Силвия Плат
Змиеукротителят
Боговете създадоха своя свят, хората също,
а змиеукротителят, с лунно око и свирка в устата,
създава свойто змийско кълбо. Той свири. Зелена вода.
Той изсвирва зелена вода, докато зелените води
не затрептят и не залюлеят тръстиковите си тела.
Докато мелодиите се сплитат със зеленото,
реката се оформя спрямо песните му.
Той изсвирва място за себе си, без скали и земя –
само тръстикови връхчета, да поддържат краката му.
Той изсвирва змийски свят
и оплетени змийски тела от змийското дъно
на съзнанието си. И сега всичко е в змии.
Люспите се превръщат в листа и клепачи,
телата – в клони и човешки гърди.
В змийското царство той дирижира
змийските меандри с няколко тона на тънката свирка,
като проявление на змийството и силата си.
От зеленото гнездо се вият линиите
на змийските поколения, които сякаш излизат
от пъпа на Рая – нека бъде змия!
Имаше, има и ще има змии –
докато нечия паст не погълне змиеукротителя,
докато той не се умори и не изсвири един изначален свят
от змийски вътък и змийска основа,
докато змийските дрехи не се превърнат в зелени води,
докато няма повече змии, докато зелените води
не станат вода, зелено, незмии. Той оставя
свирката и затваря лунното си око.
Зимен кораб
На този кей няма кой знае колко движение.
За доковете са оковани червени и оранжеви шлепове –
грозни, олющени, старомодни,
очевидно неразрушими.
Морето пулсира под кожа от петрол.
На покрива на една барака е стъпила здраво
чайка, която се държи за вятъра
и позира в сако от пепел –
цялото пристанище е закотвено
в жълтото копче на сакото – окото ѝ.
Риболовният цепелин прилича на луна
или пък на тенекиена пура, докато се пързаля над рибите.
Гледката е скучна – напомня на стара гравюра.
Някъде там разтоварват три варела с малки рачета.
Камарите на кея са на път да се срутят
и да повлекат със себе си разбития комплекс
от складове, кранове, комини и мостове
в далечината. Водата се плъзга около нас
и мърмори на своя диалект, докато разнася
миризмата на мъртва риба и катран.
Навътре в морето вълните похапват ледени торти –
лош месец за влюбените и спящите в парка.
Дори сенките ни са посинели от студ.
Искахме да видим слънцето,
а вместо това ни посреща този обледен кораб,
като задъхан албатрос с брада от скреж –
останка от суровото време, с макари и въжета
в ледени ципи.
Слънцето ще ги заличи съвсем скоро:
всяка вълна блести като нож.
Гъби
През нощта
белите ни пръсти и муцуни
проникват в почвата
и въздуха
много тихо,
много дискретно.
Никой не ни вижда,
не ни спира, не ни издава;
малките зрънца ни правят място.
Меки юмруци
повдигат игличките,
леглото от листа,
дори плочките.
Разширяваме пукнатините
и провираме рамене през тях
с чукове и тарани,
без уши и очи,
напълно безгласни.
Храним се с вода,
с трохи сянка,
възпитани сме, искаме
малко или нищо.
Толкова сме много!
Толкова сме много!
Ние сме рафтове, ние сме
маси, ние сме кротки,
ние сме ядливи,
цялата блъсканица
е напук на нас.
Видът ни се умножава:
до сутринта
земята ще е наша.
Началото е дадено.
Мъжът в черно
Отляво, където трите пурпурни
вълнолома посрещат ударите
и всмукват сивото море
и отдясно, където вълните
почти се домогват до затвора
„Диър Айлънд“, обхванат от сумрак
и бодлива тел,
прилежно обграден от кочини,
курници и обори с млади говеда,
там, където мартенският студ
все още вледенява локвите из скалите
и върху внушителния камък,
излъскан от приливите,
се издигат кафяви пясъчници,
там крачеше ти, сред белите
камъни, с черното си като катран
палто, с черните си обувки, с черната
си коса; това беше ти,
неподвижен вихър на далечния край
на оградата, събрал камъни, въздух
и всичко останало в едно цяло.
Овце в мъглата
Хълмовете побеляват.
Хора или звезди
ме гледат тъжно, разочаровам ги.
Влакът оставя диря от дъха си.
О, бавен
кон в цвят на ръжда,
копита, печални звънци –
цяла сутрин
сутринта потъмнява,
изоставено цвете.
В костите ми има тишина, далечните
полета разтопяват сърцето ми.
Те заплашват
да ме заведат в небе
без звезди и баща, тъмна вода.
Превод от английски: РУМЕН ПАВЛОВ
[…] (6) Поезия на Силвия Плат. […]