Разговор с Георги Александров
Защо решихте да превърнете книгите в своя професия?
Съдбата така реши. Истината е, че преминаването ми от журналистиката към книгоиздаването стана случайно. Беше февруари 1991 г. Тогава работех във в. „Стършел“ и нямах никакво намерение да сменям професията си. По това време фоайето на хотел „Шератон“ беше нещо като „споделено офисно пространство“ за чуждите инвеститори, пристигнали да проучат новия за тях пазар. Там се срещнах с един датчанин, за когото знаех единствено, че представлява издателска компания. Дори не бях наясно, че е дошъл със задача да се основе нейно дъщерно дружество в България. На следния ден ме покани на нова среща и неочаквано заяви, че от този момент мога да се смятам за служител на „Гутенбергхус“ (все още компанията не беше приела името на своя основател Егмонт Петерсен). Поисках време да помисля. Скоро след това отказах, защото обичах работата си, а и бях ангажиран с „развода“ между БСП и редакционния колектив, представляван от Профсъюза на работещите във в. „Стършел“, чийто председател бях. Поех само подготовката на пилотния брой на сп. „Мики Маус“, който излезе в 100-хиляден тираж. Малко по-късно юридическата самостоятелност на „Стършел“ стана факт, а датското предложение се поднови. Този път приех и започнах изграждането на екипа на „Егмонт България“. Оттогава изминаха точно 31 години.
Какво четете в момента?
Само допреди 10-15 години този въпрос би означавал „Кои книги четете?“. Днес се чете толкова много – на хартия, но и на всякакви електронни устройства. При това със светкавичен достъп до всичко, което желаеш да прочетеш. Затова не споделям клишето, че „хората вече не четат“. Но да отговоря на въпроса в традиционния му смисъл. Рядко чета две книги едновременно, но сега е така. Едната си купих от редакцията на „Стършел“ – сборник хумористични разкази и фейлетони, издаден по случай 75-годишнината на вестника. Щастлив съм, че познавам голяма част от авторите и ми е приятно да преоткрия написаното от тях в този все по-дефицитен жанр – сатирата. Другата книга е подарък от един от синовете ми за Коледа – „21 урока за 21-ви век“ на Ювал Ноа Харари. Впечатляващ опит да се прозре какво ще донесе комбинацията от информационни и биотехнологии, а и предупреждение за опасността изкуственият интелект да се превърне от наш помощник в наш господар. Оставам обаче сдържан към тази нашумяла книга заради самоувереността, с която се предвижда какъв ще е животът през 2050 г. Едновременно най-хубавото и най-лошото на нашия свят е, че е непредвидим.
Как Ви изглежда съвременната книжна панорама?
Това е въпрос не за един милион долара, а за един милион думи. Невъзможно е да се обхване всичко, което се случва в световното книгоиздаване. Винаги съм се учудвал, когато някой с лекота обобщава на едро как е „в цяла Европа“ или, още по-амбициозно, „по цял свят“. Но да опитам с няколкостотин думи…
Мисля, че през последното десетилетие се очертаха поне три тенденции: устойчиво предпочитание към печатните книги въпреки засиления интерес към електронните книги и аудиокнигите, подем на онлайн книготърговията и пренасяне на издателския маркетинг във виртуалната среда. Коренната промяна обаче не е в изместването на печатната книга от дигиталните ѝ събратя, а в бързото развитие на електронната книготърговия. Директните онлайн продажби от издателствата все повече омаловажават посредническата роля на търговските фирми. Дигитализацията на книгоиздаването обхваща всичките му етапи – от придобиването на издателски права и издателската подготовка до производствения процес и онлайн маркетинга. Да не пропусна самопубликуването, макар очакванията, че то ще обезсмисли традиционните издателства… се обезсмислиха. Дори успешните самопубликуващи се автори се надяват на обаждане от голяма издателска компания с предложение за договор.
Не се сбъднаха и прогнозите за крах на книгоиздателската индустрия, смазана от необхватното предлагане на информация, развлечение и общуване в интернет. Ето няколко числа за най-големия книжен пазар в света – американския, и за най-големия в Европа – германския. През последните 15 години с малки вълнообразни отклонения продажбите на книги в САЩ оставаха стабилни между 26 и 28 милиарда долара, а в Германия бяха още по-устойчиви в тесен диапазон около 9,5 милиарда евро.
