Потребност от гласове

Георги Господинов

бр. 6/2022

Първо да кажа очевидното: тук наистина има хора от различни поколения, от различни области. Има колеги писатели, които са дошли на премиера на писател, има колеги от университета, които са дошли на премиера на колега от университета, има хора от ПЕН центъра. Така че първото, което можем да кажем за Амелия, и то важи и за поезията ѝ, е, че става дума за събиращ човек и събираща поезия.
Ще започна от 90-те. Първата книга на Амелия Личева излиза точно преди 30 години, през 1992 г. – „Око, втренчено в ухо“. Защо го казвам? Защото тогава, точно през 90-те години, беше големият бум на поезията. Това беше жанрът на 90-те. Това го знаят историците и писателите. Защо през 90-те беше този бум точно на поезията? Не на романа, не на разказа, не на есето? Защото поезията е реактивен жанр, защото поезията не може да чака утаяването на времето. Струва ми се, че няма да сгрешим, ако кажем, че и днес, в последните години, отново идва времето на поезията. Появяват се страшно силни стихосбирки на автори от различни поколения – и на много млади, дебютиращи автори с много зрели стихосбирки. Такова е времето, 30 години по-късно ние отново сме изправени там, където бяхме в началото на 90-те. Само че ако прочетем книгите сега и сравним с книгите от 90-те – липсва онзи ентусиазъм, онази енергия. Всички бяхме млади през 90-те – и тези, които тогава бяха на 50, 60, 70 години. Всички бяхме млади през 90-те. За мен е важно да направим тази дъга – между началото на 90-те и тази книга. Мисля, че има защо.
Също по онова време, в началото на 90-те, Амелия започна една рубрика в „Литературен вестник“, която остана. Всички я знаят като име – „Глас от маргиналията“. Тази рубрика е важна по няколко причини. Първо, защото всяка седмица реагираше на ставащото, на политическото по един много личен, собствен, отстояващ начин. Знаехме Амелия през тази рубрика, през този глас. А малко по-късно срещнах и самата Амелия. Но тази рубрика е важна, важна е и за начина, по който се развива последната ѝ стихосбирка. „Глас от маргиналията“ – гласът. Амелия е човек, знаете, чиято дисертация се казва „История на гласа“, а след това има още една книга за гласове и идентичности, която се занимава академично с темата.
Но също така, ако започнем от първата стихосбирка нататък, ще видим как гласът се явява във всичките ѝ стихотворения. Във втората ѝ стихосбирка „Вавилонска библиотека“ още в началните стихотворения ще чуете цял един регистър от гласове – от „глас в утробата“, „вик по време на гръмотевица“, „пеене на глухонеми“ – до последната книга – „и няма кой да наследи в главата ми потоците от шум и глас“ – вероятно Фокнърова (през Шекспирова) препратка. Гласът е нещото, което тръгва от 90-те, тръгва от публицистиката, защото беше важно през 90-те да имаш право на глас. Тръгва от теорията, защото Амелия е изследвала гласа и минава като Ариаднина нишка през всички седем (това е седмата) стихосбирки на Амелия. Това е едно от нещата, които искам да откроя.
Какво е другото? Казах глас, но всъщност не съм прав – става дума за гласове, става дума за смесване на гласове, и това е другото, което е характерно за писането на Амелия, изобщо за писането ни през 90-те. У Амелия това смесване на гласове включва Силвия Плат, Вирджиния Улф, Евридика, Касандра, Двойната Лотхен, която се появява няколко пъти. Ето това смесване на гласове, на поети, на митологични гласове, на литературни гласове е нещо, с което е пронизана цялата ѝ поезия. Казах, че е важно да четем предишните книги на Амелия, като четем и тази, защото наистина там има една история на гласа, защото има Ариаднина нишка, но в същото време тази книга е различна, струва ми се. Всяка книга е различна, но тази е различна по особен начин. Кое е различното? Амелия винаги е събирала лично и политическо. Не помня кой беше казал, че всъщност личното е политическо, че няма как да имаш чисто романтически лично, езерно лично, изолирано лично вън от политическото. При Амелия това го има винаги във всичките ѝ книги. Тук обаче то е доведено до особена тъга и болезненост, до особена чупливост. Имам няколко любими заглавия, няма да минавам през книгата, но част от тези заглавия – на отделните цикли, на отделните стихотворения – са всъщност концептуални заглавия. Като например „Новата различност“ – ето това е нещо, върху което може тепърва да се разсъждава и да се гради. Страшно харесвам „Лоша наследственост“ – самото име, самото заглавие, самият концепт за това. Финалният ред на „Лоша наследственост“ е наистина безмилостен – „тогава нека с мен да свърши всичко“. Това е отиване до един друг предел.
