Сара Колинс
Колсън Уайтхед завършва новата си книга и на следващото утро Минеаполис е обхванат от размирици. „Оставих ръкописа на леглото, а когато се събудих на другия ден, градът „гореше”, казва той. Този ден е 26 май 2020 г. – първият ден от бунтовете, избухнали след убийството на Джордж Флойд. Финалните събития от сюжета на новия му роман „Харлемски рокади“ протичат на фона на уличните протести в Харлем от 1964 г. – недоволство, предизвикано от разстрела на 15-годишния Джеймс Пауъл[1]. Уайтхед смята, че това съвпадение потвърждава позиция, която винаги е споделял: „Ако пишеш за насилие на расова основа, почакай пет минути и нещо подобно ще се случи”.
Бях решила, че темата за расовите проблеми няма да доминира в разговора ми с писателя. Това не е централна тема и в неговото творчество – тематичният обхват в деветте му книги, написани до този момент, е доста широк – от международни състезания по покер до зомби апокалипсис. Има много други неща, за които можем да говорим. Музика: „В колежа имах задача да напиша коментар за първия запис на Айс Кюб[2], когото продължавам да слушам и до днес. Той ме връща към моменти, в които работех усилено на фона на музиката на „Рейдиохед“ или „Пъблик Енеми“[3]“. Локдаун: „Сигурно обичайният отговор гласи, че животът на писателите не се е променил твърде много. Така или иначе стоя в кабинета си по цял ден”. Дали съжалява, че не е намерил достатъчно смелост да приеме поканата за среща на Тони Морисън отпреди няколко години. „Когато се появи възможност да срещна на живо някой от кумирите си, винаги ставам резервиран и необщителен”.
„Има моменти, в които се концентрирам върху расовите проблеми – когато са част от цялостната картина, която си представям при работата върху една книга. Понякога обаче те изобщо не са важни за мен”. Последните му два романа се насочват по-директно към тази голяма тема – изследват задушаващия ужас на робството („Подземната железница”) и последствията от унизителните реформаторски закони „Джим Кроу”[4] („Момчетата от Никел”). За тези книги той получава две поредни награди „Пулицър” (преди това е спечелил стипендията „Макартър” и Националната литературна награда на САЩ), а списание „Тайм” го нарича „разказвача на Америка”. След публикуването на двата романа често е канен да прави публични коментари. (На поканата на книжарница да участва в „откровен разговор за расата” той отговаря: „Аз не съм говорител на чернокожите. Не съм лечител”.)
Дали чувства тежката си отговорност като публична фигура? „Изразявам позициите си в книгите. Ако искате да разберете какво мисля по расовите въпроси, можете да прочетете „Подземната железница” и „Момчетата от Никел”. Нямам намерение да пиша текстове от 3-4 страници, които трябва да изразят това, което съм казал в романите си. Уайтхед оспорва мнението, че писателите трябва да отстояват политическа позиция. „Не мисля, че е нужно да съм по-ангажиран към политическата ситуация от един водопроводчик или учител. Всички сме отговорни към делата на обществото – отговорност, която приемаме или отхвърляме, или сме твърде заети, за да демонстрираме публично. Предпочитам да напиша книга, вместо да се появя в заглавията на „Ню Йорк Таймс” след края на управлението на Тръмп”.
„Харлемски рокади“ е представян като криминален роман, проследяващ приключенията на Рей Карни, продавач на мебели, чийто силен стремеж да се издигне в обществото води до съучастничество в кражби на бижута и електроника. Ако сте сред милионите читатели, които познават Уайтхед единствено от успешния роман „Подземната железница” от 2016 г. (или от скорошната му телевизионна адаптация, режисирана от носителя на „Оскар“ Бари Дженкинс), е възможно да решите, че авторът прави завой към жанровата литература; онези обаче, които следят кариерата му от самото ѝ начало, вече познават уменията му да преодолява с лекота обичайните жанрови ограничения.
