, щяхме да го направим по време на локдауна. Сузи е нюйркчанка, силно свързана със своя град, а аз предпочитам да живея в провинцията. Нуждая се от големи пространства и от тишина. Искам да виждам дървета, когато погледна през прозореца. Опитвахме се да съхраним връзката си, но с времето прекарвахме все по-малко часове заедно.”
В контекста на разказаното в мемоарната ѝ книга Why Be Happy When You Could Be Normal? раздялата изглежда особено горчива. Мемоарите проследяват живота на Уинтърсън от нещастното ѝ детство при суровата „Мис Уинтърсън” в град Акрингтън, графство Ланкъшър, до „освобождението ѝ” като студентка в Оксфорд, ранните ѝ литературни успехи в Лондон и психическия ѝ срив, който я принуждава да се помири със своето минало на дете, изоставено от невръстна 17-годишна майка. Именно Сузи Орбах помага на писателката да открие биологичната си майка и се бори с бюрократичните пречки, свързани с регистъра за осиновяване. Орбах казва, че Уинтърсън е човек, който знае как да обича, но не знае какво е да бъдеш обичан.
Книгата държи читателя в напрежение до самия край: дали Уинтърсън ще стане част от семейството, в което е родена, или това няма да се случи? „Щастливите развръзки са кратка пауза”, пише тя. „Има три вида големи развръзки: отмъщение, трагедия и прошка. Отмъщението и трагедията често вървят ръка за ръка. Опрощението изкупва миналото и отваря пътя към бъдещето.” А тя прави ли това, или не? „Любовта не се случва просто така. Мисля, че семейството ми не искаше да ме допусне до себе си, защото аз не заявих открито, че трябва да направят това”, казва писателката днес. „Смятам, че немалко осиновени деца разбират, че са пропилели своя шанс. Трябва да приемеш ситуацията и да кажеш: „Радвам се, че се впуснах в това приключение. Щастлива съм, че те открих. Надявам се, че и ти се радваш, че си ме открила, защото съм добре. Каквото и да правим обаче, това, което изпитваме, не е любов”. Може би разпознаваш себе си в другия или усещаш удовлетворение от разбулването на една загадка. Вярвам, че наистина се нуждаех от тази история. Но не, в нея нямаше любов”.
„Лесно е да правиш секс, но е трудно да обичаш в каквато и да е форма”, казва тя. „А ако не можеш да обичаш, не умееш да живееш, без значение колко си умен: в крайна сметка животът ти се оказва кух и абсолютно безсмислен. Някои хора смятат, че могат да преминат през живота, оставяйки зад гърба си съпруги, любовници и изоставени деца, като същевременно създават голямо изкуство – за мен поведението, което следва тази представа, не може да бъде начин на живот. Социалната отговорност започва от отношението ни към хората, които са най-близко до нас”. В момента е заинтригувана от поведението на предприемачи като Мъск и Брансън. „Мъжете се надпреварват кой пръв да напусне планетата: всички момчета се насочват към космоса. Но знаете ли, любов е и желанието да се справиш с хаоса, да останеш там, където си, да разрешиш проблемите: това изобщо не е романтична любов.”
Интересът ѝ към потенциала на свят, който не е бинарно разделен, към широки пространства, отворени за нас от нови технологии, не е нов. Романът ѝ от 2000 г. The Powerbook сравнява романтиката и свободата на въображението в киберпространството с ограниченията на „реалния свят”; The Stone Gods от 2007 г. допуска, че роботите любовници могат да бъдат част от приспособяването ни към един постапокалиптичен свят, а в романа Frankissstein, публикуван през 2019 г., специалистът по „ускорена еволюция” смята, че „хибридността” на колегата му лекар, който е трансджендър, отключва нов път към бъдещето.
Но всичко това има и своята тъмна страна. „12 байта” включва есе, посветено на проблемите, свързани със сексроботите – то засяга една от най-актуалните и щекотливи теми: изкуственият интелект няма да бъде добронамерен и благ, докато не се отървем от патриархалния контрол върху базата данни, на които той разчита. Затова е важно да си спомним жените от различни исторически периоди, които имат значителен принос за развитието на модерния свят, способни са да хвърлят поглед в бъдещето, да рушат правила и да решават най-заплетените научни проблеми. Уинтърсън смята, че глобалната индустрия, произвеждаща сексроботи, е „разочароваща и примитивна”. „Тя се базира на стереотипи от 50-те години: жената трябва да е покорна, благоразположена, търпелива, готова винаги да се отзове. Как е възможно комбинация от поведение от 50-те и външен вид на порнозвезда да е добра за нас като вид?”
Писателката успява да подхранва своя ентусиазъм с устрема на нови увлечения. На 19 години гласува за Маргарет Тачър – „посланията ѝ бяха смислени за мен”, но днес е „с по-леви убеждения” и е „далеч по-състрадателна”, отколкото е била като млада. „Не всеки може да започне свой бизнес, не всеки може да се бъхти всеки ден.” Продължава обаче да вярва в капитализма заради неговата „дарвинистка приспособимост”. „Ако притискаш твърде много хората, стават гневни и непокорни”, казва тя. „Не мисля, че искат да бъдат пасивни зрители, но прозорецът за тях става все по-тесен и ние трябва да променим това.”
Дали това „ние” може да прерасне в нова авантюра, дали е стъпка към включване в политиката? „С удоволствие”, казва тя, но ѝ е трудно да намери партия, „в която да повярва”. „Мога да направя това, ако съм част от политическа формация, която е изградена на коалиционна основа. Бинарните системи – те/ние, разум/чувства, чернокожи/бели, мъже/жени – не ми помагат. Разговаряла съм с мои приятели политици и политическата реалност ме е отчайвала; питала съм се: как мога да заема междинна, посредническа позиция? Как мога да променя нещата? В момента разбирам, че трябва да продължа да пиша и да поставя началото на разговор по тези въпроси. Дали бих искала да вляза в политиката? Да, ако има политика за мен.”
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 25 юли 2021 г.
