Гайто Газданов
(откъс)
Така минаваха седмиците и месеците. За през лятото Павел Александрович и Лида се преместиха някъде близо до Фонтенбло, където той неведнъж ме кани на гости и където така и не отидох. Останах в Париж съвсем сам и прекарвах времето си в четене и дълги разходки, а и нямах пари, за да замина където и да било. После дойде есента; от открехнатия прозорец вече подухваше лек, почти зимен студ. Целия януари преживях в непонятно и тягостно униние; всяка сутрин се събуждах с предчувствие за катастрофа и всеки ден протичаше съвсем спокойно. Това състояние ме ядосваше и изморяваше, но рядко се освобождавах от него и ставах такъв, какъвто ми се искаше да съм винаги: нормален човек, който не е застрашен нито от душевен припадък, нито от пристъп на лудост. И такъв се чувствах например всеки път, когато се случеше да съм у Павел Александрович.
Веднъж му гостувах в една февруарска студена вечер. Лида не беше вкъщи, двамата с него седяхме на масата и той беше в съзерцателно настроение. После се преместихме в кабинета, където ни поднесоха кафе и ни чакаше бутилка много силно, леко сладнеещо вино, от което аз пийнах малко, а той както обикновено изобщо не пи. Беше с домашно кадифено сако, но с колосана яка на ризата. Гледах го и си мислех, че навярно сегашният период от живота му е най-щастливият, че никога не е имал по-добро време. Струваше ми се, че впечатлението ми не можеше да е погрешно. Всичко у Павел Александрович – движенията му, едновременно бавни и уверени, походката, поведението, интонациите на гласа му, който сякаш сега звучеше по-дълбоко и с повече тежест – потвърждаваше това впечатление. В кабинета беше много топло, тъй като наред с централното отопление грееше и камината; от лекото движение на въздуха тежките завеси на прозорците помръдваха. Седях в креслото и се взирах в огъня. После вдигнах очи към Павел Александрович и казах:
– Знаете ли, гледам тук този малък пламък и изведнъж започва да ми се струва, че времето постепенно се отдръпва, все по-назад и по-назад, и колкото повече се отдръпва, аз се променям неуловимо – и изведнъж съвсем ясно се виждам да седя гол и обрасъл с козина пред входа на пълна с дим пещера от каменната ера, пред огън, стъкмен от някой мой далечен прародител. Такъв един обикновен атавизъм.
– Мисля, че ние изобщо не съществуваме извън атавизма – каза той. – Всичко, което притежаваме, всичко, което знаем, всичко, което чувстваме, сме получили за временно ползване от заминалите си хора.
– За временно ли?
– Разбира се, как би могло да е другояче?
Горещият пламък трепкаше над въглените и когато те се разместваха, се чуваше тихо шумолене. От топлината ми се доспа. Павел Александрович каза:
– Аз все по-често си мисля за смъртта като цяло. Не че я виждам да приближава, а по-скоро понеже съм в напреднала възраст и на тази възраст, млади приятелю, това е донякъде естествено. И което е най-странното, мисля за нея без никакъв ужас и дори огорчение.
– Вероятно защото естеството на тези мисли е чисто теоретично.
– Не само, струва ми се. В тази перспектива има и нещо привлекателно, нещо неподправено тържествено и изключително значимо. Спомнете си думите на молитвата: „Упокой ги в лоното на Авраам, Исаак и Яков…“.
„Упокой ги в лоното на Авраам, Исаак и Иаков…“ Веднага си представих ехтящите сводове на църквата, нечий безименен саркофаг, свещеник, дякон, кадилници, икони, неподвижния полет на позлатените ангели на Царските двери и надписа отгоре, над ангелите, над цялото това наследство от християнските хилядолетия. „Елате при мен, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви дам почивка.“
– Вярвате ли в Бог, Павел Александрович?
– По-рано не особено, сега вярвам. На онзи, който е преживял години на нищета, му е по-лесно да вярва, отколкото на останалите. Та нали християнството е религия на бедните и неслучайно в Евангелието има такива думи, вие ги помните сигурно.