Пандемията от COVID-19 подложи книжната индустрия на изпитание, но не я постави на колене. Особено критична беше пролетта на 2020 г., когато всеобщата карантина затвори молове и книжарници, а изолацията парализира дейността и на издатели, и на книготърговци. След първоначалния шок обаче книгоиздаването бързо се съвзе. През 2020 г. в парично изражение книжният пазар в САЩ остана на равнището от 2019 г., но в количествено измерение постигна рекорд за всички времена с продажбите на печатни и електронни книги от общо 942 милиона екземпляра. По стойност на нетните си приходи италианските издатели постигнаха най-високия резултат за последните 10 години. Растеж отбелязаха и пазарите във Великобритания, Франция и Скандинавските страни. Спад отчетоха повечето пазари от Източна Европа, както и в Португалия, като основното обяснение беше по-слабо развитата онлайн търговия.
Детайлите са различни за всяка страна, да не говорим за всяко издателство. Но голямата „панорамна снимка“ подкрепя убеждението ми, че пандемията е по-скоро благодатна, отколкото пагубна за книгоиздаването. Изолацията, повечето часове у дома и лесният дистанционен достъп до книгите засилиха читателската активност.
Нека изпреваря възраженията с факти и за втората пандемична година. Продажбите за първото полугодие на 2021 г. спрямо същия период на 2020 г. са по-високи почти на всички западноевропейски пазари. За първите шест месеца на 2021 г. британският книжен пазар отбеляза растеж дори спрямо същия период на „нормалната“ 2019 г. Към края на ноември 2021 г. съпоставката с 2020 г. в САЩ също звучи обещаващо: растеж от 13%. Годишните резултати тепърва ще се обобщават, но първите прогнозни числа дойдоха от Германия, където очакват макар и малък растеж спрямо предходните две години.
Изразител на тези положителни тенденции стана Маркус Доле, президент на издателския гигант „Пенгуин Рандъм Хаус“. В разгара на третата вълна на пандемията през март миналата година той изненадващо заяви: „Сега е най-доброто време за книгоиздаване от Гутенберг насам“. Думите му прозвучаха почти скандално, но реалността доказва правотата им.
Оптимистичните факти може би звучат странно, защото в България издателската гилдия – поне в декларации и медийни изяви – зовеше непрекъснато за помощ: читателите да купуват (кампанията „Купи 1 книга“), а държавата да помага. Държавата помогна: ДДС, намалено на 9%, плюс финансова подкрепа чрез компенсаторните мерки. У нас все още няма официална статистика какво и колко се продава, но има информация какво и колко се издава. Според Националния статистически институт именно през пандемичната 2020 г. е постигнат рекорд по брой на издадените книги: 10 769. Наистина, има спад в общия, и съответно в средния тираж. Добри продажби в настоящето и неяснота за бъдещето – това означава рекордът в новоиздадени книги, но със занижен начален тираж.
Искам да спомена един любопитен факт, който ще оставя без коментар. През септември 2020 г. водещото шведско издателство „Бониер“ оповести, че ще върне държавната субсидия, получена заради пандемията. Причината – продажбите през пролетта и лятото се оказали по-добри от очакваните!
Имате ли предпочитани издателства и защо?
Имам предпочитано издателско поведение. Според мен издателствата трябва да присъстват в обществото не само с книгите си. Активно общуване с читателите, благотворителни акции, медийни изяви, интересни премиери, срещи с автори и преводачи – всичко това с годините изгражда авторитет и доверие. Едва тогава има шанс читателят да купи книга не само заради автора и съдържанието ѝ, а и заради издателството, на което вярва. Нямам предпочитани издателства, но бих откроил две. Едното е отдавна утвърдено – „Изток-Запад“, а другото е сравнително младо – „Лабиринт“. Общото между тях е трудно постижимото съчетание на висока класа литература и силно пазарно присъствие.
Какви студенти записват книгоиздаване при вас? Как се реализират?
Трудно е да се очертае единен профил на студентите по книгоиздаване. Едни избират тази специалност още преди кандидатстване, но за други тя се оказва някой от резервните варианти. Когато започвам работа с тях във втори курс, дори тези, които са имали друга първоначална цел, твърдят, че не съжаляват за избора си. Дано са откровени. Опитвам се да покажа на студентите колко богата е книгоиздателската професия. Тя съдържа толкова много професионални сфери: творческо писане, работа с езика, литература, дизайн, икономика, финанси, маркетинг, полиграфия, управление на хора и проекти. Да не пропусна и неспирното общуване – с читатели, автори, сътрудници, партньори, медии.