Когато гради конструкцията на една история във въображението си, той винаги се пита: „Как мога да следвам определени правила, ако в същото време се отдалечавам от очакванията на читателите?”. В новия роман Уайтхед изследва живота на група хора, които се опитват да контролират съдбата си, персонажи, които винаги си казват: „Ако успеем с този обир, можем да променим своята участ; ако планираме достатъчно добре, можем да преодолеем своите слабости”. Тези думи са в ярък контраст с чувството за безнадеждност, което изпитват героите му в „Подземната железница”, въпреки че и двата романа търсят възможности за спасение в света на фантазиите.
Често го питат дали търси паралели между историческите си романи и настоящи събития. Авторът определя книгата „Момчетата от Никел”, публикувана през 2020 г., като своя „тръмпистки” роман вероятно защото темата за сблъсъка между идеализъм и цинизъм става актуална на фона на тревогите в американското общество след избирането на 45-ия президент. „Как да откриеш надежда за бъдещето, когато толкова много хора са стимулирани да проявяват най-лошите черти от своята природа?”, пита писателят.
Дали това означава, че „Харлемски рокади“ би могъл да бъде прочетен като посттръмпистки роман? „Мисля, че тази книга се дистанцира от съвременните тревоги”, казва писателят. Споделя, че в нея се оглеждат спомени от детството, прекарано в „гледане на телевизия по цял ден”; и говори носталгично за силното въздействие на класически ленти като „Ударът Пелам 123” (в която банда крадци ограбват пътниците в метро) и „Завръщането на Розовата пантера” (където Кристофър Плъмър успява да открадне диаманта „Розовата пантера”). Бил особено впечатлен от филма ноар на Стенли Кубрик „Убийството” от 1956 г. „Винаги са ме вълнували подобни истории – разкази за хора, лишени от особени достойнства, които се опитват да надхитрят съдбата си.” Както и по-ранни негови романи, „Харлемски рокади“ е пропит с ироничен хумор. Дори в най-трагичните моменти ставаме свидетели на поредица от абсурдни ситуации.
Написал две книги, посветени на темата за неизкоренимостта на расизма, в „Харлемски рокади“ авторът също внушава, че идеята за справедливост не може да бъде реализирана. Все пак през април, почти година след публикуването на романа, Дерек Шовин беше признат за виновен за убийството на Джордж Флойд и получи присъда от 22 години затвор. „Появи се някаква надежда”, казва писателят, макар и да не смее да прави по-големи заключения: „Всичко, което сме постигнали, е твърде крехко и трябва постоянно да бъде защитавано. След като Обама стана президент, приехме, че сме направили крачка напред, но това не бива да ни успокоява – трябва да гласуваме, да отстояваме своите малки свободи, защото лесно могат да ни бъдат отнети”.
Попитах го дали тежестта на очакванията след големите литературни успехи от последните години не го обезсърчава, когато застава пред празния лист. „Толкова се вълнувам от това, върху което работя, че не мисля за други неща”, отговаря той. Въпреки че е останал смаян от филмовата адаптация на „Подземната железница” и е гледал филма „2.5 пъти”, не е готов да даде съгласието си за екранизация на новата книга.
Като голям почитател на киноизкуството, дали някога сам ще адаптира своя книга за големия или малкия екран? Тук Уайтхед споменава любимия си режисьор Стенли Кубрик: „Направил е „Сиянието”, „Портокал с часовников механизъм”, „Д-р Стрейнджлав” – толкова различни филми. Насочва се към определен жанр, избира история, която му допада, пресъздава я във филм и след това навлиза в нови територии“. Писателят следва едно златно правило: когато си завършил работата върху определена тема, не се връщай към нея.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 18 септември 2021 г.
[*] Наскоро излязъл на български с марката на „Лист“ и в превод на Ангел Игов.
[1] Бунтовете в Харлем продължават цяла седмица и завършват с един убит, 500 ранени и 465 арестувани участници в протестите. Лейтенант Томас Джилиган, който прострелва Пауъл, е оправдан въпреки показания на свидетели, че 15-годишното чернокожо момче не е застрашило полицая. – Б.пр.
[2] Артистичен псевдоним на американския рапър О’Шей Джаксън. – Б.пр.
[3] Влиятелна нюйоркска хип-хоп група. – Б.пр.
[4] Закони, приети след края на Гражданската война в САЩ, които узаконяват расовата сегрегация. – Б.пр.