– Да, да – казах аз. – Но аз помня не само тях. Веднъж ми се наложи да прочета крайно поучителната енциклика на един папа, забравил съм кой, където се доказваше, че човек трябвало да знае как правилно да тълкува възгледите на Църквата относно богатството и бедността. По-конкретно и дума не можело да става не само цялата собственост да се даде на бедните, ами дори и една десета от нея. Под една десета се имало предвид десет процента от печалбата. А самият капитал не подлежал на никакво християнско облагане. Звучи, разбира се, като анекдот и ако има ад, то, мисля си, че там този папа, докато с векове се е пържил в огромния казан, е успял да схване фаталната си заблуда, свързана с възгледите на Църквата по въпросите на собствеността.
– По-рано си мислех, че ще умра също като другарите си от rue Simon le Franc – продължаваше Шчербаков. – Което ще рече, че един зимен ден призори можеше да намерят трупа ми недалече от Сена, до някоя заскрежена пейка. Щеше да е нещо естествено.
Една малка лампа с абажур осветяваше лицето му, а то беше спокойно и замислено.
– И знаете ли, тази мисъл винаги ми е била обидна, гледах със завист богатите погребения, че и направо си мечтаех: да имах и аз такава смърт! И сега понякога си представям собствения си край именно така, не без известна, бих казал, приятна обстановка: завещание, нотариус, продължително боледуване, което да ми вдъхне смирение и готовност за последния преход, причестяване, преди да умра, некролог във вестника: „… съобщават с прискърбие за смъртта на Павел Александрович Шчерабков…“, следват денят и часът на погребението.
– Чакайте, чакайте, Павел Александрович – казах аз, – защо е тази погребална поема? Освен това, доколкото знам, Вие нямате нито близки, нито познати с изключение на неотдавнашните ви колеги, нямате на кого да оставите завещание – и кой ще дойде на вашето погребение? Така че дори само от гледна точка на декора, тъй да се каже, извинете ме за откровеността, вашите мечти ми изглеждат проблематични.
– Може би – отвърна разсеяно той. – Но аз ви уверявам, че не са лишени от известна приятност.
Казах му, че теоретически това го разбирам, но че ми е трудно истински да го осмисля. Казах, че смъртта винаги ми е изглеждала като катастрофа, дали внезапна, или бавна, изненадваща или естествена, но именно катастрофа – призрак на отвъден ужас, от който ти застива кръвта. Че представата за приятна обстановка в случая не се връзва изобщо. Той отбеляза, че подобно виждане на моята – наблегна – на моята възраст е разбираемо и ме попита да не би да мразя гробищата.
– Не – казах. – Та в тях има нещо успокоително.
И след като заговорихме за това, си спомних, че преди много време, докато се намирах във военния лагер на брега на Дарданелите, ме пратиха наряд да копая гробове. Разказах тази история на Павел Александрович. За гробището отговаряше възрастен мустакат полковник, който говореше със силен кавказки акцент. Той няколко пъти идваше да ме наглежда как работя и ме подканяше:
– Копайте, копайте, драги, по-надълбоко, ако обичате. Още по-надълбоко копайте.
Когато дойде за последен път, аз стоях в правоъгълния трап с дълбочина половин човешки бой. Денят клонеше към края си.
– Сега е добре – каза той, – можете да излезете оттам, драги.
– Господин полковник – казах аз, – бих искал да ви попитам на кого оказвам тази последна услуга? Кой ще бъде погребан в този гроб?
Той махна неопределено с ръка:
– Още не се знае, драги, не се знае. Всички сме в Божиите ръце. Току-виж утре вие умрете, драги, та ще трябва вас да ви погребем.
А после, след доста години, научих, че този полковник е станал работник във Франция и е умрял някъде в околностите на Рубé. В онзи миг съжалих, че това не се случи тогава, на брега на Дарданелите, и че той не беше спуснат в изкопания от мен гроб, в топлата глинеста земя, в която толкова лесно се врязваше гробищната лопата; това щеше да му спести дълги години безрадостен живот, а ако беше умрял тогава, може би щеше да отнесе със себе си и някакви илюзии, чиято неоснователност се беше разкрила именно през тези години и именно защото беше закъснял да умре.
– Може би е така, а може би не – каза Павел Александрович.