С Амелия сме родени в една и съща година – важната за всички 68-ма, в един и същи месец, така че това е отиване до един предел на едно поколение, което смени няколко епохи. Tо беше готвено за едно време, включи се в друго и се оказа непринадлежащо и на това друго. И неслучайно тази стихосбирка завършва с две стихотворения, които за мен са финални и вдигащи цялата книга. Това са „Дистанция“ и „Двойкаджийка“.
„Дистанция“ е стихотворение за тази крайна крехкост и чупливост, които според мен в тази книга Амелия заявява най-откровено и най-смело. Крехкост и чупливост, която обаче не те кара да мрънкаш и да се оплакваш, а всъщност има някакво достойнство в това да заявиш чупливостта си и да я снабдиш с дистанция, да кажеш „Аз съм далеч от вас, защото ще се разпаднем, ако се докоснем. Толкова съм чуплива, толкова сте чупливи, толкова сме чупливи, че вече всяко докосване е разпад“. Това е стихотворението „Дистанция“ и то свършва така: „затова пазя дистанция“.
В „Двойкаджийка“ е другата голяма тема – тази невписаност в крайна сметка и тази непринадлежащост, непринадлежност към света. Ето как свършва това стихотворение: „не мога, не научавам, не възприемам, не ми се получава. Светът ми е с размер на твърде умаляла дреха“. Ето тези признания на провала, признания на чупливостта, на травмата, са другото голямо нещо, което страшно харесвам в тази книга.
И последно. Има много неща, но няма как да пропусна това. Тук влиза въпросът как се справяме със загубата. Стигнали сме до един момент, в който трябва да се разделяме с хора и неща – ако щете, чисто възрастово. Как се справяш, как изпращаш в отвъдното онова, което ти е близко, или онези, които са ти близки. Това е другата според мен голяма тема на тази книга – чезнещото, как да запомним онова, което си отива, онова отсъстващото, как да го архивираме, как, Амелия го казва много хубаво, „да прерисуваш в думи“ онова, което е останало. Има едно стихотворение за танцуващите танго край Шпрее, в центъра на Берлин, мисля, че знам това място. И това стихотворение би било съвсем различно, ако нямаше финала и дъгата на препращането. Тези танцуващи стари двойки край Берлин веднага прехвърлят към някакъв спомен – това са моите родители, които танцуват в Градската градина на Бургас, Морското казино. Тези непрекъснати препратки, тези волтови дъги между различни географии, между различни времена са страшно важни.
И ще завърша с гласа, както и започнах. Казах, че гласът, гласовете са страшно важни във всички книги на Амелия. Кое е различното в тази книга? Мисля, че се върви от гласа към езика. Върви се от фонетиката към граматиката, там, където са „сгушени глаголите, които ти обещах“. Има изключения, разбира се, както в стихотворението „Историкът“, където миналото се обажда само в гласовете. Ние знаем през Пруст, че има една памет на небцето, памет, която се отключва от мадлената – опитвайки я, се връщаш рязко назад, епифанично назад. При Амелия имаме това връщане и през окото, и през ухото. И така стигаме отново до първата ѝ книга, която точно така се казваше – „Око, втренчено в ухо“.
Има още много теми, само ще ги отбележа. За езика на майките. За пътуването към смъртта. Има например едно стихотворение „Пътуване“, в което детското и смъртта са опасно приближени. Стихотворение за пътуване със самолет, в което детето казва за облаците „Мамо, мамо, какви ти памуци, душите са, мамо, няма как да не блъснем“.
Ето с такива неща се сблъскваме в „Потребност от рециклиране“. Чуйте гласовете ѝ.

Думи от представянето на стихосбирката на Амелия Личева „Потребност от рециклиране” в Столична библиотека, 20.01.2022.