Амелия Личева
„Аномалията“ на Ерве Льо Телие излиза през 2020 г. по време на ковид пандемията и без да я превръща в своя тема, носи нещо от духа на новата катастрофичност, завладяла човечеството. Защото въпреки всички достижения на технологиите и медицината, които са залегнали в сюжета на тази антиутопия, всъщност надделява усещането за човешката уязвимост и безпомощност, за това, че колкото уж и да знаем повече днес, всъщност фактите сочат точно обратното – знаем все по-малко. Или по-скоро новите и нови знания отварят нови и нови пропасти и екзистенциалното незнание се задълбочава. Но казаното не е патетично прокарано и може би в това е най-голямата сила на „Аномалията“. Тя е забавна, пропита от чувство за хумор, многопластова дори по отношение на споменатите внушения и това я прави толкова умна и въздействаща. Истински достоен носител на „Гонкур“.
Но да се опитаме да защитим тезата за разклатената вяра в мощта на бъдещето, което обещава безсмъртие и нов вид щастие.
В първата си част романът се занимава с личните истории на доста голям брой персонажи, които пък във втората му част срещат своите идентични двойници, по причина, че „Еърбъс“ на френските авиолинии, изпълняващ полет 006 от Париж за Ню Йорк с 243 пътници на борда, попада в невиждана буря, претърпява страхотна турбуленция и като по чудо оцелява и успява да кацне. Въпросът обаче е, че се оказва, че той е кацнал два пъти: веднъж на 10 март и още веднъж на 24 юни 2020 г.
За да обяснят случилото се, американските власти събират цвета на учените – нобелисти, математици от най-престижните университети, физици… Предположенията се въртят около три хипотези – случилото се е резултат от някакво сгъване на пространството; сблъскваме се с последствията от 3D биопринтирането; или – станалото е плод на симулация, проектирана от изкуствен интелект, и цялото съществуване е като във видеоигра. Крайно решение не се взима, идеята за подмяна на реалното витае. Прословутата теза на Бодрияр за доминацията на образите изглежда невинна на фона на възможността човешкото отдавна да ни е напуснало, нищо че се твърди, че и при симулациите има емоции, памет, спомени.
Но интересно е и друго. Математиците, които са заложили протокол за извънредна ситуация, всъщност са стъпвали не на науката, а на научната фантастика – на романите и киното. Което идва да ни припомни, че и в момента във Франция именно писатели и режисьори са привлечени да предлагат визиите си за бъдещето, на базата на които да се готвят стратегиите за сигурност. Неслучайно и част от обясненията в „Аномалията“ се търсят в един роман, който е написан от писател, преживял случилото се на първия самолет и самоубил се, преди да разбере за своя двойник (удвояването, че и утрояването на романовото е важен похват за Льо Телие). И все пак, когато литературата прогнозира (дори авторът да е и математик, какъвто е самият Телие), съгласете се, свидетели сме на една особена разколебаност. И се набляга на това, че всички визии за бъдещето са плод най-вече на свободата на въображението, не на числата, формулите, схемите (може би и затова калиграмата, с която завършва романът, е енигма).
Но в подкрепа на тезата, с която започнахме, се правят и по-конкретни внушения. Командирът на самолета умира два пъти. Макар че между март и юни има доста време, макар че веднъж вече са му били давани най-експерименталните лекарства, и двойникът му, който има повече време, при когото лекарите могат да се съобразят какво е действало или не, не се спасява и отново умира от рак. Няма как в това да не видим съмнението в обещаното безсмъртие в едно време, в което, въпреки че медицината и науката много напредват, няма гаранция, че смъртоносните болести ще бъдат надмогнати.
„Аномалията“ е и много ерудиран роман, с явни и скрити препратки към автори, теми, проблеми. Безспорно една от най-важните теми е тази за двойничеството. Всеки от персонажите реагира различно, срещайки двойника си, и ситуациите са: в духа на Фройд и изправянето пред собственото несъзнавано; в ключа на модернистичното разминаване, отчуждение, ледено отрицание; в посока на романтическото стряскане, но и в опит за съжителство; в унисон с Шекспировата шеговита безпроблемност (при децата); и най-сетне – в контекста на античното окръгляне и постигане на пълнота…
Проблемът за отместването във времето и пространството пък не е чужд и на много други съвременни писатели, като тук изобщо нямаме предвид фантастиката, а по-скоро други автори, с които романът на Льо Телие гласно или негласно влиза в диалог. Ще изброим само няколко: Исак Сингер с неговия разказ „Закусвалнята“, в който мъртвите се разхождат из света на живите и са видими за тях, защото смърт няма, защото има една тотална вечност, пък била тя и дело на Бог. Кейт Аткинсън и нейният „Живот след живота“, в който британската писателка изпробва различни истории – и лични, и за миналото, сред които и такива, в които Хитлер е можело да бъде убит, а Втората световна война и Холокостът да не са се състояли. В този смисъл тук говорим за утопия, но утопията на едно настояще, което иска да поправи миналото, да го пренапише, да го реконструира, за да може да започне да живее с настоящето си, което е не по-малко плашещо и неразбираемо. Защото за Аткинсън, точно както и за Сингер, времето не е линейно, не е наниз от причинно-следствени връзки, а е онзи алогичен, сривов исторически процес, от който са така изкушени постмодернистите. В него всичко е възможно и взаимосвързано, посоките се смесват, то е музеят, в който настоящето форматира миналото, в който всичко си съсъществува и гарантира вид спасение и утеха. Нищо не е завинаги, нищо не е окончателно и човешкото същество има шанса да пренаписва и променя историята. Защото всичко е просто памет. Памет, превръщане в разкази с възможност за нови начала, които е можело да се случат. И най-сетне, Мохсин Хамид с неговия роман „Exit West“, който превръща историята на двама влюбени в история на бежанската вълна днес по света, като спестява обаче темата за трудното придвижване, а избира образа на телепортирането, позволяващ на героите бързи и лесни премествания в пространството, а донякъде и във времето. Неслучайно почти всички критици на романа правят аналогията с „Лъвът, вещицата и гардеробът” на К. С. Луис, в който момиченцето Луси през гардероба стига в Нарния.
Припомнихме така подробно тези версии на „сгънатото“ пространство, за да покажем, че литературата обича да си поставя този въпрос и Ерве Льо Телие се нарежда до най-големите майстори с хипотезите, които той разиграва. Затова и „Аномалията“ е не просто фантастика, нито само трилър, той е и философски роман, социална сатира, образец за това как литературата може да е свръхактуална.
Ерве Льо Телие, „Аномалията“, прев. от френски Росица Ташева, изд. „Колибри“, 2021
