Антония Апостолова
аз съм тоя с неизгладената риза, с неизгладения живот…
Разпознай ме, Господи… и ме имай предвид, амин.
„Шекспир зад храстите“ е книга за доброто и за добрите хора. Струва ми се, че простотата, в известен смисъл наивността на това определение е най-подходяща за този първи сборник с разкази на художничката и пътешественичката Светла Георгиева. Писани от различни точки на света, те чертаят една надпространствена карта на споделената човечност, на надеждата в мрака, на смисъла в дребните жестове сред нашата „врява и безумство“ – дори и там, където „всеки мой отговор ще бъде като зараза в твоя свят“.
Както в обратната, семантична перспектива на иконите, много от героите на Светла Георгиева стоят пред нас едри в измамната си нищожност и обикновеност – сякаш версии на Йовковия Серафим. Разказвайки за уж малки хора, сборникът всъщност представлява поредица от профили на специални характери, „особени случаи“, луди или тихи ангели, несъвършени битови светци. Неизбежно е в ума ни да възникнат два ключови евангелски цитата, които биха могли да послужат като мото на историите: „блажени нищите духом; защото е тяхно царството небесно“ и „когато правиш добро дело, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната“ – принцип, който те спазват, когато материално, с конкретни грижи или просто с душевна подкрепа и надежда помагат на другите.
Някои от нейните ангели не крият дори имената си (какво да очакваме от героиня на име Спаска Ангелова например); други, като Ели от първия разказ „Магии“, обобщават много от по-„шумните“ образи – „изповедник, борец, спасител, луда за връзване“. Във всеки случай тези хора са инструменти на доброто, сякаш то е божествена сила, която ги овладява свише и на която не могат да не се предадат („Аз като виждам тези хора да страдат – мога ли да стоя настрана? Не мога. Нали все някой трябва нещо да направи. Ако не аз, кой друг?“). Понякога доброто идва саможертвено, за да възстанови нарушения порядък във вселената („Инцидент“); понякога дори само доброто намерение в сърцето има значение („Монета от един юан“); а понякога то се състои просто в „обикновеното чудо“ (по името на онзи прекрасен руски филм по още по-прекрасната пиеса на Евгений Шварц) на един достойно и скромно прекаран в работа живот, чиито константи – „важните неща“ – остават непроменими през времето („К.“) дори когато зад тихата му анонимност се крие неведома, няма буря, която отнасяме със себе си (както леля Боже от „Божана“).
Може би едно от основните послания на този сборник е, че чудеса, магии и вълшебства не съществуват по онзи свръхестествен начин – че те са всъщност „свръх естествен“ (в смисъла на „твърде нормален“), лишен от лустро и фойерверки резултат от простички действия, смели решения и достойни постъпки. Именно те стават равносилни на това да говориш с Бог, Бог да пристъпва с теб през прага. Чрез сюжетите си Светла Георгиева се заема да разиграе основни мъдрости: че животът лъкатуши нагоре и надолу и „човек никога не знае“, че понякога злото идва за добро, че грешката и провалите са поводът на вселената да ни даде урок и възможност да разпознаем себе си, че животът продължава цял живот, че вечността и надеждата се раждат от тлен, както смокинята изниква от корема на убития („Камъкът и семето“), а силата на общността се споява от личности („Термопили“ и „Жабата“), че „вживяването“ и „живеенето“ са едно и също в истинския талант, често облечен в дрипи („Шекспир зад храстите“).
Да, понякога Светла Георгиева ни отнася почти до ръба на мелодраматичното и сантименталното, а и така потенциално би достигнала до един по-широк кръг читатели. И все пак не го преминава, компенсира го със самоирония и разговорност. Впрочем може би тук, в последното, се крие и единствената ми „критика“, по-скоро въпрос на личен читателски вкус: струваше ми се понякога, че има едно умишлено снижаване на езиковите регистри с цел да се обрисуват всички онези семпли герои от „живия живот“ и едва ли не да се стенографират – понякога речта им стоеше нагласена в своята естественост, наивистично-инфантилна, за да се открои простотата и добротата им, почти етнографска, за да се изтъкне, че са хора от народа. През цялото време имах усещането, че това усилие личи, понеже Светла Георгиева всъщност не принадлежи интелектуално и физически на този свят, макар да е избрала да пише за него.
Впрочем най-ценното за мен са дори не толкова самите истории, сюжетите, но прекрасният език на писателката там, където се впуска в близки до собственото си светоусещане и оптика описания, в интелигентни образи и чувствителни метафори, в словесна неочакваност и фина източна афористичност. Светла Георгиева определено е интелигентен, начетен, деликатен и впечатлителен автор, с широк опит и познания за света. Независимо дали разказва историите си от класическата рационалност на западните градове, в дебрите на българската реалност или някъде из плаващите пясъци на изплъзващата се източна действителност, тя, както споделя в едно свое интервю, вярва, че „където и да отиде, човек носи себе си“. И не спира да търси смисъла на дома.
Автентичността ни, връзката ни с онова горе чрез връзките ни тук, долу, преходността и съдбата, непримиримостта в едни случи и при/помирението в други, отговорите, които са важни, защото са истински, а не защото ни харесват – за всичко това можем да прочетем в този немалък сборник, един от добрите, излезли миналата година. Сборник за големите и малките неща. Защото както казва един от героите на Светла Георгиева – господин Уан: „Една вековна гора, погледната от голяма височина, е просто зелен мъх върху земята, а дребната пчела, видяна от подходящ ъгъл, е монументална. Живеем върху планета, която е нищо сред вселената. Кой определя мярката за „голямо“ и „малко“?“.
Светла Георгиева, „Шекспир зад храстите“, ИК „Жанет 45“, 2021.