После разговорът мина на друго, Павел Александрович ми разказваше спомени от отминали отдавна години и аз кой знае защо най-вече запомних – навярно поради изключителната яснота, с която си го представих – едно от приключенията му, всъщност несъществено. Една зима, някъде на север в Русия, вървял през гората, било малко преди революцията, тогава служел като офицер; булдогът му тичал напред и изведнъж се разлаял свирепо. Павел Александрович вдигнал очи и на едно близко дърво видял рис, неподвижен като камък. Тъй като бил с униформения си шинел, носел сабя и револвер. Стрелял по риса, но не го убил, а само го ранил, и тогава рисът с огромен скок се хвърлил върху му. Той успял да се дръпне на крачка встрани, животното паднало на четирите си лапи точно пред него и в същия миг булдогът го нападнал. Павел Александрович не се решил да стреля, страхувал се да не улучи кучето, ето защо извадил сабята, с която разпорил корема на риса, когото булдогът, без да разхлабва челюсти, държал за гърлото. Снегът почервенял от кръв, а в розовия залез на зимния ден бавно кръжали гарвани. Виждах мъртвата озъбена котешка паст, белия сняг, разровен от боричкането, и младия офицер със сабя в ръка. Погледнах сегашното му лице: то изразяваше спокойна умора; помислих си колко ли години са минали след тази зима в Русия и почувствах, както ми се струваше, неудържимото движение на времето.
После стана дума за пътувания и Павел Александрович каза, че се канел, ако всичко вървяло добре, след известно време да се пресели в Канада, по-далече от Европа, от нейните политически гърчове и постоянното усещане за смътна тревога, изпълваща въздуха, който дишаме.
– Помислете си само – каза той, – та тук всеки камък е напоен с кръв. Войни, революции, барикади, престъпления, деспотични режими, инквизиция, глад, разруха и цялата тази историческа галерия на ужасите – съдбата на Бохемия, Вартоломеевата нощ, Наполеоновите войници в Испания – нали помните гравюрите на Гойя? Европа живее като убиец, преследван от кървави спомени и угризения на съвестта, в очакване на нови държавни престъпления. Не, аз съм твърде стар за това, изморен съм. Непрекъснато ми се иска топлина и спокойствие. Толкова години съм мръзнал и гладувал, без надежда, в неясно очакване на смъртта или на някакво чудо, че сега, мисля си, имам право на почивка и на някои илюзорни и сантиментални утехи, вероятно последните, които са ми отредени.
„Илюзорни утехи“ – да, по-добре не би могло да се каже. Значи той също го разбираше, независимо от късното си заслепение; значи и на него не му беше убягнала онази съмнителна сянка на лицето на Лида, която всеки път, щом я видех, ме караше да изпитвам отвращание и тревога, но и непонятно и унизително привличане.
– А какво става с вас? Как живеете? – попита той.
Казах му, че продължавам да съществувам някак си опипом, в постоянно и абстрактно безпокойство, почти метафизично, и че понякога чувствам такава душевна умора, сякаш съм безкрайно стар.
– Нещо не е наред при вас, скъпи приятелю – каза той. – А пък като ви гледа човек, сте напълно нормален. Може би трябва да отидете на море или в някое затънтено село, помислете си за това.
Свих рамене. После погледнах към полиците с книги и за пръв път забелязах, че на една от тях имаше неголяма жълта статуетка, която не се виждаше достатъчно добре. Попитах Павел Александрович какво е това. Той стана от креслото си, взе я и ми я подаде.
Беше статуетка на Буда от масивно злато. На пъпа си Буда имаше доста голям овален рубин. Учуди ме стойката му: противно на това, което бях виждал досега, той беше изобразен не седящ, а стоящ. Ръцете му бяха протегнати право нагоре, без ни най-малка сгъвка в лактите, голата му глава беше леко наклонена на една страна, тежките клепачи закриваха очите, устата му беше отворена, а на лицето му се четеше суров екстаз, предаден невероятно изразително. На златния му корем с необяснима и мъртва значимост мътно блестеше рубинът. Статуетката беше дотолкова поразително красива, че дълго я гледах, без да мога да се откъсна от нея, и дори забравих къде се намирам.
Превод от руски: ДАРЯ ХАРАЛАНОВА
Романът е под печат в изд. „Аквариус“.
[…] (7) Откъс от „Завръщането на Буда“ от Гайто Газданов …. […]