Специалността „Книгоиздаване“ във Факултета по журналистика и масова комуникация е вече в своята 25-а академична година. Тези, които искат да влязат в професията, успяват. Наши възпитаници работят на различни длъжности и в издателства, и в литературни агенции. Иска ми се обаче връзката с практиката да бъде много по-силна. Студентите само ще спечелят от това. А и издателствата.
Има ли дефицити във филологическата подготовка на новите поколения, които се занимават с художествения текст? Какви са наблюденията Ви като издател?
Не е тайна, че много от студентите нямат езиковите знания, които е трябвало да получат в предишните образователни етапи. Но и ние, университетските преподаватели, не трябва да абдикираме от задължението да помагаме да усъвършенстват езиковата си подготовка, особено в хуманитарните специалности. Нали не само чуждият, а и родният език се учи цял живот! И как да виним студентите, когато и от телевизионния екран чуват, че „се случва случването“? За мен обаче по-страшно от граматическите грешки е нехайството към чистотата на езика ни. Не само студенти, но и хора от всякакви възрасти гордо показват интелект, като употребяват думи и изрази, привнесени най-вече от английски. Преди месец, влизайки във ваксинационен център, казах, че идвам за подсилващата доза, а сестрата ме поправи: „Значи за бустерна“. Мечтая един ден да надмогнем криворазбраната цивилизация и белег за начетеност да бъде не как говорим някакъв чужд език, а колко добре говорим български език.
Разкажете малко повече за книгите, които правите със студентите?
Когато преди шест години ми предложиха да се включа в новата дисциплина „Учебно издателство – майсторски клас“, имах само един въпрос: ще може ли работата със студентите да се материализира в реално издадени книги. Положителният отговор отразяваше целта студентите отрано да градят практически умения. Те създават текстовете, извършват целия издателски процес, а когато книгата се отпечата, организират нейната разгласа и публично представяне. Курсът се превръща в учебно издателство, в което всеки има длъжност и конкретни отговорности. Първите две книги бяха посветени на библиотекарите и книжарите. Третата „видя“ книжната индустрия от много страни и оправда заглавието си „Погледи към книгоиздаването“. Различна от останалите беше книгата „Отвъд преградите“, посветена на горещата тема за бежанците. На премиерата в „Перото“ се събраха близо двеста души. Беше наистина емоционално събитие. Следващото студентско издание проследи пътищата на българската книга по света. В него участваха не само най-изтъкнатите преводачи на българска литература като Мари Врина, Джузепе дел Агата и Анджела Родел, но и едни от най-често издаваните в чужбина писатели като Георги Господинов, Алек Попов и Здравка Евтимова. Пандемичната ситуация предопредели темата на миналогодишното издание „Боледуват ли книгите?“. Книгата, която подготвяме сега, ще насочи прожекторите към толкова значимия, но и толкова непознат труд на преводачите.
За мен, надявам се и за студентите, е важен не само крайният резултат, но и пътят, който изминаваме заедно. След месеци на срещи със събеседници, събиране на информация, работа по текстовете, предпечатна подготовка, колебания и спорове ние знаем повече за издателските процеси, но и за проблематиката, разработена в книгата. Най-благодатното за мен е да усетя, че тези книги оставят следа. Наскоро получих мейл от вече дипломирана студентка по повод на филма „Страх“ на Ивайло Христов. Беше ми писала почти веднага след прожекцията, споделяйки спомена за обрата в представата ни за бежанците, който с нейния курс изживяхме, докато създавахме „Отвъд преградите“.
Интересите ви са в посока на взаимоотношенията между печатните и
електронните книги. Каква е ситуацията в България? По-различни ли сме
спрямо Европа? Можем ли да очакваме, че електронните книги ще изместят
хартиените?
Имам един любим пример, защото е много показателен. През 2014 г. авторитетната консултантска компания „Прайсуотърхаус Купърс“ прогнозира, че до две-три години електронните книги ще надминат печатните по продажби в САЩ и Великобритания. И знаете ли какво се случи? В периода 2015-2019 г. продажбите на електронни книги в САЩ спаднаха с 31%, а във Великобритания с 49%.
Резкият скок в потреблението на електронни книги преди 10-15 години създаде впечатлението, че те много бързо ще установят пазарно надмощие на хартиените книги. Каква всъщност е реалността? Количеството на продадените печатни книги в САЩ непрекъснато нараства от 2012 г. насам. През 2020 г. делът на електронните книги в САЩ е 11%, а на големите европейски пазари процентното му изражение е едноцифрено число. Във Великобритания двата дигитални формата – електронни и аудиокниги – заедно не могат да надскочат рекорда си от 2015 г. с 20% от нетните приходи от книжния пазар.
На въпроса какво е потреблението на електронни книги в България отговарям: „Не знам“. Не смея да боравя с голи предположения. У нас все още няма електронна платформа за депозиране на електронните книги в Националната библиотека. Ето защо статистиката „лови“ единствено депозираните на физически носител електронни и аудиокниги и няма как да знаем колко са книгите, издадени само в дигитален формат. За пазарната им реализация също статистика няма. Продажбите на електронни книги вероятно са незначителни и поради всеобщата практика на пиратско сваляне от интернет. Когато попитам студентите колко от тях са чели електронни книги, няколко души вдигат ръка. Попитам ли кои са купували електронни книги, обикновено няма реакция.
Книгата вече има три установени медийни формата, които се допълват в общата си еволюция, без да се самоизяждат. Печатната книга доказа устойчивостта си, а електронната книга и аудиокнигата трайно навлязоха на книжния пазар. Електронната книга изживя своя революционен бум, сега е ред на аудиокнигата. Свидетели сме на процес на взаимно допълване между медийните формати на книгата, а не на отмиране на традиционното книжно тяло.
Има ли някаква рецепта, която да ни помогне да спасим вестниците на хартия? Питам ви това в ситуация, в която хартията отново драстично поскъпва.
Печатната периодика наистина е в криза, срещу която рецепта няма. Информационната ѝ функция да достига бързо до широка аудитория се изпълнява далеч по-успешно в електронна среда. Новината, за разлика от книгата, изисква светкавично и всеобхватно разпространение. Не бих се изкушил да правя радикални пророчества за изчезване на хартиената преса. Смятам обаче, че делът ѝ в медийното потребление ще продължи да намалява.
А поскъпването на хартията, както и на електроенергията, със сигурност ще се отрази и върху цената на печатните книги. Икономическите фактори върху съотношението печатно – дигитално може да се окажат по-силни от психологическите. С други думи: устойчивото предпочитание към печатните книги може да се огъне под ценовия натиск на скъпата хартиена книга и частично да се пренасочи към по-евтините дигитални формати. А те, на всичко отгоре, често са достъпни дори безплатно – правомерно или не.
Одобрявате ли начините, по които се говори за книги днес?
За книги се говори и пише по много начини на всякакви медийни платформи: тематични страници в периодиката, предавания и рубрики в телевизионния и радиоефир, сайтове за култура, литературни блогове. Появяват се нови и нови буктюбъри и букстаграмъри. Автори и издатели също пишат за книгите, които създават и издават. Читателите споделят мнения във форуми. Медиите обичайно ползват наготово рекламните текстове, изпратени от издателствата. За книги се пише и говори предимно информативно и много рядко аналитично. Традиционната литературна критика почти изчезна. Като че ли единственият ѝ спасителен пояс в огромния медиен океан са рядко срещаните експертни „ревюта“.
Нека направя едно разграничение: много се говори за книги, но малко се говори за книгоиздаване. Оскъдни са и аналичните обзори, и информацията за книгоиздателската индустрия. Питам се защо е така. Дали защото се страхуваме да „принизим“ книгите с разговор за пари? Дали защото погрешно отъждествяваме „пазар“ с „комерсиализация“? Или защото ни липсва фактология? Динамичните процеси в книгоиздаването в национален, а да не говорим в международен план, нямат заслужаващото медийно покритие. Това е навярно едно от обясненията за лекотата, с която приехме, че родното книгоиздаване едва оцелява в пандемичната ситуация. Повече достоверни данни щяха да са от полза за издателите, за книготърговците, а и за читателите. Не е срамно да си успешен по време на пандемия. Точно обратното – какво по-оптимистично от това да осъзнаем, че в тези кризисни времена книгата се оказва толкова търсен и дори спасителен духовен продукт!
Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
